Оцеола

ГЛАВА XLVIIIБОЙНИЯТ ВИК

Едно единствено „ух“, изразяващо презрение и изненада, бе отговорът на Оцеола. Последва дълбока тишина.

Наруших тишината, като повторих искането си.

— Трябва да подпишете.

— Никога! — отвърна Оцеола твърдо и решително. — Никога! По-скоро бих останал сред тези стени, докато плътта ми изгние и кръвта изсъхне във вените ми. По-скоро бих се хвърлил срещу щиковете на моите тъмничари и бих загинал на място, отколкото да стана предател на племето си. Никога!

— Търпение, Пауел, търпение! Не ме разбирате. Изглежда, че вие, както и другите вождове, не разбирате условията на договора. Спомнете си, че той ви обвързва с условното обещание да изоставите земите си и да се преселите на запад само в случай, че мнозинството от вашия народ се съгласи. Днес мнозинството не се съгласи. Също така, ако и вие прибавите името си в договора, тези, които са го подписали, няма да станат мнозинство.

— Вярно, вярно! — ме прекъсна вождът, който бе започнал да разбира смисъла на думите ми.

— Е добре! При това положение можете да подпишете, без да се считате обвързан, тъй като едно от най-важните условия на договора остава неизпълнено. Защо да не се възползвате от тази хитрост? Никой не може да ви обвини в безчестие, тъй като и с вас постъпиха нечестно. Според мене всяко средство е оправдано, стига да ви помогне да се освободите от затвора, в който сте хвърлен така несправедливо.

Може би моите принципи излизаха извън рамките на общоприетия морал, но в този миг аз действах под напора на силни чувства. Приятелството и любовта не винаги се съобразяват с благонравието.

Оцеола мълчеше. Разбрах, че размишлява върху това, което го подтиквах да направи.

— Вие, Рандолф — каза той след малко, — изглежда сте живял във Филаделфия — град, прочут с адвокатите си. Не съм се сещал за това условие по-рано. Прав сте, че подписът ми няма да ме обвърже. Но смятате ли, че пълномощникът ще се задоволи само с подписа ми? Зная много добре, че той ме мрази, а зная и причините за неговата омраза. И аз го мразя и имам достатъчно основания за това. Това не е първият случай, когато понасям неправда заради него. Дали ще се задоволи само с подписа ми?

— Почти съм сигурен. Престорете се, ако можете, че сте се примирил. Подпишете договора и веднага ще ви освободят.

Не се съмнявах, че ще го направят. Всичко, което бях научил след ареста на Оцеола, ми даваше основание да вярвам, че пълномощникът вече съжалява за постъпката си. Мнозина бяха на мнение, че Томпсън е прибързал и че по всяка вероятност тази прибързаност ще има лоши последствия. Всичко това бе достигнало до ушите му; когато пленникът ми разказа за посещението на адютанта, разбрах, че това не бе нищо друго, а мисия от страна на самия правителствен пълномощник. Без съмнение затворникът му бе омръзнал и щеше да го освободи при много леки условия.

— Приятелю, ще постъпя, както ме съветвате. Ще подпиша. Можете да уведомите пълномощника за намерението ми.

— Ще му съобщя при първа възможност. Сега е късно. Трябва да ви пожелая лека нощ.

— О, Рандолф, мъчно е да се разделя с приятеля си, с единствения приятел, който имам сред бледоликите. Бих желал да поговорим за миналите дни, но, уви, сега не е нито време, нито място за това.

Оцеола бе захвърлил гордото държание на вожда и гласът му бе станал мек и тих, както през юношеството ни.

— Да — продължи той, — единственият бял приятел, който ми остава, единственият, към когото изпитвам приятелски чувства освен към…

Той изведнъж спря смутен. Сякаш щеше да издаде някаква тайна, но бе размислил и решил, че е по-добре да я запази за себе си.

Очаквах думите му с известно безпокойство, но той не продължи. Когато пак заговори, тонът и държанието му бяха съвсем променени.

— Бледоликите постъпиха много лошо с нас — продължи той отново, изпълнен с гняв. — Нанесохте ни толкова много рани, че не могат да се изброят. Кълна се в името на Великия дух, че ще си отмъстя. Досега никога не съм давал такъв обет, но след днешния ден кръвта ми се превърна в огън. Преди да дойдете, бях се заклел да отнема два живота — на нашите най-големи врагове. Вие не променихте решението ми, а само го затвърдихте. Прибавихте и трети човек към списъка на смъртните ми неприятели и кълна се във Великия дух Уйкоме, кълна се, че няма да се успокоя, докато кръвта на тези трима не обагри горските листа — трима бели злодеи и един червенокож предател. О, Оматла, тържествувай в своята измяна, но това няма да продължи дълго! Скоро ще се повалиш под стоманения нож на Оцеола!

Не отговорих, а мълчаливо дочаках края на гневния пристъп. След няколко минути младият вожд се успокои и отново се обърна към мене с приятелски думи.

— Само една дума, преди да се разделим — каза той. — Може би обстоятелствата ще ни попречат и ще мине дълго време, преди да се видим отново. Уви, може би следващия път ще се срещнем като врагове на бойното поле. Няма да скрия, че не ще се съглася на мир. Не, никога! Искам да ви помоля нещо. Зная, Рандолф, че ще се съгласите, без да настоявате да ви дам обяснения. Приемете този спомен и ако цените дружбата на човека, който ви го дава и който желае да му окажете тази чест, носете го на видно място на гърдите си. Това е всичко.

Докато говореше, Оцеола свали от шията си верижката, на която бе закачено изображението на изгряващото слънце. Той я окачи на врата ми и блестящият знак увисна на гърдите ми.

Приех без възражения този символ на приятелство и обещах да изпълня желанието му. В замяна му подарих часовника си, стиснахме си още веднъж сърдечно ръцете и се разделихме.

Както предполагах, не бе мъчно да се освободи вождът на семинолите. Въпреки омразата си към Оцеола по неизвестни на мене причини пълномощникът не се осмеляваше да постави личните си настроения над своите служебни задължения. Постъпката му го бе поставила в неудобно положение. Когато му съобщих за намерението на пленника да се подчини, видях, че Томпсън с готовност прие това неочаквано и лесно разрешение на трудното положение, в което бе изпаднал. Без да губи време, той се срещна с пленения вожд.

Оцеола изигра чудесно ролята си. Свирепият гняв от предишния ден бе заменен от безропотна примиреност. Сякаш една нощ, прекарана в караулното помещение, гладът и оковите бяха укротили гордия дух и сега той бе готов да приеме условията, които щяха да възстановят свободата му. Поне пълномощникът повярва в това.

Донесоха договора. Оцеола го подписа, без да каже ни дума. Свалиха веригите, отвориха широко вратата на затвора му и позволиха да си отиде. Томпсън бе победил или поне така си мислеше.

Това наистина бе само заблуда. Той не забеляза тънката подигравателна усмивка, която играеше по устните на Оцеола, когато вождът излезе навън. Иначе едва ли щеше да бъде толкова сигурен, че е победил.

Пълномощникът обаче нямаше възможност да се наслаждава дълго на приятното си заблуждение.

С горди крачки младият вожд се отправи към гората, следван от погледите на всички. Когато стигна до дърветата, той се обърна с лице към форта, откачи от колана лъскавия си нож, размаха го над главата си и предизвикателно извика бойния зов:

— Йо-хо-ехи!

Дивият вик достигна до ушите ни. След като извика три пъти, Оцеола се обърна, скочи между дърветата и изчезна от нашите погледи.

Кой можеше да се съмнява в смисъла на тези викове? Даже самомнителният пълномощник разбра тяхното значение: „Война до последна капка кръв“. Той бързо заповяда да се изпратят преследвачи.

Група въоръжени войници се втурваха навън. Те се впуснаха по пътеката, по която бе поел току-що освободеният пленник.

Преследването се оказа безплодно. След повече от час напразно търсене войниците се върнаха във форта в пълен безпорядък.

Ние с Галахър останахме цяла сутрин в квартирата ми, очаквайки заповед за арестуване. За наше най-голямо учудване тя не дойде. След известно време научихме защо. Първият ми противник не се върнал във форта след поражението. Занесли го в къщата на един негов приятел на няколко мили оттук. Това отчасти потули скандала. Другият се появил с превързана ръка, но хората останали с впечатление, както Галахър научи, че конят му се блъснал в едно дърво. Явно бе защо словоохотливият инвалид не откри истинската причина за „случайното си нараняване“. Аз мълчаливо одобрих решението му. Не открих никому освен на приятеля си какво се бе случило и мина дълго време, преди хората да научат за втория дуел.

Често се срещах с адютанта по служба и трябваше да говорим, но разговорите ни винаги имаха официален характер. Не е необходимо да добавям, че и двамата се държахме рязко и сдържано един към друг.

Скоро обстоятелствата ни разделиха. Доволен бях, че повече нямаше да срещам човека, към когото изпитвах дълбоко презрение.