Оцеола

ГЛАВА LXVРАЗГРОМЪТ НА ОТРЯДА НА ДЕЙД

Тъжният край на коледните празненства бе помрачен още повече от слуховете, които скоро достигнаха до форт Кинг. Става въпрос за събитието, което после стана известно под названието „разгромът на Дейд“.

Новината бе донесена от един индианец, пратеник на приятелски настроените племена. Тя бе толкова неочаквана, че отначало я приехме с възгласи на недоверие.

Другите индиански куриери обаче, които непрестанно пристигаха, потвърждаваха съобщението от първия пратеник, докато цялата история, колкото и невероятна да изглеждаше, бе приета като истина. Тя бе вярна във всичките си романтични и кървави подробности. Този път войната бе започнала сериозно. Нейното начало бе съвсем необикновено както по своя характер, така и с кървавите си последствия.

Предполагам, че историята на тази битка ще бъде донякъде интересна за читателя и затова ще я предам.

Още в началото на моя разказ споменах, че в армията на Съединените щати имаше един офицер, който твърдеше, че „може да премине през целия резерват на семинолите, охраняван само от един ефрейтор“. Този офицер бе майор Дейд.

Скоро на майор Дейд се удаде да докаже своята военна смелост, макар и охраняван не само от един ефрейтор. Резултатът от неговия опит бе трагичен и представляваше тъжно различие с хвалбите, които той така лекомислено бе изрекъл.

Необходимо е да кажем няколко думи за местността, за да разберем по-добре как се случи злощастното произшествие.

На западния бряг на полуострова Флорида се намира заливът Тампа, наричан от испанците Еспириту Санто. На брега на залива се издигаше форт Брук — укрепено място, подобно на форт Кинг. Той се намираше на около деветдесет мили южно от нас. Това бе една от военните крепости, изградени по границата на индианския резерват — седалище на войски, хранилище на провизии, а така също и склад на храни, които пристигат от пристанищата на мексиканския залив.

В момента на избухването на враждебните действия там бяха настанени около двеста войника — главно артилеристи и малък отряд пехотинци.

Скоро след безплодните съвещания във форт Кинг генерал Клинч нареди на тези войски или на част от тях да се отправят към нас и да се присъединят към главната армия.

В изпълнение на заповедта сто войника с необходимия брой офицери потеглиха към форт Кинг. Майор Дейд командуваше отряда.

Те бяха поели от форт Брук на Бъдни вечер 1835 година с висок дух, надявайки се, че могат да срещнат индианския неприятел и в битка да спечелят лаври. Блазнела ги мисълта, че това ще е първата битка в тази война и спечелвайки я, те ще си спечелят име и слава. Те изобщо не се съмнявали в своята победа, а мисълта за поражение и наум не им идвала.

Знамената гордо се развявали, барабаните весело гърмели, ехтели топовните салюти и овациите на другарите, които оставили във форта, когато затръбили за тръгване и отрядът се отправил в поход. Съдбоносен поход, от който му било писано никога да не се върне!

Точно седем дни по-късно — на 31 декември — пред портата на форт Кинг се появи човек, който лазеше по ръце и крака. От изпокъсаните му дрехи едва личеше, че е облечен в униформата на войник, редник от отряда на Дейд. Дрехите му, напоени от водата на потоци изцапани от калта на мочурища, бяха покрити с прах и обагрени с кръв. Войникът бе тежко ранен на пет места — в дясното рамо, в дясното бедро, близко до слепоочието, в лявата ръка и в гърба. Той бе блед, изтощен, измършавял като скелет. Другарите му едва го познаха, когато съобщи със слаб, треперещ глас, че е „редникът Кларк от втора артилерийска дружина“.

Скоро след това редниците Спраг и Томас се появиха в същото състояние. Това, което те разказаха, съвпадаше със сведенията, които донесе Кларк: командата на майор Дейд била нападната от ин-дианци, разбита и унищожена до човек. От целия отряд, който неотдавна бе напуснал форта с дързост и вяра в своята сила и с надежда, че скоро ще се покрие със слава, те били единствените, останали живи.

Разказът им от край до край бе верен. Другарите им — на брой 106 души — бяха загинали по бреговете на Амазура. Вместо лаври бяха намерили надгробни кипариси.

Тримата оцелели участници в похода били повалени на бойното поле и индианците ги взели за убити. Те се престорили на мъртви и по-късно успели с пълзене да напуснат мястото на боя и да се върнат във форта. По-голямата част от пътя си Кларк бе изминал, влачейки се по ръце и колене, изминавайки така 60 мили със скорост една миля на час.