Оцеола

ГЛАВА XVIIIСЕМИНОЛИТЕ

Когато се върнах във Флорида, облакът на войната бе надвиснал над родната земя. Всички говореха, че тя скоро ще избухне. Моето първо военно изпитание щеше да бъде в защита на родното огнище и моите близки. Бях вече подготвен, за новината. Войната е любима тема за разговор във военните академии. Никъде не разискват така подробно и с такъв интерес изгледите и вероятността за война.

В продължение на десет години Съединените щати бяха живели в мир с целия свят. Желязната ръка на „стария Хикъри“24 всяваше страх сред врага на границите. В продължение на повече от десет години индианците бяха преустановили своите нападения за отмъщение и живееха тихо и спокойно. Но мирното status quo25 свърши. Червенокожите отново се надигнаха, за да предявят правата си, и то тъкмо там, където ги очакваха най-малко. Не по границите на „Далечния запад“, а в сърцето на Страната на цветята. Да, Флорида трябваше да стане театър на военни действия — сцената, на която щеше да се развие новата драма.

Искам да кажа няколко думи за историята на Флорида, тъй като моят разказ почива на исторически факти.

В 1821 год. испанският флаг престана да се развява над укрепленията на Сан Агустин и Сан Марко. Испания отстъпи тези прекрасни провинции — една от нейните последни опорни точки на американския континент. Всъщност испанците притежаваха Флорида само на книга. Дълго преди да се откажат от тези земи, индианците ги бяха принудили да се оттеглят в крепостите си. Техните асиенди бяха разрушени, а конете и добитъкът дивееха по саваните. Бурени завладяха някогашните цветущи плантации. По време на стогодишния период на испанското владичество над страната бяха изникнали доста големи поселища. Разрушените сгради, много по-масивни от сградите на техните саксонски наследници, говореха за някогашната сила и слава на Испания.

Но не бе съдено индианците дълго да задържат страната, която бяха завладели. Друг народ от бели хора, равни на тях по смелост и сила, настъпваше от север. Не бе мъчно да се предскаже, че червенокожите завоеватели на свой ред трябва да отстъпят владенията си.

Те вече се бяха срещали в битки с бледоликите нашественици, предвождали от суровия воин, който сега заемаше президентското кресло. Индианците бяха сразени и изтикани на юг в централната част на полуострова. Там по силата на един договор можеха да живеят в сигурност. Този документ, тържествено подписан и скрепен с тържествена клетва, им даваше право на земята. Семинолите бяха доволни.

Уви, договорите между силен и слаб се нарушават лесно от силния, когато това му е изгодно. В този случай договорът бе безсрамно нарушен.

Бели авантюристи се поселиха по индианската граница. Те започнаха да я преминават и да скитат по индианските земи. Не го правеха случайно. Белите поселници огледаха земята, видяха, че е добра, че на нея може да се отглежда ориз, памук, захарна тръстика, индиго, маслини и портокали; пожелаха да притежават тази земя и решиха, че тя трябва да стане тяхна.

Имаше договор наистина, но какво ги интересуваха договорите! Какво значение имаше договорът за тези авантюристи, разорени плантатори от Джорджия и Каролина, търговци на негри от всички южни щати, още повече че той беше сключен с червенокожи. Трябваше да се отърват по някакъв начин от него.

„Големият баща“, едва ли по-малко безогледен от тях, одобри плана им.

— Да! — каза той. — Добре. Трябва да вземем земята на семинолите. Трябва да се преместят на друго място. Ще им намерим земя на западно големите равнини. Там ще имат просторни полета за лов. Тези места ще останат техни завинаги.

— Не — отвърнаха семинолите, — не желаем да се преселваме. Ние сме доволни от родната си земя и я обичаме. Не желаем да я напуснем. Тук ще останем!

— Значи не желаете да си отидете с добро? Така да бъде! Ние сме силни, а вие сте слаби. Ще ви заставим насила да се махнете!

Макар и да не бяха точно тези думите, с които Джексън отговори на семинолите, но смисълът на неговия отговор беше именно такъв.

Но на света има обществено мнение, с което трябва да се съобразяват. Дори тираните не обичат открито да нарушават договорите. В този случай интересите на политическите партии имаха по-голямо значение от общественото мнение и именно заради това решиха, че е необходимо да си дадат вид, че спазват законността.

Индианците упорстваха. Обичаха земята си и не искаха да я напуснат. И в това нямаше нищо чудно.

Трябваше да се намери предлог да вземат земята им. Старият довод, че били мързеливи ловци, които не обработвали земята както трябва, не можеше да бъде използван. Семинолите не бяха само ловци. Те се занимаваха и със земеделие, обработваха земята, наистина по доста примитивен начин, но това не можеше да послужи за повод да им я отнемат.

Този претекст беше неудобен, но затова веднага се намери друг. Хитрият пълномощник, когото „Големия баща“ изпрати при индианците, щеше скоро да измисли нещо друго. Той бе човек, който добре владееше изкуството „да мъти водата“, а знаеше и как да го прилага.

Скоро из цялата страна плъзнаха слухове за престъпления на индианците — за откраднати коне и добитък, за опустошени плантации, за ограбени и убити бели пътници. Всичко това било работа на „дивите семиноли“.

Продажната крайгранична преса, винаги готова да раздухва слухове, изпълни дълга си и започна да преувеличава всичко чуто.

А имаше ли кой да пише за предизвикателствата, отмъщенията, жестокостите и неправдите, от които бе пострадала другата страна? Всичко грижливо се премълчаваше. Скоро в страната се породиха настроения на кръвна вражда против семинолите.

„Унищожете диваците! Хванете ги! Изгонете ги! Да се махат на запад!“ — така хората изразяваха чувствата си, такива възгласи се чуваха навсякъде.

Когато народът на Съединените щати желае нещо, много е вероятно скоро да се опита да задоволи желанието си, особено ако то съвпада с намеренията на правителството. Тъкмо такъв бе и този случай — самото правителство бе създало настроенията срещу индианците.

Всички смятаха, че е лесно да се изпълни народната воля — да се изгонят диваците и да им се отнеме земята. Но все пак съществуваше договор. На света има обществено мнение, а така също и мислещо малцинство, което не може да бъде пренебрегнато и което се противопоставяше на тези шумно изразени желания. Договорът не можеше да бъде нарушен пред очите на всички посред бял ден. Тогава как трябваше да се отърват от тази пречка?

Ето отговорът на въпроса: свикайте вождовете и ги придумайте да се откажат от договора. Те са хора. Бедни са, а някои от тях са пияници. Подкупите ще свършат добра работа, а огнената вода26 — още по-добра. Скалъпете нов договор, който може да се тълкува по два начина. Невежите диваци няма нищо да разберат от него. Накарайте ги да го подпишат и работата е свършена.

Ето твоят план, хитри пълномощнико и ти си човекът, който ще го изпълни!

И така стана. На 9 май 1832 г. вождовете на семинолите се събраха на съвет на брега на Оклауаха и продадоха бащината си земя.

Така вестниците съобщиха на света.

Но не беше вярно.

Не всички вождове присъстваха на съвета. Това бе събрание на предатели — подкупени и подмамени; събрание на слаби хора — поласкани и изплашени. Нищо чудно, че семинолите отказаха да приемат потайния договор. Нищо чудно, че индианците не изпълниха неговите клаузи. Трябваше да се свика друго по-пълно и по-свободно събрание, което да изрази желанието на народа.

Скоро стана ясно, че мнозинството от семинолите отхвърля договора. Голям брой от вождовете отрекоха, че са го подписали. Главният вожд Онопа също отрече. Някои признаха, че са го подписали, но заявиха, че са били подведени да сторят това. Само неколцина от по-силните вождове на племена, като братята Оматла, Черната глина и Големият воин, открито заявиха, че са подписали договора.

Те бяха намразени от всички племена. На тях с право гледаха като на изменници. Животът им бе в опасност. Даже хората от свитата им не одобряваха тяхната постъпка.

За да се разбере по-добре обстановката, необходимо е да кажа няколко думи за политическия строй на семинолите. Управлението им бе републиканско, истински демократично. Може би в никое друго общество по земята не са съществували такива идеални условия за свобода. Аз бих дори прибавил: и за щастие — тъй като щастието е рожба на свободата. Сравняват тяхната държава с държавата на племената от планините на Шотландия. Сравнението е вярно само в едно отношение. Подобно на келтите27, семинолите нямат обща организация. Те живеят на племена, отдалечени едно от друго и политически независими помежду си. Племената живееха в приятелски отношения, без да има ръководна сила, която да ги принуждава към това. Имаха „главен вожд“, когото не можем да наречем крал, тъй като неговата индианска титла „мико“ няма това значение. Гордият дух на семинолите никога не би се подчинявал на такава нелепа власт. Те не бяха се отказали от естествените права на човека. Едва след като естественият начин на живот на един народ бъде извратен и принизен, „кралската власт“ започва да властва над него.

Главният „мико“ на семинолите бе главен само на думи. Неговата власт бе твърде ограничена. Той нямаше власт над живота на хората или над тяхната собственост. Макар и понякога да бе един от най-богатите, той често бе от най-бедните. Към него по-често, отколкото към останалите се обръщаха за помощ и той винаги бе готов да раздаде с широка ръка богатствата, които принадлежаха нему, а не на народа. Затова и не забогатяваше.

Той нямаше кралска свита. Не бе обкръжен от варварски разкош и блясък. Не го ласкаеха нископоклонни дворяни като раджите на Изтока или още по-разточителните короновани монарси на Запада. Напротив, неговите дрехи бяха скромни. Те често бяха по-обикновени дори от дрехите на хората около него. Много от обикновените воини бяха далеч „по-докарани“ от него.

Това се отнасяше и до вождовете на племената. Те също нямаха власт над живота и имота на хората. Не можеха да налагат наказания. Само племенният съд имаше това право. И аз се осмелявам да заявя, че наказанията сред тези хора отговаряха на престъпленията и бяха по-справедливи, отколкото наказанията, налагани от върховните съдилища на цивилизованите страни. Това бе обществен строй с истинска републиканска свобода, липсваше само идеята за уравниловка, тъй като при тях личните достойнства на човека водеха до заслужени отличия и власт. Собствеността не бе обща, макар и трудът да бе отчасти общ. Но тази задружност в труда почиваше на общото съгласие. Семейните връзки се считаха за свещени и бяха може би най-здравите на тази земя. И тези хора бяха наричани диваци — червенокожи диваци — и искаха да ги лишат от правата им, да ги изгонят от домовете им, да ги прокудят от тяхната красива земя в пущинаци, да ги убиват и гонят като диви зверове. Да, именно като диви зверове, тъй като в преследването щяха да използват кучета.