Оцеола

ГЛАВА LXVIIБИТКАТА ПРИ ОЙТЛАКУЧИ

Убийството на пълномощника налагаше незабавно отмъщение. Веднага след това няколко бързи куриери бяха изпратени по различни пътища до лагера Дрейн. Някои от тях попаднаха в ръцете на неприятеля, но останалите стигнаха невредими и съобщиха за случилото се.

Рано на следната сутрин армия от повече хиляда войника бе на крак и напредваше към Амазура. Целта на експедицията бе да нанесе удар на семействата на враждебно настроените индианци, на техните бащи, майки, жени, сестри и деца, чието скривалище сред големите непроходими мочурища бе станало известно на генерала. Намерението ни бе да ги пленим, ако е възможно, и да ги задържим като заложници, докато заставим бойците да се предадат. Заедно с всички други, които можеха да бъдат отделени от форта, аз получих заповедта незабавно. От разговорите, които се водеха наоколо, скоро узнах какво е настроението на войниците. Те и не мислеха да вземат пленници. Бяха разярени след случката във форта, а след като научиха това, което бяха нарекли „разгромяването на Дейд“, започнаха да се готвят за свирепо отмъщение. Аз бях сигурен, че те нямаше да пощадят никого, нямаше да пленяват, а щяха да избиват и старци, и младежи, и жени, и деца.

Свят ми се завиваше, като си помислих каква кървава баня се готвеше. Казвам, готвеше се, тъй като всички тайно се надяваха, че точно така ще стане. Скривалището на злощастните семейства бе открито. Имаше хора — индианци-предатели, които ни водеха точно към мястото. Нямаше какво да ни попречи да стигнем дотам.

Очаквахме, че ще ги изненадаме. Имахме сведения, че бойците или поне по-голяма част от тях бяха тръгнали на далечен поход и нямаше вероятност да ги срещнем. Щяхме да се хвърлим върху гнездото в отсъствие на орела. С такива намерения армията се придвижваше безшумно, по тайни пътеки.

Предишния ден нашата експедиция би изглеждала просто едно забавление, без никакви опасности. Но новината за поражението на Дейд бе оказала като че ли магическо въздействие върху духа на войниците и бе предизвикала не само ярост, но и уплаха. Чак сега те започнаха да чувстват нещо като уважение към врага, примесено може би с малко страх. Ако не друго, индианците поне знаеха как да убиват.

Това чувство се засилваше все повече от новите подробности за кървавата битка, които научавахме от куриерите, преминали през бойното поле. Затова не без мрачно предчувствие войниците навлизаха в страната на неприятеля. И най-самонадеяните доброволци яздеха мълчаливо, без да напускат строя.

Към пладне доближихме бреговете на Амазура. За да стигнем „непроходимото мочурище“, както наричаха огромната мрежа от мочури и лагуни, трябваше да пресечем реката. Индианците, които ни водеха, бяха обещали на генерала, че лесно ще намерим брод, но те бяха сбъркали. Не успяхме да преминем реката. На мястото, където пристигнахме, реката течеше широка, черна и дълбока, твърде дълбока дори и за конете ни.

Дали водачите не бяха изменници, които ни заблуждаваха? Наистина започнахме да се съмняваме. Но не, не беше вероятно. Наистина те бяха индианци, но също така бяха доказали своята вярност към белите. Освен това бяха хора, зле поставени пред партията на патриотите — бяха обречени на смърт от сънародниците си. Поражението ни щеше да означава гибел за тях.

По-късно се разбра, че не е било предателство. Чисто и просто те бяха сбъркали пътя.

За нас тази грешка се оказа щастлива случайност. Ако водачите не бяха сбъркали пътя, вероятно с армията на генерал Клинч щеше да се повтори в още по-голям размер трагедията на майор Дейд и неговите войници.

Ако бяхме достигнали истинския брод на около две мили надолу по течението, щяхме да попаднем в засадата на врага, умело организирана от същия млад вожд, който така добре владееше тактиката на горския бой. Слуховете, че бойците са отишли на далечна експедиция, бяха само примамка, начало на редица стратегически маневри, замислени от Оцеола.

В този миг индианците се намираха на мястото, където щяхме да бъдем и ние, ако водачите не бяха сбъркали. Врагът бе завардил брода от двете страни. Бойците лежаха скрити като змии в тревата, готови да скочат веднага, щом се опитаме да прекосим реката. Истинско щастие бе за Клинч и армията му, че нашите водачи показаха толкова малко умение.

Генералът действаше, без да му е известно колко близко се намира опасността, иначе може би щеше да постъпи по друг начин. Но при тези обстоятелства той нареди да спрем. Състоя се кратко съвещание, на което се реши да пресечем реката на това място. Намерихме няколко стари лодки и индиански кану. Те щяха да улеснят преминаването на пехотата, докато кавалеристите трябваше да преплуват реката на коне. Скоро сковаха салове и преминаването на реката започна. Маневрата бе осъществена доста умело и за по-малко от час половината от войската бе на другия бряг.

Аз бях между първите, които преминаха, но не се радвах на успехите в предприетия поход. Подтискаше ме мисълта, че вероятно скоро щяха да ми заповядат да участвам в клането на беззащитни хора, на жени и деца. А такива бяха намеренията на хората около мене. С чувство на облекчение, почти на радост, чух дивия боен вик, който се разнесе сред дърветата — добре познатото ни „йо-хо-ехи“ на семинолите.

Заедно с виковете екнаха изстрели от пушки и мускети. Куршумите свистяха във въздуха и кършеха клоните на околните дървета, което по казваше, че сме нападнати от значителни неприятелски сили.

След като преминахме реката, ние бяхме спазили предпазните мерки и бяхме заели здрави позиции сред големите дървета, които растяха наблизо. Затова първите куршуми на индианците не нанесоха твърде смъртоносни поражения. Все пак неколцина паднаха. Онези, които бяха на открито, се намираха все още в опасност.

Нашите войски отвърнаха с огън. Индианците повториха залпа и от ново войниците им отвърнаха — ту с непрекъснат дъжд от куршуми, ту със случайни, единични изстрели. От време на време неприятелят прекратяваше огъня.

Дълго време и двете страни не претърпяха сериозни загуби. Но ясно бе, че под прикритието на храстите индианците си подготвяха позиции, които имаха предимства пред нашите. Всъщност те ни обкръжаваха. От друга страна, нашите войници не се осмеляваха да се помръднат от мястото, където бяха слезли на сушата, преди да дойдат подкрепления от другия бряг. После възнамерявахме да напреднем и в ръкопашен бой да изгоним индианците от позициите им.

Войските от другата страна продължаваха да преминават реката. До този миг те използваха прикритието на нашия огън, но сега индианците възприеха тактиката, която заплашваше да сложи край на преминаването на реката, като ни подложи на унищожителен огън.

Точно под нашите позиции тясна ивица земя се вдаваше навътре в реката и образуваше малък полуостров — пясъчна наслойка, образувана от водовъртежа край другия бряг. Полуостровчето бе по-ниско от брега на реката. По него не растяха дървета освен в единия му край, където се образуваше нещо като остров, по-висок от самия полуостров.

На този остров имаше гъста горичка от вечнозелени дървета, палми, дъбове и магнолии.

Разумно щеше да бъде да заемем горичката веднага щом пресякохме реката, но генералът не бе съобразил това. А индианците го забелязаха и преди да вземем мерки да ги спрем, група бойци се втурнаха по провлака и завладяха горичката.

Те бяха малцина — ние ясно ги видяхме, когато притичаха по провлака, но без съмнение бяха избрани хора, опитни стрелци. Всеки техен изстрел носеше смърт.

Напрежението се увеличи до краен предел. По другите участъци на боя схватката се водеше при по-равни условия, тъй като и двете страни се биеха под прикритието на дърветата и понасяха малки щети. Групата на островчето убиваше повече от нашите войници, отколкото всички останали неприятели.

Нямахме никакъв друг избор, освен да ги изместим от горичката, като ги изгоним с щиковете си — изглежда такова бе и намерението на главнокомандващия.

Това беше отчаяно решение. Който и да се приближеше по сушата, щеше да попадне под огъня на скрития враг и трябваше да напредва с огромна опасност за живота си.

За моя изненада натовариха мене с тази задача. Защо именно мене, не зная. Едва ли в битката досега бях проявил някаква смелост или разпаленост. Генералът лично ми заповяда и трябваше незабавно да се подчиня. Без голямо желание аз се подготвих да изпълня заповедта.

Потеглих към полуострова с група стрелци, малко повече на брой от врага, когото щяхме да нападнем при такива неизгодни за нас условия.

Чувствах се, като че ли отивам към смъртта и бях убеден, че повечето от хората, които ме следваха, бяха жертва на същото предчувствие. Независимо от тези чувства не можехме да се върнем. Очите на цялата армия бяха отправени към нас. Трябваше да вървим напред — да победим или да паднем.

След няколко секунди стигнахме на острова и с бързи крачки се отправихме към горичката. Надявахме се, че индианците няма да забележат приближаването ни и ще успеем да се нахвърлим върху тях, преди да ни усетят.

Празни надежди! Враговете бдяха. Те бяха забелязали маневрата ни още от самото начало. Бяха се обърнали с лице към нас и ни очакваха със заредени пушки.

Без да знаем за опасността, ние напредвахме; намирахме се на около двадесет ярда от шубрака, когато сред дърветата внезапно избухна син дим и червени пламъци. Чух виковете и стенанията на войниците, които падаха един до друг зад мене. Обърнах се. Видях, че всички бяха проснати на земята мъртви или умиращи.

В същия миг до ушите ми достигна глас откъм горичката:

— Върни се, Рандолф, върни се! Този знак на гърдите ти спаси живота, но моите смелчаги са разярени и кръвта им е разгорещена от борбата. Недей предизвиква гнева им. Върви си, върви!