Оцеола

ГЛАВА LXIIУДАР ПО ГЛАВАТА

Като изключим един единствен кратък час, с форт Кинг не ме свързваха никакви приятни възпоминания. По време на отсъствието ми бяха пристигнали нови хора, но сред тях нямаше човек, с който заслужаваше да се сприятеля. Те само правеха квартирите ни по-многолюдни и затрудняваха настаняването. Търговци и най-различни шмекери бързо трупаха състояние. Изглежда, че те заедно с интенданта, закупчика100, доставчика на добитък бяха единствените хора, които преуспяваха. Контето Скот, докаран както винаги, бе все още главен адютант, но аз почти бях престанал да мисля за него.

Още с пристигането ми възложиха задача, и то, разбира се, неприятна. Повикаха ме в главната квартира на командира преди да мога да отдъхна от дългата езда, преди дори да се измия от праха.

За какво ли му бях потрябвал толкова бързо? Дали заради дуелите? Дали щяха да уреждат стари сметки? Бях доста неспокоен, когато се представих на генерала.

Излезе обаче, че работата няма нищо общо с миналото, макар че когато научих какви задачи ми възлагат, аз почти съжалявах, че не ме извикаха, за да ме мъмрят.

При командира се намираше и правителственият пълномощник. Бяха намислили нова среща с Оматла и Черната кал. Трябвах им просто за преводач.

Говориха за целта на новата среща с вождовете в мое присъствие. Искаха да изработят план за общи действия между войските и приятелски настроените индианци, които щяха да се бият като наши съюзници срещу сънародниците си. Според известни сведения последните бяха съсредоточили голяма сила в мочурищата на Ойтлакучи. Не се знаеше точното им разположение, но двамата генерали бяха сигурни, че ще го открият с помощта на приятелските вождове и разузнавачите, които постоянно се намираха в движение.

Срещата бе предварително уговорена. Вождовете, които както казахме, бяха отишли във форт Брук и живееха под закрилата на гарнизона, щяха тайно да потеглят и да се срещнат с пълномощника и генерала на определено място — на същото място край езерцето.

Срещата бе определена за същата вечер веднага след мръкване, за да могат изкусителите и предателите да се приближат към мястото, без никой да ги види.

Скоро след като слънцето залезе, се стъмни, тъй като луната се намираше в третата си четвъртинка и не се показа на небето след залеза. Скоро тримата се отправиха към мястото — генералът, комисарят и преводачът — точно както по-рано.

Вождовете не бяха там и това малко ни изненада. Индианците винаги изпълняват задълженията си със забележителна точност и затова ние очаквахме да ги намерим там, тъй като определеният час бе настъпил. — Какво ли ги е задържало? — се попитаха пълномощникът и генералът.

Отговорът на въпроса не се забави. Той долетя отдалеч и по необикновен начин. Това, което чухме, отговори на техния въпрос.

Нощният ветрец донесе далечен шум от борба — остър пукот от пушка и пистолети. Над всичко се носеше пронизителният боен вик: „Йо-хо-ехи“.

Шумът идваше отдалеч, но бе достатъчно ясен, за да разберем, че се води борба на живот и смърт. Не можеше да е примамка, нито лъжлива тревога, предназначена да привлече войниците от форта или да уплаши постовете. В дивия шум и пронизителните викове имаше нещо, което убеждаваше слушателя, че наистина се лее човешка кръв. Моите спътници се губеха в предположения. Разбрах, че и двамата не са много смели — не е необходима смелост, за да станеш генерал. По време на сражения съм виждал не един генерал да се крие зад някое дърво или стена. Дори един от тях, който по-късно бе избран за вожд на двадесет милиона хора, се беше сврял в една канавка, за да се предпази от заблудени куршуми, докато неговата бригада се биеше смело под водачеството на младши лейтенанта на около една миля пред него.

Но защо сега да разправям за тези неща? Светът е пълен с такива герои.

— Те са, по дяволите! — възкликна пълномощникът. — Причакали са ги и са ги нападнали. Ах, този негодник Пауел!

— Това е твърде вероятно — отвърна генералът по-спокойно. Изглежда той имаше по-здрави нерви. — Сигурно са те. В тази посока няма наши войски. Нито пък бели. Сигурно индианците се бият помежду си. Какво друго може да бъде освен нападение срещу приятелски настроените вождове? Прав сте, Томпсън.

— Ако е така, генерале, няма никаква полза да стоим тук. Ако са нападнали Оматла, те сигурно са по-многобройни и той ще загине. Няма какво да го чакаме.

— Не, няма вероятност да дойде. Нито той, нито Луста. Съгласен съм с вас, че няма смисъл да стоим тук. Смятам, че можем да се върнем във форта.

За миг и двамата се поколебаха — стори ми се, че и двамата разсъждават дали би било достойно така бързо да се откажат от задачите и целите си.

— А ако дойдат? — попита генералът.

— Господин генерал — казах аз, като си позволих да го прекъсна. — Ако желаете, аз ще остана тук известно време, за да почакам. А ако дойдат, аз ще прескоча до форта, за да ви уведомя.

Едва ли бих могъл да направя по-приемливо предложение. Веднага го приеха и двамата професионални герои си тръгнаха и ме оставиха сам.

Не след дълго аз вече съжалявах за своето прибързано великодушие. Генералът и пълномощникът едва ли бяха достигнали форта, когато внезапно виковете на боя секнаха и чух победоносния вик на семинолите „каха-куин“! Аз още чувах дивите звуци, когато шестима тъмнокожи мъже изскочиха от храстите и ме обградиха. Въпреки оскъдната светлина на звездите виждах лъскащи остриета, пушки, пистолети и томахавки. Оръжията се намираха наблизо и не можех да ги сбъркам със светулките, които бляскаха наоколо. Освен това до ушите ми достигаше и звънтенето на стомана.

Нападателите действаха мълчаливо, може би защото се намираха много наблизо до форта, а моите викове бяха скоро заглушени от удар, който ме повали на земята. Аз загубих съзнание.