Оцеола

ГЛАВА LXXXIПРАЗНИЯТ ЛАГЕР

Не бяхме вървели дълго, когато до ушите ни достигнаха гласове, примесени с тъпи удари от конски копита.

Познахме гласовете на нашите приятели и им се обадихме, когато се приближиха, тъй като те идваха към нас.

И те бяха чули изстрелите. Сметнали, че са от нашите пушки, че сме влезли в схватка с индианците, и тръгнали на помощ.

— Ей, момчета! — извика Хикмън, като се приближиха. — С вас ли са Бил Уилямс и Нед Спенс. Обадете се, ако са тук!

Последва гробно мълчание, което трая няколко секунди. Явно, и двамата не бяха там, иначе щяха сами да се обадят.

— Къде са? Къде са отишли? — започнаха да се питат хората от групата.

— Да, къде са? — повтори Хикмън. — Тук ги няма. Това поне е ясно. Някаква мръсна игра играят тия двамата. Кълна се! Но хайде, момчета, трябва да вървим. Индианците са точно пред нас. Няма нужда да лазим. Ще избягат. Трябва да ги настигнем, преди да сме преброили до три, иначе няма да намерим нито една от гадинките. Хайде на лов за скалпове! Пригответе си пушките. Да тръгваме и да им дадем да разберат!

С такива викове старият ловец се втурна напред и ни поведе към лагера на диваците.

Хората го последваха бързо. Конете се блъскаха един в друг. Не спазваха никакви тактически правила. Времето бе най-важният фактор, а задачата ни бе да се доберем до лагера, преди индианците да се оттеглят — да се втурнем смело след тях, да дадем залп с пушките си, а после с ножове и пистолети да приключим схватката. Такъв бе планът, който възприехме набързо.

Бяхме се приближили на около триста ярда от лагера. За посоката бяхме съвсем сигурни. Гласовете на диваците, които непрекъснато идваха до нас от момента на тревогата, ни показваха пътя.

Изведнъж гласовете стихнаха. Не се чуваха нито виковете на хората, нито бързият тропот на конете им. По посока на лагера цареше мъртва тишина.

Но вече не се нуждаехме от гласовете, за да се ориентираме. Сега виждахме лагерните огньове или поне светлините, които блещукаха сред дърветата. Те ни служеха като фар, по който се водехме.

Яздехме напред, но вече не така безразсъдно. Промяната от объркана врява в пълна тишина бе толкова бърза и внезапна, че ни накара да станем по-предпазливи. Тишината изглеждаше злокобна. Струваше ни се, че е някакво предупреждение. Започнахме да подозираме, че ни устройват засада, а всички бяхме чули за голямото умение на вожда на Червените пръчки да организира точно такива нападения.

Когато се намирахме на сто ярда от огньовете, нашата група спря. Неколцина слязоха от конете и продължиха пеша. Те притичваха от дърво до дърво, докато стигнаха до края на просеката. После се върнаха да докладват.

Лагерът не съществувал. Обитателите му си били отишли. Индианци, коне, пленници, плячка — всичко изчезнало.

И наистина от лагера бяха останали само огньовете. Личеше, че при бързото разтурване на лагера са се опитали да ги угасят. Червените въглени лежаха пръснати по тревата и догаряха с несигурни пламъци.

Разузнавачите продължиха да напредват през гората, докато заобиколиха откритото място от всички страни Предпазливо претърсихме гората на сто ярда наоколо, но не срещнахме нито враг, нито някаква засада. Бяхме пристигнали много късно. Диваците бяха избягали, отвличайки пленниците под носа ни.

Не бе възможно да ги следваме в тъмното. Унили, ние се отправихме към просеката и заехме изоставения лагер. Бяхме решили да останем там през нощта и да възобновим преследването на следващата сутрин.

Първата ни грижа бе да задоволим жаждата си с езерна вода, а след това да напоим животните. После изгасихме огньовете и почти половината от нас останаха на пост в кръг около лагера край гъстата гора. Препънахме конете и се изтегнахме на моравата, която доскоро бе заета от дивите ни врагове. Зачакахме изгрева.

За никого от нашата група, нито дори за мен, бягството на неприятеля или „дяволията им“ по думите на ловеца не бе така унищожителна, като за стария Хикмън, който се гордееше със своето превъзходство в хитрост и познаване на гората. Той трябваше да признае, че червенокожите негодници го надхитриха.