Оцеола

ГЛАВА XXIРОБИТЕ НА ИНДИАНЦИТЕ

Не се усъмних в истинността на историята, която ми разказа Джейк. Знаех, че това, което негрите разправят е вярно. Цялата работа наистина миришеше на нещо, което можеше да се очаква от Рингоулдовци и Граб. Последният — полуплантатор, полузаконен адвокат, не се ползуваше с добро име.

Джейк ми съобщи още, че Спенс и Уилямс изчезнали по време на делото. По-късно и двамата се върнали в поселището, но никой не взел мерки срещу тях, тъй като нямало кой да ги даде под съд.

А що се отнася до откраднатите негри, повече никой не ги видял в тази част на страната. Крадците изглежда са ги закарали на пазара за роби в Мобайл или Нови Орлеан, където са взели достатъчно пари, за да се плати на Граб за неговата „адвокатска“ услуга, а така също на Уилямс и Спенс за тяхната помощ. Земята станала притежание на Рингоулд веднага щом индианците напуснали страната — такава била целта на „акта за продажба“.

На подобна сделка между бели биха погледнали като на долна измама, като на сериозно престъпление. Но в този случай белите се престорили, че не вярват. Имало и хора, които знаели, че това, което разправят за сделката, е вярно, но гледали на нея като на умел „гешефт“.

Не се съмнявах, че това, което научих за сделката, е вярно. Именно така постъпваха пограничните авантюристи с нещастните индианци, с които те влизаха в досег.

Гранични авантюристи ли казах? Не, това бяха правителствени хора, членове на законодателното тяло във Флорида, генерали, плантатори, богаташи като Рингоулд — всички участвуваха в подобни спекулации. Бих могъл да спомена много имена. Това, което пиша, е самата истина и не се страхувам, че някой ще ме опровергае.

Ето защо аз веднага повярвах на разказа на негъра. Това беше само една от десетките подобни истории, които бях чувал. Деянията на полковник Гей Хъмфри — пълномощник но индианските въпроси, на майор Фейгън — друг пълномощник, на Декстър……известния крадец на негри, на Флойд, Дъглас, на Робинсън и Милбърн са факти, влезли в историята, те всички свидетелстват за безобразията, извършени над нещастните семиноли. Човек може да изпълни томове с описания на мошеничества, подобни на извършеното от Граб и Рингоулд. В отношенията между белите и червенокожите не бе необходимо да се намесва умел адвокат, за да установи коя страна е онеправдана. Да установи неправдите, които оставаха непоправени и без възмездие. Без никакво съмнение индианците винаги бяха жертвата.

Не е необходимо да добавям, че те се мъчеха да отмъщават за всичко това. Можеше ли да бъде другояче?

Искам да спомена и един забележителен факт от живота на Флорида по това време. Известно бе, че робите, откраднати от индианците, винаги когато можеха, се връщаха при предишните си собственици. За да направят невъзможно връщането им, Декстъровци и Дъгласовци бяха принудени да ги отвеждат на далечни пазари, до далечните брегове на Мисисипи, до Начез или Нови Орлеан.

Има само едно обяснение на това своеобразно социално явление и то е, че робите на семинолите не бяха истински роби. Индианците се отнасяха меко към робите си за разлика от белите робовладелци. Робите всъщност бяха обикновени земеделци в страната на семинолите. Индианските господари бяха доволни, ако им отгледат малко царевица и някои други земеделски култури, колкото да задоволят нуждите на тяхната скромна кухня. Робите живееха далеч от жилищата на господарите. Часовете, които прекарваха по нивите, не бяха много и едва ли може да се каже, че техният труд бе принудителен. Излишните продукти оставаха за тях и в повечето случаи те забогатяваха. Ставаха дори по-богати от господарите си, които бяха по-лоши стопани. Те лесно можеха да се откупят и мнозинството от тях бяха всъщност свободни, макар и да не си струваше човек да бяга от такъв ярем. Ако това можеше да се нарече робство, то бе най-меката форма, известна на земята — много различна от унизителното робство на Хем под Шем или Яфет36.

Някой може да попита как семинолите са се сдобили с тези черни роби. Дали те не бяха бегълци от щатите Джорджия, Каролина, Алабама или от плантациите на Флорида? Без съмнение някои бяха избягали роби, но повечето от тях не се числяха в списъците на бегълците. Пристигайки при индианците, те ставаха свободни. Беше време, когато съгласно строгите условия на договора, сключен във форт Моултри, избягалите роби трябваше да бъдат предавани на белите си господари. За тяхна чест семинолите никога не спазваха тези срамни условия. Всъщност не винаги беше възможно бегълците да бъдат предавани обратно. В различните части на резервата се бяха образували поселища от чернокожи, които живееха свободно, имаха главатари и бяха достатъчно силни да се защитават. Обикновено бегълците намираха убежище при тях. Там те бяха добре дошли. Такива бяха колониите на „Хари“ сред мочурищата на Пииз Крайк, на „Абрам“ в Микосоки, на „Чарлз“ и на „Краля на мулатите“.

Не, черните роби на семинолите не бяха бегълци от плантациите, макар белите да се мъчеха да докажат, че е така. Много малко от тях имат такъв произход. Мнозинството от тях бяха „истинска собственост“ на индианците, ако, разбира се, един роб може да бъде наречен „собственост“. Но така или иначе с тях се бяха сдобили по законен път. Някои бяха купени от първите поселници — испанците, а други са били закупени от американските плантатори.

Как са били закупени? — ще запитате вие. Какво може да предложи едно диво племе в замяна на такава скъпа стока? Отговорът не е труден: коне и рогат добитък. Семинолите притежават огромни стада. Когато испанците напускали страната, саваната гъмжала от подивял добитък от андалузка порода. Индианците го хванали, опитомили го отново и станали законни собственици.

Така е станала сделката — Qui pro quo37, четириноги за двуноги!

Главното престъпление, в което обвиняват индианците, е че крадат добитък, тъй като и белите имат стада. Семинолите не отричаха, че сред тях има лоши хора, които те не могат да наглеждат. Има ли общество без негодници?

Едно нещо е сигурно. Когато се обръщаха направо към индианските вождове, те винаги проявяваха готовност да помогнат за връщането на откраднатия добитък. Действаха решително и наказваха нарушителите със строгост, неизвестна от другата страна на границата.

Но отношението на белите съседи към индианците съвсем не се определяше от техните постъпки. Когато искат да обесят кучето, изкарват го бясно. Разбира се, всяка кражба по границата приписваха на индианците. Белите бандити трябваше само да намажат лицата си с малко кафява боя, за да заблудят правосъдието.