Оцеола

ГЛАВА XXIXУЛТИМАТУМЪТ

Да, Пауел и Оцеола бяха един и същи човек. Момчето, както бях предсказал, бе пораснало и станало прекрасен мъж, бе станало истински герой.

Искаше ми се да се втурна и да го прегърна — с такава сила възкръсна в мене старата ми дружба към него и толкова голямо беше възхищението, което изпитвах сега. Но нито мястото, нито времето позволяваха да дам израз на такъв младенчески възторг. Етикетът на военните ми задължения не позволяваха това. Останах на мястото си и доколкото ми бе възможно, запазих спокойствие, макар и да не можех да откъсна очи от човека, от когото сега се възхищавах още повече.

Нямаше време за размишления. Мълчанието, последвало грубите думи на пълномощника, бе нарушено. Този път от Оцеола.

Като видя, че обвинението бе отправено към него, младият вожд излезе няколко крачки напред и се изправи пред пълномощника. Очите му, благи, но все пак непреклонни, изпитателно се насочиха към него.

— На мене ли говорите? — попита той. В гласа му нямаше ни следа от възбуждение или гняв.

— На кого? На вас! — отвърна троснато пълномощникът. — Назовах ви по име — Пауел.

— Името ми не е Пауел.

— Как така не е Пауел?

— Не! — отвърна индианецът, като извиши глас и отправи горд и предизвикателен поглед към правителствения пълномощник. — Вие, генерал Уили Томпсън, вие можете да ме наричате Пауел, ако желаете — той произнесе бавно и с насмешка пълното звание на пълномощника, — но знайте, сър, че аз презирам кръщението на белите. Аз съм индианец, син на моята майка56 — моето име е Оцеола.

Пълномощникът едва обузда гнева си. Насмешката към неговото плебейско презиме го жегна. Пауел бе достатъчно запознат с английските имена, за да знае, че Томпсън не е аристократично име и че сарказмът му ще уязви пълномощника.

Томпсън бе толкова разгневен, че ако имаше власт, навярно щеше веднага да нареди да разстрелят Оцеола. Но той нямаше такава власт. Срещу него бяха изправени триста индиански бойци и всеки един от тях държеше в ръка заредена пушка. Те бяха равностоен противник за войската от форта. Освен това пълномощникът знаеше, че правителството няма да одобри подобно прибързано действие, продиктувано само от гняв. Даже Рингоулдовци — неговите скъпи приятели и постоянни съветници — бяха достатъчно мъдри и се въздържаха от подобен съвет, макар че долните им интереси ги караха да желаят залеза на Изгряващото слънце.

Вместо да отговори на подигравката на младия вожд, пълномощникът се обърна отново към съвета.

— Няма какво повече да говорим — каза той с тон на човек, който се обръща към подчинените си. — Достатъчно! Вие говорихте като деца, като хора, на които им липсва мъдрост и вяра. Не желая повече да слушам. Чуйте сега какво казва великият баща и какво ми поръча да ви съобщя. Той ми възложи да ви предам този документ — Пълномощникът извади свитък, разгърна го и продължи: — Това е договорът от Оклауаха. Повечето от вас са го подписали. Искам сега да се приближите и да потвърдите подписите си.

— Не съм го подписвал — каза Онопа, подтикван от Оцеола, който стоеше зад него. — И сега няма да го подпиша. Останалите могат да постъпят според желанието си. Няма да изоставя дома си. Няма да напусна Флорида.

— Нито пък аз! — добави Хойтл-Мати решително. — Имам петдесет бурета барут. Няма да напусна родната си земя, докато не изгърмим и последната прашинка от него.

— И аз смятам така — добави Холата.

— И аз също! — възкликна Арпиуки.

— И аз! — като ехо повториха Пошала (Джуджето), Коа Хаджо, Облакът и негърът Абрам.

Говореха само патриотите. Изменниците не промълвиха нито дума. Подписването на договора бе тежко изпитание за тях. Те всички се бяха подписали по-рано в Оклауаха, но сега, в присъствието на народа, не се осмеляваха да го потвърдят. Страхуваха се дори да защитят това, което бяха направили, и мълчаха.

— Достатъчно! — прекъсна ги Оцеола, който още не бе казал мнението си публично. Всички очакваха да говори. Всички го гледаха с внимание. — Вождовете се изказваха. Те отказват да подпишат. Чрез тях говори гласът на народа, а народът няма да отстъпи от думата си. Пълномощникът ни нарече деца и глупаци. Лесно е да наричаш хората с обидни имена. Знам, че сред нас има глупци, има и деца, а има и нещо по-лошо — има изменници. Но има и хора, които са толкова верни и смели, колкото е самият пълномощник. Той не желае да разговаря повече с нас. Така да бъде. И ние няма какво повече да му кажем. Той чу нашия отговор. Ако ще, да остане, ако ще — да си върви.

— Братя — продължи ораторът, като се обърна към вождовете и бойците, сякаш без да обръща внимание, че присъстват и бели. — Добре постъпихте. Изразихте волята на народа и народът одобри нашето решение. Не е истина, че искаме да напуснем домовете си и да идем на запад. Онези, които казват това, са измамници и не изразяват нашето мнение. Ние не желаем тази „прекрасна“ земя, където искат да ни изпратят. Тя не е толкова хубава, колкото нашата. Това е дива пустиня, в която лете потоците пресъхват и мъчно се намира вода. Ловците умират от жажда по пътя. Зиме листата окапват от дърветата, сняг покрива земята, мраз сковава почвата, хората мръзнат и умират от студ. В цялата страна сякаш земята умира. Братя, ние не искаме такава студена страна. Нашата земя ни харесва повече. Когато е горещо, имаме сенките на дъба, на голямото лаврово дърво57 и благородната палма. Да напуснем земята на палмата? Не! Живели сме под нейната сянка и нека умрем под нея.

До този миг напрежението растеше. Всъщност още когато Оцеола се появи, всички изпитаха необикновено вълнение. Аз никога няма да забравя тази сцена, макар и да е мъчно да я опиша с думи. Само художник би могъл да я възпроизведе. Сцена, наситена с драматизъм. От едната страна възбуденият пълномощник, от другата — спокойните вождове. Дори жените бяха оставили голите деца да играят на моравата и да се забавляват с цветята, а те самите, подтиквани от голям, макар и сдържан интерес, заедно с бойците не изпускаха нито един поглед на Оцеола, поглъщаха всяка негова дума. А неговият поглед бе спокоен, сериозен и съсредоточен. Осанката му — мъжествена и благородна. Неговите свити устни изразяваха решителност, в неговата твърда и сдържана стъпка не се чувстваше надменност. Държането му бе достойно и хладнокръвно. Когато не говореше, неговата глава бе вдигната високо, ръцете му бяха здраво скръстени върху широките му гърди и мълчанието му беше спокойно и тържествено. Но всичко това се променяше незабавно, сякаш но него минаваше електрически ток, когато правителственият пълномощник правеше предложение, за което той знаеше, че е лъжливо или неискрено.

В такива мигове във възмутения му поглед проблясваше огън, убийствено презрителна усмивка извиваше устните му ръцете му се свиваха в юмрук. Той вдигаше ръка и я размахваше. Дишаше бързо и на пресекулки, гърдите му се повдигаха развълнувано, подобно на буен вятър и могъща вълна в бушуващ океан. А после всичко утихваше и той застиваше в меланхолична и спокойна поза, в каквато древните скулптори са обичали да представят боговете и героите на Гърция.

След речта на Оцеола положението стана опасно. Търпението на пълномощника се изчерпа. Настъпил бе мигът да се обяви най-страшната заплаха — ултиматумът, с който го бе въоръжил президентът. Без да измени и най-малко грубото си държание, той съобщи позорната закана:

— Значи няма да подпишете? Не желаете да си вървите? Тогава аз ви казвам, че трябва да си вървите. Ще ви обявим война. Войски ще навлязат във вашата земя. Ще ви изгоним насила, с щикове!

— Така ли? — възкликна Оцеола с презрителен смях. — Добре! Нека бъде обявена война! Макар и да обичаме мира, ние не се страхуваме от войната. Познаваме вашата мощ. Вашият народ е с милиони по-многочислен от нашия. Но и двойно по-многобройни да бяхте, пак нямаше да се подчиним на несправедливостта. Решили сме да предпочетем смъртта пред безчестието. Да бъде обявена война! Изпратете войски в нашите земи. Те може би няма да ни изгонят толкова лесно, колкото си въобразявате. На вашите пушки ние ще противопоставим нашите, на вашите щикове — нашите томахавки. Бойците на семинолите ще се срещнат лице с лице с вашите колосани войници. Нека се обяви война! Готови сме да посрещнем нейната буря. Градушката може да бие и да смаже цветята, но силният горски дъб ще издигне глава към небето срещу бурята, ще се извиси несъкрушим нагоре.

Индианските воини нададоха предизвикателен вик в края на тази вълнуваща реч. Имаше опасност съветът да се преустанови. Възбудени от призива, някои от вождовете бяха наскачали и стояха с мрачни погледи и с ръце, протегнати напред в непоколебима и гневна закана.

Офицерите от предната редица се промъкнаха към местата си и полугласно заповядаха на войниците да бъдат в готовност. В същото време видяхме артилеристите в крепостта да отиват по местата си. Малките клъбца син дим показваха, че фитилите са запалени.

Въпреки всичко нямаше опасност от сблъскване. Нито една от страните не бе готова за бой. Индианците не бяха дошли на съвета с враждебни намерения. Иначе щяха да оставят жените и децата си у дома. Докато те се намираха наблизо, бойците не можеха и да помислят за нападение. Белите им противници също не се осмеляваха да атакуват първи, без да имат по-сериозен предлог. Взаимната заплаха бе резултат на краткотрайно възбуждение, което скоро утихна.

Пълномощникът бе употребил целия си авторитет. Но не обърнаха внимание нито на неговите заплахи, нито на ласкателните му увещания.

Той виждаше, че вече няма никаква възможност да постигне целта си.

Все още обаче бъдещето криеше известна надежда. Присъстваха и по-умни глави от пълномощника, като опитният ветеран Клинч и лукавите Рингоулдовци, които разбираха това.

Те се събраха около пълномощника и го посъветваха да вземе нов курс.

— Дайте им време да поразмислят — внушиха му те. — Определете нова среща за утре. Нека вождовете да разискват въпроса насаме, а не както сега в присъствието на народа. Като помислят спокойно, незаплашвани от тълпата воини, може да вземат друго решение, особено сега, когато знаят, че нямат друг избор. А може би — добави Аренс Рингоулд, който освен другите си лоши качества беше и хитър дипломат, — може би по-враждебно настроените от тях няма да останат утре на съвета. А на вас не ви трябват подписите на всички, нали?

— Добре! — съгласи се пълномощникът, който възприе предложението им. — Добре! Така да бъде!

След това кратко обещание той отново се обърна към съвета на вождовете.

— Братя — каза той спокойно, както бе започнал в началото на срещата, — право казва смелият вожд Холата — ние всички сме братя. Защо тогава да се разделяме разгневени. Великият ви баща ще се нажали, като се научи как сме се разотишли. Не желая да взимате прибързани решения по този важен въпрос. Върнете се в палатките си, съветвайте се, разисквайте въпросите спокойно и справедливо помежду си и нека утре се срещнем отново. Загубата на един ден не означава нищо за никого от нас. Утре ще има време да съобщим решенията си. Дотогава ще бъдем приятели и братя.

На тази тържествена реч отговориха неколцина от вождовете. Те казаха, че това били „добри думи“ и че са съгласни с тях. После всички станаха и почнаха да се разотиват.

Забелязах, че в отговорите на индианците има известно объркване. Вождовете не бяха единодушни. Онези, които приеха предложението, бяха предимно от партията на Оматла. Неколцина от патриотите високо заявиха, когато си отиваха, че нямат намерение да се връщат отново.