Оцеола

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ РОМАНА „ОЦЕОЛА“113

С какво вълнува читателя тази талантлива, макар и в много отношения наивна книга на Майн Рид, в която суровата историческа правда изкусно е преплетена с измислицата? Очарованието на „Оцеола“ е в горещото съчувствие към делото на освободителната борба, целите и идеите на която винаги са възпламенявали „капитан Майн Рид“. Той страшно ненавиждал подтисничеството в каквато и да е негова форма — и особено под формата на чуждо иго.

Макар в романа на Майн Рид да има немалко отклонения от историческата истина, немалко фантазия, като цяло той правилно пресъздава историческите събития от този период. Правдиво е разкрита същността на вековната вражда между белите пришълци и индианците, правилно е изобразено съотношението на силите, неизгодно за семинолите — малко племе, което се съпротивява храбро срещу натиска на значителни редовни военни сили на САЩ. Правдиво е показана и безусловно е осъдена политиката на САЩ, насочена към пълното изтласкване на семинолите от Флорида.

Майн Рид е съумял да покаже, че отчаяната съпротива на семинолите е била предизвикана от безпощадния натиск на плантаторите, от вероломната политика на чиновниците-пълномощници на американското правителство, от престъпленията на американската военщина. Царството на грубата сила, царството на крещящата несправедливост настъпва в земята на семинолите заедно с американците и тържествува, осквернявайки живота, носейки със себе си заробване или смърт. В нито един друг роман на Майн Рид не се говори за това тържество на насилието и подтисничеството с такова отвращение, както в „Оцеола“, и в нито един друг роман на Майн Рид не е показана така широко и с такова съчувствие борбата за свобода, за човечност, за справедливост.

Създавайки образа на Оцеола, Майн Рид до известна степен е отстъпил от историческата истина. Но тези нарушения на историческата правда се отнасят най-често до второстепенни биографични подробности. Около името на Оцеола в 30-40-те години са били създадени не малко легенди и очевидно някои от тях особено са се харесали на Майн Рид. Понякога Оцеола у Майн Рид прилича повече на джентълмен, преоблечен като индианец, отколкото на мъдър и смел вожд на въстаналите. Но трябва да се помни, че и в тези случаи писателят се е ръководел от стремежа да подчертае у Оцеола неговото благородство, да опровергае клеветата и лъжата на американската преса, която очерняла индианците и техните вождове.

Самият характер на литературната дарба на Майн Рид, който преди всичко се стреми да пише за необичайни и ефектни събития, не му е позволил да разкрие по-дълбоко сложния душевен мир на Оцеола, талантливия ръководител на въстаналите семиноли, страшилището за американските генерали и плантатори.

Разбира се, наред с Оцеола бледнее и се губи Джордж Рандолф, младият флоридски земевладелец, от чието име се води разказът. Такъв похват — разказ от първо лице — е бил твърде разпространен в английските приключенски и исторически романи от първата половина на XIX в. (романите на Мариет, Уолтър Скот). Майн Рид често е използувал този похват и образът на разказвача се повтаря в романите му под различни фамилни имена, като приема чертите на любимия Майн Ридов герой.

Това е честен и енергичен младеж, винаги готов да защити подтиснатите и слабите, който е непримирим към несправедливите прояви, свободен от расови предразсъдъци, против които често и страстно се обявявал Майн Рид.

Не може да се отрече известна правдоподобност в образа на Рандолф. През 30-40-те години на XIX век в САЩ е имало и защитници на изтребваните и угнетявани индиански народи, които са се мъчели да подобрят тяхното положение, като понасяли твърдо преследванията и гонението, с които отговаряла буржоазната общественост на техните изолирани опити да възстановят потъпканата справедливост. Впрочем тези опити в огромното си мнозинство се ограничавали с гръмки фрази, с изразяване на съчувствие, както е и у Рандолф.

В хубавата книга на Майн Рид има такива страници, на които е трудно да се повярва. Например, макар че в живота на Рандолф стават важни и понякога трагични събития, той не се променя, не става по-зрял, остава същият, какъвто е показан в първите епизоди на романа — и това, разбира се, е неправдоподобно. Общественият строй на семинолите с нищо не е напомнял античната демократична република, както се стреми да покаже писателят. В 30-те години общественият строй на семинолите преживявал мъчителна криза: безвъзвратно се рушало старото родово-племенно устройство, вече силно разклатено; с всяка година се разкривали противоречията между родовата аристокрация — вождовете — и основната маса, която съставлявала племенния съюз на семинолите. С очевидна яснота това проличало именно след 1832 година, когато племето не подкрепило групата на вождовете, продали се на американците и по-късно, когато след пленяването на Оцеола племенната върхушка все пак настояла за примирие с врага, но не можала да подчини на това решение цялото племе.

Целият живот на семинолите бил по-сложен и разнообразен, отколкото го е показал Майн Рид. Тясно свързан със старото устройство на живот у индианските племена, той вече започва да излиза извън рамките на това устройство. Това се е отразило и върху многогодишната героична съпротива на семинолите, която в романа е изобразена много ярко, но непълно: писателят се е увлякъл само от някои най-ефектни събития на тази епопея и не е показал нейното славно и тежко ежедневие, без което не би имало и победи над американските войски от рода на тази, която е описана в романа.

Далече от историческата правда са и тези страници в романа, в които Майн Рид осъжда мулатите и негрите — участници във въстанието. В действителност негрите и мулатите не само са били дейни помощници и инструктори на въстаналите индианци, но са внасяли в борбата им против американските завоеватели безпощадната ненавист на беглеца-роб към плантатора, която не познавала компромис и затова особено плашела американците.

Да, ярката и смело написана книга на Майн Рид има и своите недостатъци. Читателят ще ги забележи, но те не ще му попречат искрено да се възхищава от благородния Оцеола, с увлечение да чете сцените от героичната борба на семинолите и описанията на Флорида.

Излязъл в 1858 година, романът на Майн Рид, макар че бил посветен на събитията от 30-те години, имал много актуално значение. Още избухвали нови и нови въстания на индианските народи — и в САЩ, и на територията на Канада, принадлежаща на Англия. Потомците на Текумсе и Оцеола — вождовете с орлови пера и бойни украшения, въоръжени с томахавки и винтовки — още водели своите конници против американските и мексиканските летящи отреди, които ги преследвали като дивеч.

Започналата в 1861 година война между Севера и Юга донесла не малко надежди на индианците и техните бели приятели, към които принадлежал и авторът на „Оцеола“, ратуващ в тази книга за свободата на индианците. Те предполагали, че победата на Севера над Юга ще се отрази благоприятно и върху съдбата на индианските народи. Много индианци, разчитайки на това, взели участие във войната на страната на Севера и отново били излъгани.

Във величествената история на борбата на народите на Америка против колонизаторите и завоевателите на индианците от Флорида принадлежи славно и почетно място. Майн Рид с романа си „Оцеола“ е откликнал на техните подвизи. Избраната от него благородна тема му е помогнала да създаде най-хубавия от своите романи, който се чете и в наши дни с неотслабващ интерес.

Р. САМАРИН