Оцеола

ГЛАВА LXXXIIIБИТКА В КРЪГ

Колкото и невероятно да изглежда, тези наблюдения ме заинтересуваха. Но същевременно забелязах нещо друго, което ми направи още по-голямо удоволствие. Това бе синята зора, която, примесена с жълтеникавата светлина на луната, обагряше листака, в който се взирах. Зората скоро щеше да пукне.

В същия миг и другите забелязаха приближаването на деня. Надигнаха се от росната постеля и се заеха да преглеждат каишите на седлата си. Бяхме гладни, но нямаше възможност да закусим, затова се приготвихме да потеглим, без да се нахраним. Зората трая само няколко минути и докато небето светлееше, ние се приготвихме за път. Вдигнахме всички постове с изключение на четирима, които оставихме да наблюдават в четири посоки до последния миг. Освободихме и сложихме юзди на конете, чиито седла не бяхме сваляли цяла нощ. Прегледахме и заредихме пушките.

Мнозина от другарите ми бяха стари бойци. Те взеха всички предпазни мерки, които била ни осигурили успех в една битка.

Надявахме се да настигнем диваците преди обед, но ако се наложи, бяхме готови да ги проследим до леговището им. И в единия, и в другия случай щяхме да се бием. Всички решиха да продължим.

Необходими ни бяха няколко минути да определим реда на похода. Решихме, че е уместно неколцина от по-опитните да отидат пеша напред като разузнавачи и добре да изследват гората, преди да напредне главната група. Това щеше да ни предпази от внезапно нападение, в случай че врагът ни е устроил засада. Отново старите ловци се заеха със задачата да бъдат следотърсачи и водачи.

Извършихме всички приготовления и тъкмо щяхме да тръгнем — хората бяха на конете, а разузнавачите бяха навлезли в гората — когато внезапно се чуха няколко изстрела, придружени от тревожните викове на нашите постове. Четиримата бяха стреляли почти едновременно.

Гората сякаш се огласяше от стократно ехо. Но това не бе ехо, а истински гърмеж на мускети. Пронизителният боен вик, който ги придружаваше, ясно се разнасяше над виковете на нашите постове. Индианците връхлитаха върху нас.

Върху нас или, по-точно казано, около нас. Постовете бяха стреляли едновременно. Следователно всеки от тях бе видял индианци от своята страна. Ние бяхме обградени. От всички страни долитаха бесните крясъци на врага, едните сякаш отекваха като ехо на другите. Куршуми фучаха от различни посоки. Без съмнение техните редици обграждаха горската поляна.

Първият залп улучи двама-трима от нашите хора и толкова коне. Неприятелят изразходва куршумите си, без да ни нанесе чувствителни щети.

От мястото, от което стреляха, куршумите им не достигаха със сила до полянката. Ние стояхме събрани в група и ако индианците бяха пропълзели малко по-близо, пораженията щяха да бъдат страхотни. За щастие постовете бяха предупредили навреме.

Това ни спаси.

За миг настъпи объркване, придружено с шум, викове, цвилене и пръхтене. Над врявата се чу направляващият глас на стария Хикмън:

— Слизайте от конете, хора! Към дърветата! Слизайте бързо! Към дърветата! Стойте зад тях. Иначе ще загубим скалповете си. Към дърветата! Към дърветата!

Същата мисъл бе дошла и на някои други и преди още ловецът да спре да вика, мъжете вече слизаха от седлата и тичаха към края на гората.

Пръснахме се на различни страни — всеки избираше най-близкото място. След няколко секунди всички се бяхме скрили зад стволовете на дърветата. По такъв начин ние образувахме пълен кръг. Гърбовете ни бяха обърнати един към друг, а лицата ни — към врага. Конете, изплашени от суматохата, галопираха като луди по цялата поляна. Юздите им се влачеха, стремената се удряха в хълбоците им. Много от тях профучаха край нас и попаднаха в ръцете на диваците. Други пробиха редиците им и избягаха в гората.

Не направихме опит да ги задържим. Край ушите ни свистяха куршуми. Да излезем иззад стволовете на дърветата би означавало сигурна смърт.

От пръв поглед стана ясно, че позицията ни има предимство. Щастие бе за нас, че оставихме постовете до последния миг. Ако ги бяхме освободили малко по-рано, изненадата щеше да бъде пълна. Преди да нададат бойните си викове и да стрелят, индианците щяха да се приближат до края на поляната и да ни хванат като в капан! Те щяха да се намират под прикритието на дърветата, напълно запазени от нашите куршуми и ние щяхме да паднем под огъня им.

Ако не бе навременната тревога, щяха да ни избият до един. Но при сегашното положение нашите противници нямаха голямо предимство. Стволовете на дърветата предпазваха и нас и тях. Само вдлъбнатата страна на нашите редици бе уязвима и неприятелят можете да стреля през полянката. Но тя бе петдесет ярда в диаметър и тъй като не бяхме позволили на индианците да се приближат до края й, знаехме, че куршумите им не можеха да достигнат до нас. Така че и в това отношение можехме да бъдем спокойни.

Маневрата, макар и извършена набързо, ни спаси. Сега се убедихме, че това бе единственият начин да се спасим от незабавно унищожение. Щастие бе, че гласът на Хикмън ни накара така бързо да се отправим към позициите си.

Ние не се забавихме да отвърнем на огъня на неприятеля. Пушките ни вече действаха. Около полянката непрекъснато се чуваше острия пукот, подобен на плясък от камшик. От време на време проехтяваше победоносен вик, когато някой дивак, неразумно изложил тялото си на прицел, падаше прострелян.

Отново гласът на стария ловец звучеше на полянката. Хладнокръвен, спокоен и ясен, той бе чут от всеки.

— Целете се точно, момчета, стреляйте сигурно. Не трябва да изхабим нито прашинка барут. Преди да свършим с тях, ще ни трябва всичкият барут. Никой да не натиска спусъка, преди някой червенокож да кацне на мушката му.

Наставленията бяха съвсем навременни. До този момент неопитните бяха стреляли наслука и изгърмяваха куршумите си веднага щом заредят пушките, като нараняваха само стеблата на дърветата. Хикмън се бе обадил, за да сложи край на неразумната стрелба.

Думите му постигнаха желания резултат. Изстрелите станаха по-редки, но победоносните викове, които известяваха „попадение“, се чуваха по-често отпреди. Няколко минути след започването на битката целият характер на сблъскването се промени. Дивите крясъци на индианците при първата им атака, чиято цел бе да ни уплашат и объркат, вече не ехтяха в гората. Виковете на белите също бяха престанали. Само от време на време се чуваха окуражителни думи, отправени към другаря, или гърлено, победоносно „ура“. Много рядко прозвучаваше индианското „йо-хо-ехи“, с което някой вожд искаше да подтикне бойците си към атака. Изстрелите вече не бяха в залп, а единични или най-много по два-три наведнъж. И от двете страни всеки мереше точно и само когато куршумът попаднеше в целта или когато стрелецът мислеше, че е улучил, се чуваха гласове. Всички бяха твърде много заети със задачата си да бият точно и нямаха време за губене в празни викове и приказки. Може би в цялата военна история няма отбелязана толкова безмълвна и безшумна битка. В паузите между изстрелите настъпиха мигове на напрегната тишина — мигове на пълно, но злокобно затишие.

Никога не се е водила битка при такова необикновено разположение на воюващите страни — два концентрични кръга, външният, образуван от неприятеля, а вътрешният — от хората от нашата група, разгърнати равномерно около поляната. Между двата кръга едва ли имаше четиридесет крачки. На места където някой смел индиански боец под прикритието на дърветата се бе приближил до нашите линии, разстоянието бе още по-малко. Никога не се е водила битка, при която двете страни да са се намирали толкова близко, без да влизат в ръкопашен бой. Ние можехме да разговаряме с нашите врагове, без да повишаваме гласа си. Буквално казано, можехме да се целим в „бялото на очите им“.

При такива условия се водеше битката.