Оцеола

ГЛАВА LXVIIIПОБЕДА, КОЯТО СВЪРШВА С ОТСТЪПЛЕНИЕ

Не видях човека, който ми извика, тъй като бе съвсем скрит зад гъста плетеница от листа. Не бе необходимо да го видя, за да разбера кой е. Веднага щом чух гласа, го познах. Говореше Оцеола.

Не мога нито да опиша чувствата си в този миг, нито да кажа как точно постъпих. В главата ми бе бъркотия — аз бях обзет от недоумение и страх.

Спомням си, че отново се обърнах с лице към хората, които ме следваха. Видях, че не всички бяха мъртви. Някои все още лежаха там, където бяха паднали, присвити или проснати в различни положения — неподвижни, без съмнение — безжизнени. Някои се движеха. Техните викове за помощ показваха, че животът им не бе угаснал още.

За моя радост забелязах, че неколцина се бяха изправили и тичаха или лазеха бързо назад. Имаше и други, които се влачеха по ръце и колене.

Стрелбата от храстите не преставаше. Докато се колебаех какво да предприема, видях, че един или двама се отпуснаха на тревата, покосени от злокобните куршуми, които като дъжд се изсипваха около мене.

Сред ранените, паднали в краката ми, имаше един млад човек, когото добре познавах. Изглежда бе ранен в двата крака и не можеше да се помръдне от мястото си. Виковете му за помощ бяха първото нещо, което сложи край на моята нерешителност. Спомних си, че този младеж ми бе направил някаква услуга.

Почти несъзнателно се наведох, грабнах го през кръста, повдигнах го и започнах да го влача.

Забързах по провлака, колкото ми позволяваха силите и не спрях, докато не се намерих извън обсега на индианския огън. Там ме посрещна група войници, изпратени да прикриват отстъплението ни. Оставих в техни ръце ранения си другар и бързо се отправих да направя нерадостния си рапорт на главнокомандващия.

Нямаше нужда да разказвам какво се бе случило. Те бяха наблюдавали схватката и вестта за поражението ни се бе разнесла по целия отряд.

Генералът не каза нито дума. Без да чака обяснения, той ми заповяда да се отправя към друга част на бойното поле.

Всички стоварваха вината върху него, върху проявената непредвидливост, когато беше заповядал толкова рисковано нападение, и то с малко сили. Колкото за мене, аз си бях спечелил славата на смел ръководител, но как се случи единствен да се върна незасегнат от смъртоносния огън, бе загадка, която реших да не разяснявам.

Битката продължи около час. Откъслечни престрелки се водеха сред мочурища и дървета, без някоя от страните да спечели значително предимство. И двете страни държаха позициите си, като индианците запазиха благоприятното за тях разположение в горите, които ни заобикаляха. Да се оттеглим от нашите позиции би означавало гибел за целия отряд, тъй като нямахме друга възможност за отстъпление, освен да преминем обратно реката под смъртоносния огън на противника.

А да задържим позициите си изгледаше не по-малко гибелно. Не можехме да направим нищо друго, освен да стоим на едно място, тъй като всъщност бяхме обградени на брега на реката. Напразно се опитвахме да прогоним индианците от храстите. Първият ни опит претърпя пълен неуспех. Вторият опит да си пробием път щеше да бъде още по-опасен. Да останем на същите позиции също бе опасно. Нашите части бяха тръгнали от базите си с оскъдни провизии. Дажбите ни бяха почти изчерпани, бяхме застрашени от глад. Вече чувствахме неговите пристъпи и с всеки изминат час положението ни се влошаваше.

Сега окончателно се убедихме, че сме обкръжени. В полукръг около нас под прикритието на дърветата се тълпяха индианците, образувайки по този начин нападателна линия, устойчива като укрепен окоп. Не можехме да пробием тази линия, без да дадем големи жертви.

Разбрахме също, че броят на нашите неприятели расте ежечасно. Особен възглас, който старите ветерани от битките с индианците добре разбираха и който се чуваше от време на време, показваше, че пристигат подкрепления на врага. Страхувахме се, че техният брой вече значително надвишаваше нашия и че скоро щяха да ни пометат. Мрачни чувства ни обхванаха.

По време на схватките забелязахме, че много от индианците бяха въоръжени с пушки и мускети. Видяхме неколцина в униформи и военни амуниции. А един от тях, явно вожд, бе облечен още по-необикновено. На рамото му, подобно на испанска мантия от времето на конкистадорите, висеше голямо копринено знаме. Ясно личаха белите и червени линии със сините звезди в ъгъла. Всички го видяхме и всички познахме в необикновеното наметало, показано по такъв предизвикателен начин, любимото знаме на нашата страна. Знамето, мускетите и пушките, униформите и мунициите бяха трофеите от бойното поле, където бе паднал Дейд.

Въпреки че нашите войници гледаха тези предмети с горчивина и възмущение, техният гняв бе безсилен. Часът за отмъщение за трагичната гибел на другарите им не бе дошъл.

Имаше голяма вероятност и ние да споделим съдбата им, ако останем на това място. Някой предложи план за отстъпление и генералът не се поколеба да се възползва от него. Това бе щастлива идея на един офицер-доброволец — стар воин от походите на Хикъри, добре запознат с индианската военна тактика.

По негов съвет частите, които още не бяха прекосили реката — т.е. доброволците, предприеха лъжлива маневра. Престориха се, че ще преминат реката на едно място нагоре по течението. Тактиката се оказа сполучлива. Ако такова прекосяване на реката се осъществеше, врагът щеше да се намери между два огъня и така щеше да се сложи край на обсадата. Но както казах, това беше само военна хитрост, която сполучи. Индианците се излъгаха и се втурнаха масово по брега, за да предотвратят опита за прекосяване на реката. Обсадните ни сили се възползваха от временното им отсъствие и редовните войски успяха да се прехвърлят на „безопасния бряг“. Хитрият враг бе предпазлив и не ни последва. Така свърши битката при Ойтлакучи.

В набързо свикания съвет нямаше две различни мнения какво да предприемем. Предложението да се върнем във форт Кинг бе прието с необикновено единодушие. Без да губим време, ние тръгнахме на път и необезпокоявани, пристигнахме във форта.