Оцеола

ГЛАВА XLVIМЪЛЧАЛИВО ПРИЗНАНИЕ

За любовта, за сладката младенческа любов под дървото тала…

Това бе гласът на Хай-Юа, която пееше една от любимите си мелодии. После чух друг, по-нежен глас, който произнесе името ми:

— Джордж Рандолф!

— Маюми!

— Хо, хо! Спомняте си един за друг… Още помните… Хинклас. Островът — прекрасният остров, прекрасен за вас, но ужасен в спомените на Хай-Юа. Халуук! Не искам да си спомням — не, не…

За любовта, за сладката младенческа любов под…

Мой беше островът някога. Сега е твой, мико! И твой. Хайнклиц! Мили създания! Останете сами да му се радвате. Нямате нужда от безумната кралица. Ха, ха, кори, кори! Отивам си. Не се страхувайте от шумоленето на вятъра. Не се страхувайте от шепота на листата. Никой не ще се приближи, докато Хай-Юа наблюдава. Тя ще ви пази. Също и Чита мико. Хо, Чита мико!

За любовта, за сладката младенческа любов…

Като запя отново своята песен, безумната изчезна между дърветата и ни остави сами.

Изпитвах някакво смущение, а може би и тя също. Ние никога не бяхме си разменяли любовни думи и признания. Макар и да обичах Маюми с цялото си сърце, макар и да бях сигурен сега, че и тя ме обича, ние не бяхме откривали чувствата си, стеснявахме се и не можехме да кажем ни дума.

Но в този час думите бяха излишни. Помежду ни като че ли течеше електрически ток, душите ни се бяха слели. Сърцата ни щастливо разговаряха — всеки разбираше мислите на другия. Нямаше думи на света, които биха могли по-красноречиво да ми кажат, че сърцето на Маюми ми принадлежи. Бях уверен, че и тя изпитва същите чувства и че същите мисли я вълнуват. По всяка вероятност Хай-Юа й бе предала моите пламенни слова. Тя изглеждаше радостна и уверена — ясно бе, че не се съмняваше в чувствата ми.

Разтворих широко обятията си. Безмълвният ми знак бе веднага разбран и в следващия миг главата на моята любима се сгуши на гърдите ми.

Мълчахме. Само тих радостен вик се изтръгна от устните й, когато тя се докосна до гърдите ми — после ме прегърна и нежно ме притисна.

Няколко минути не си казахме нито дума. Само сърцата ни разговаряха.

Скоро смущението изчезна като лек облак, подгонен от лятното слънце. Ние признахме взаимната си любов.

Няма да повтарям нашите любовни думи. Вие сами сте ги чували или сте ги казвали. Това са свети думи и е съвсем недостойно да се повтарят. Затова ще се въздържа от подробностите.

Ние бяхме упоени от щастие. След малко се опомнихме от сладостната омая и заговорихме за миналото и за бъдещето.

Зададох на Маюми много въпроси. Тя непресторено ми разказа какво е преживяла през дългия период на моето отсъствие. Заяви ми или по-скоро доверчиво ми призна без всякакво кокетство, че ме обичала от самото начало на нашето познанство, дори още от часа, когато я видях за първи път, когато и аз се влюбих в нея. През дългите години на нашата раздяла ден и нощ само мисълта за мене вълнувала гърдите й. Тя искрено се учудваше, че аз не съм знаел.

Припомних й, че тя никога не бе ми говорила за своята любов. Маюми се съгласи, но каза също, че никога не е мислела да я скрива. Смятала, че сам ще я почувствувам. Нейният усет бил по-верен — тя чувствувала, че аз я обичам.

Откровеността, с която тя ми призна всичко, изпъди всичките ми опасения.

Ако не по-силни, нейните чувства бяха по-благородни от моите.

Тя никога не бе се съмнявала в мене през тези дълги години на раздялата. Едва в последно време известни съмнения се породили у нея. Тя ми обясни причината. Злополучният обожател вливал отровни клеветнически думи в ушите й — затова Хай-Юа ме бе потърсила.

Уви! Моят разказ не бе така искрен. Можех да й разкрия само част от истината. Съвестта ме измъчваше, когато скривах случки, които биха й причинили болка.

Но миналото е минало и не може да се поправи. Пред мене сега се откриваше по-добродетелно бъдеще. Дадох безмълвна клетва да изкупя вината си. Заклех се никога вече да не върша неща, за които бих могъл да се упреквам, и отсега нататък скъпо да пазя моята любов към прекрасното същество, което държах в прегръдките си.

Гърдите ми се изпълваха с гордост, когато слушах невинните признания в любов. Но аз цял пламнах от негодувание, когато заговорихме за други неща. Поредицата от изпитания, които семейството беше преживяло, неправдите и обидите, нанесени им най-вече от техните бели съседи Рингоулдовци, накараха кръвта ми да закипи отново.

В общи линии нейният разказ съвпадаше с историята, която вече бях научил. Но имаше и други обстоятелства, които не бяха стигнали до хорските души. Рингоулд — презреният лицемер — също се опитвал да задиря Маюми. Страхувайки се от брат й, в последно време той престанал да й досажда и не се осмелявал повече да се приближи до нея.

Другият — Скот, се сближил с нея под маската на приятелство. Той знаел както всички докъде е стигнало съдебното дело за плантацията на индианската вдовица и имайки известно влияние благодарение на връзките си във висшите кръгове, той обещал да направи всичко възможно за завръщането на земите й. Това било долно лицемерие — той нямал никакво намерение да изпълни обещанието си. С примамни думи успял да заблуди благородното и доверчиво сърце на Оцеола и те доверили семейните си тайни на това безсърдечно псе.

В продължение на месеци той ходел у тях, макар и не много често. През цялото време самозваният похитител я задирял, но не съвсем смело, тъй като се страхувал от смръщеното чело на страшния брат. И неговите усилия не се увенчали с успех.

Това е било добре известно на Рингоулд, когато той твърдеше тъкмо обратното. Думите му са имали само една цел — да ме уязвят. Едва ли би могъл да подбере по-подходящ момент за това.

Имах голямо желание да узная и нещо друго. Сигурно Маюми със своя остър усет можеше да помогне. Освен това някога девойките доверяваха тайните си една на друга. Искаше ми се да узная какви връзки са съществували между сестра ми и нейния брат, но колкото и силно да беше желанието ми, аз се въздържах да я попитам.

А говорихме и за двамата — особено за Вирджиния. Маюми си спомняше с нежност за сестра ми и ме разпитваше надълго и широко за нея. Чула, че Вирджиния била по-красива от всякога и превъзхождала всички с качествата си. Попита ме дали сестра ми си спомня за разходките и техните забавления, за онези щастливи часове на острова.

„Може би, мислех си аз, тя твърде добре си спомня за тях.“

Този разговор ми причиняваше болка.

Обърнахме мислите си към бъдещето. Миналото ми се струваше светло като небето, но облаци затъмняваха бъдещето.

Говорихме за това, което най-силно ни вълнуваше в момента — за задържането на Оцеола. Колко време ще трае? Какво може да се направи, за да се скъси колкото е възможно повече?

Обещах да направя всичко възможно и имах намерение да изпълня обещанието си. Бях твърдо решил да не оставя камък върху камък, но да освободя пленения вожд. Бях решен да прибягна до хитрост, ако правото не възтържествува. Бях решил, че трябва да го освободя дори с риск да бъда опозорен, да загубя службата си, да загубя и живота си.

Не бе необходимо да й се кълна, че ще го направя — тя ми вярваше и без това. Чувство на признателност озаряваше влажните й очи. Безмълвното притискане на пламналите от любов устни бе за мене по-сладко, отколкото каквито и да са благодарности, изказани с думи. Време бе да се разделим. Луната показваше, че е полунощ. На билото на хълма, очертана като бронзова статуя срещу бледото небе, стоеше безумната кралица. Дадохме й знак и тя се присъедини към нас. Още една прегръдка, още едно пламенно докосване на сладките устни, и аз се разделих с Маюми.

Нейната необикновена, но вярна защитница я поведе по тайни пътеки и аз останах сам.

Не можех да се отделя от това свято място и останах още няколко минути, отдаден на възторжени и радостни мисли.

Залязващата луна отново ме предупреди, че е време да си вървя. Превалих хълма и забързах обратно към форта.