Оцеола

ГЛАВА XXVКОЙ СТРЕЛЯ

— Всемогъщи Боже! Всемогъщи Боже! — викаше той ужасен. — Масса Джордж, ранен ли сте?

— Ранен? Кой може да ме рани?

Ако не бяха двата изстрела, щях да сметна, че е стрелял по посока към мене и е решил, че може да ме е ударил.

— Не сте застрелян! Слава Богу, не сте застрелян, масса Джордж!

— Защо, Джейк? Какво означава всичко това?

В този миг Джейк излезе от гъстата гора. Виждах го съвсем ясно.

Видът му не разсея опасенията ми, че се е случило нещо необикновено.

Той представляваше въплъщение на ужаса. Очите му така се въртяха в орбитите си, че се виждаше повече бялото им, отколкото зениците и ирисът. Устните му бяха бели и безкръвни. Черната кожа на лицето му бе побледняла и станала пепелива. Зъбите му тракаха, докато говореше. Държанието и всичките му движения издаваха, че той е обзет от панически ужас.

Щом ме видя, Джейк бързо се втурна към мене и сграбчи ръката ми. В същото време погледна уплашено към мястото, откъдето бе дошъл, сякаш там се криеше някаква страшна опасност.

Знаех, че обикновено Джейк не бе страхлив. Напротив. Значи се беше случило нещо наистина страшно. Но какво?

Обърнах се и погледнах, но в тъмната дълбочина на сенките не можех да различа нищо освен кафявите стволове на дърветата. Отново настоях да ми обясни какво е станало.

— Божичко, той бе… бе… беше. Сигурен съм, че той беше.

— Той? Но кой?

— О, масса Джордж, в… в … вие сигурен ли сте, че не сте ранен? Той стреля по вас! Видях го д… д-д… да се прицелва. Аз стрелях по него. Н … н… не улучих. Той избяга.

— Кой стреля? Кой избяга?

— О, Божичко! Т … т… той беше. Той или неговият дух.

— За Бога, обясни ми какво има. Кой е той? Какъв дух? Да не си видял дявола?

— Вярно е, масса Джордж, вярно е… Д… д… дявола видях. Жълтия Джейк.

— Жълтия Джейк?

— Жълтия Джейк? — повторно попитах аз машинално, без, разбира се, да вярвам ни най-малко в думите на спътника си. — Жълтия Джейк ли си видял, казваш?

— Да, масса Джордж — отговори конярят, като малко се поуспокои. — Сигурен съм, както че е бял ден. Видях него или неговия дух.

— Глупости! Няма духове! Очите ти са те измамили под сянката на дърветата. Просто така ти се е сторило.

— Боже мой, масса Джордж — възрази черният настойчиво. — Кълна се, че го видях — очите не са ме измамили. Видях Жълтия Джейк или неговия дух.

— Но това е невъзможно!

— Може да е невъзможно, но е истина! Съвсем сигурен съм, че видях Жълтия Джейк. Ток стреля по вас иззад онова каучуково дърво. После аз по него. Но, масса Джордж, не чухте ли два изстрела?

— Вярно, чух два изстрела или поне така ми се стори.

— Не, масса, нищо не ви се е сторило. Уф! Този проклет негодник стреля, сигурен съм. Погледнете тук, масса Джордж! Погледнете!

Бяхме се приближили до вира и се намирахме до магнолията, под чиято сянка бях заспал. Джейк се наведе и посочи към дънера. Погледнах мястото, което ми показваше. Върху гладката кора на дървото имаше следа от куршум. Той само бе докоснал дървото и бе отминал. Нараненото място бе зелено и прясно. Мъзгата още течеше. Без съмнение някой е стрелял по мене и за малко не ме е улучил. Оловното топче е минало край ухото ми, на няколко инча от главата ми, когато съм почивал върху пътната чанта. Сега си спомних, че почти едновременно с първия изстрел бях чул свистенето на куршум.

— Вярвате ми, нали, масса Джордж — попита негърът с доволен вид. — Виждате, че е истина.

— Разбира се, вярвам ти, че някой е стрелял по мене…

— Този някой е Жълтият Джейк, масса Джордж, Жълтият Джейк, да го вземат дяволите! — настойчиво потвърди другарят ми. — Видях този жълт негодник съвсем ясно, така както виждам дънера.

— Жълтокож или чернокож, трябва веднага да се махнем оттука. Да си вървим! Дай ми пушката. Ще пазя, докато оседлаеш конете. Бързай!

Тутакси заредих пушката, застанах зад едно дърво и обърнах очи към посоката, от която бе дошъл куршумът. Негърът доведе конете зад мене, започна светкавично да ги оседлава и да стяга багажа.

Няма нужда да казвам, че наблюдавах с тревога — дори с уплаха.

Опитът да бъда застрелян показваше, че наблизо се таи някакъв смъртен враг. Предположението, че е Жълтият Джейк, бе нелепо и аз, разбира се, го отхвърлих с насмешка. Със собствените си очи бях видял неговия ужасен край. Бяха ми необходими доказателства, по-убедителни от тържествените увещания на моя спътник, за да ме накарат да повярвам, че е бил духът на Жълтия Джейк или, че той е възкръснал. Никой бе стрелял но мене — в това не можех да се съмнявам. При здрача в тъмните гори, заслепен от страх, негърът беше взел нашия враг за Жълтия Джейк. Разбира се, това бе рожба на неговото въображение. Той просто се е припознал в самоличността на неизвестния враг. Не можеше да има друго обяснение.

Но защо пък точно в този миг сънувах мулата? И защо точно такъв сън? Думите на негъра, в които аз не вярвах, бяха въплъщение на неприятното видение, което ми се яви насън.

Изби ме студена пот. Кръвта ми се смръзна. Настръхнах, като си помислих за необикновеното съвпадение. Нещо ужасно се криеше в цялата работа — нещо толкова дяволски вероятно, че започнах да смятам тържествените уверения на негъра за истински. Колкото повече мислех за всичко, което се бе случило, толкова по-малко се съмнявах в правдивостта на неговите думи.

Защо например някакъв си индианец без всякакво предизвикателство ще избере тъкмо мене за жертва? Вярно е, че между белите и червенокожите съществуваха враждебни отношения, но войната не бе за-почнала. Още не бяхме стигнали дотам. Съветът на вождовете още не беше се състоял. Събранието бе насрочено за следния ден. Не беше вероятно враждебни действия да са започнали от едната или другата страна, преди да са известни решенията на съвета. То би повлияло на изхода на това важно събрание. Индианците бяха толкова заинтересовани от запазването на мира, колкото и белите им неприятели, дори много повече. Те не можеха да не знаят, че едно такова ненавременно предизвикателство няма да е от полза за тях, а напротив, би била удобен предлог в ръцете на хората, които бяха за изселването им.

Възможно ли бе тогава индианец да посегне на живота ми? А ако не беше някой индианец, кой друг на този свят би желан да ме убие? Не си спомнях да съм обидил или предизвикал някого толкова, та да желае смъртта ми.

Спомних си за пияните индианци, които бяха отвлекли добитъка. Те малко биха се интересували от договорите или от резултата па събранието. За такива хора кон, седло, пушка или някаква дреболия са по-важни, отколкото съдбата на цялото племе. Явно беше, че и двамата бяха истински бандити. И сред червенокожите има крадци, както и сред белите.

Не можеше да бъдат те. Те не ни видяха, когато минахме, а даже и да са ни видели, не беше възможно да пристигнат толкова скоро тук. Бяхме яздили с бърз ход, след като ги оставихме, а те нямаха коне.

Спенс и Уилямс имаха коне. След като Джейк ми разказа по пътя за миналото на двамата негодяи, аз се убедих, че те са способни на всичко, дори на убийство.

Но и това бе почти невероятно. Те не ни бяха видели, а освен това бяха заети със стадото.

Аха! Най после се сетих! Стори ми се, че съм налучкал най-вероятното предположение. Злодеят, навярно беше някой беглец от поселището, някой роб, с когото са постъпили зле и който се е заклел винаги да отмъщава на белите. Вероятно е искал да отмъсти на първия бял човек, изпречил се на пътя му. Без съмнение бе някой мулат, който може би е приличал донякъде на Жълтия Джейк. Хората с жълта кожа, както и чернокожите си приличат много.

Така можех да си обясня заблудата на моя спътник. Това обстоятелство всеки случай правеше грешката му по-естествена. И аз трябваше да се задоволя с това предположение.

Джейк бе вече приготвил всичко. Без да се бавим, за да търсим друго разрешение на загадката, ние скочихме на седлата и с галоп се отдалечихме. Яздихме известно време приведени над конете си. Сега пътят ни минаваше през редки гори и можехме да виждаме далеч зад нас.

Не се виждаше никакъв неприятел, ни бял, ни черен, нито червен или жълт, ни отстрани, ни зад нас, нито пред нас. Не срещнахме жива душа чак до укреплението на форт Кинг43 Влязохме в него точно когато слънцето потъваше зад тъмната линия на гористия хоризонт.