Оцеола

ГЛАВА XCVIСЪДБАТА НА ОЦЕОЛА.ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Седяхме в края на малка просека, където лагерувахме — хубава поляна, която ухаеше от хиляди цветя. Луната изливаше потоци сребриста светлина и предметите наоколо се открояваха съвсем ясно, също като денем. Листата на високите палми, восъчнобелите цветове на магнолията, жълтите цветове на дървото зантоксилон личаха в ясната лунна светлина.

Четиримата — братята и сестрите — седяхме заедно и спокойно разговаряхме както преди. Тази сцена възкресяваше миналото. Спомените сега ни натъжаваха, защото пораждаха мисли за бъдещето. Може би четиримата никога вече нямаше да се срещнем така. Вперил очи в обречения приятел, сърцето ми не можеше да си спомни миналите радости.

Бяхме минали без премеждия край форт Кинг, без да срещнем бял човек. Странно е, че се страхувах да срещна някой от сънародниците си. Вече не ни грозеше опасност нито от обсада, нито от открито нападение.

Струпани около огъня в средата на полянката, индианските бойци и Черният Джейк готвеха вечеря. Вождът се чувствуваше така сигурен, че не постави дори и постове на пътеката. Изглежда всякаква опасност му бе безразлична.

Нощта преваляше. Точно щяхме да се оттеглим в палатките, които воините построиха за нас, когато от гората се разнесе необикновен шум. Приличаше на плясък от надигащи се води, на пороен дъжд, на грохота на далечни водопади.

Оцеола обясни шума по друг начин. Дължал се на свистенето на листата, причинено от минаването на голям брой хора или животни сред храстите.

Изправихме се веднага и се ослушахме.

Шумът продължаваше. Сега чувахме чупенето на сухи клони и металическото тракане на оръжие.

Бе вече късно за отстъпление. Шумът идваше отвсякъде. Въоръжени хора обграждаха полянката.

Погледнах към Оцеола. Очаквах, че ще се втурне към пушката си. За моя голяма изненада той дори не помръдна.

Неговите хора бяха в тревога и побързаха да отидат при вожда си да им даде нареждане. Думите и държанието им показваха, че са решени да умрат, но да го защитят.

В отговор на тревожните им думи вождът направи знак, който ги изуми. Те изведнъж отпуснаха пушки и застанаха неподвижни, сякаш се бяха отказали да ги употребят.

— Късно е — каза Оцеола със спокоен глас, — твърде късно е. Напълно сме обградени. Може да се пролее невинна кръв. Те искат само моя живот. Да дойдат. Сега са добре дошли. Сбогом, сестрице. Прощавай Рандолф, сбогом, Вирджи…

Жаловитият писък на Вирджиния и Маюми, моята напираща тъга, която премина в ридания, заглушиха гласа, който произнасяше трагични думи на раздяла.

Стояхме около вожда, без да знаем какво става, докато викове и гръмки команди на офицери не ни предупредиха, че сме обградени от цял батальон. Обърнахме се и видяхме, че се намираме в кръг от мъже със сини униформи, чиито лъскави цеви и байонети образуваха желязна преграда.

Тъй като не оказахме съпротива, не стреляха. Като се изключат виковете на войниците и тракането на стоманата, не се чуваше никакъв друг звук. След това стреляха, но не за да убият, някого — празнуваха успеха със салюти…

Хванаха Оцеола. Двама войници го държаха сред бледоликите му врагове. Обезоръжиха хората на вожда. Войниците се отдръпнаха в по-разтегната редица. Пленниците останаха в средата.

В този миг пред редицата близо до пленниците се появи човек. Дрехите му бяха индиански, но жълтото му лице издаваше истинския му произход. На главата си носеше тюрбан, над веждите му висяха три черни пера. Не можеше да се припознаем. Гледката бе подлудяваща. Тя възвърна неудържимата мощ на пленения вожд. Той блъсна настрана войниците, сякаш бяха някакви играчки, скочи и се втурна към жълтоликия. За негово щастие Оцеола не бе въоръжен. Не бяха му оставили оръжие — нито пистолет, нито нож — и докато изтръгне байонета от пушката на един от войниците, предателят избяга.

Вождът простена, като видя, че мулатът се промуши сред гъстите редици и се спаси от отмъщението.

Мулатът обаче си въобразяваше, че е в безопасност. Но смъртта го очакваше, макар че тя дойде не оттам, откъдето той се страхуваше.

Докато стоеше зад войниците и дразнеше пленниците, до него се промъкна тъмна фигура. Това бе фигурата на жена, на величествена жена, чиято необикновена красота личеше даже и на лунната светлина. Но малцина видяха красивата жена. Само пленниците бяха обърнати с лице към нея и забелязаха приближаването й.

Всичко трая няколко секунди. Жената се прокрадна до мулата. След миг тя сякаш обгърна шията му с ръка. Нещо блесна под лунната светлина като желязо. Това бе живо оръжие — страхотната гърмяща змия!

Ясно се чуха звуците, които издаваше опашката й, последвани от див вик на ужас, когато жертвата почувствува острите зъби на студеното влечуго да се впиват в шията му.

Жената издърпа бързо змията, вдигна лъскавото тяло над главата си и извика:

— Не тъжи, Оцеола! Ти си отмъстен. Чита мико отмъсти за теб!

Като каза това, тя бързо се измъкна и преди изненаданите зрители да попречат на отстъплението й, навлезе сред храстите и изчезна.

Обезумелият злощастник се залюля бледен и ужасен. Очите му почти изскочиха от орбитите си.

Около него се събраха хора и се опитаха да му дадат лекарства. Опитаха барут и тютюн, но никой не знаеше билките, които биха могли да го спасят.

Ухапването бе смъртоносно и преди слънцето да залезе отново, той престана да живее.

Войната не свърши след пленяването на Оцеола, но аз вече не взех участие в нея. Тя не завърши и с неговата смърт, която последва няколко седмици по-късно. Не го екзекутираха, тъй като не беше бунтовник и можеше да се възползва от привилегиите на военнопленниците.

Уби го болестта, която отдавна го бе обрекла на смърт. Пленничеството може би ускори неговия край. Затворът сломи гордия му дух, а заедно с него и благородното тяло, което го носеше.

Приятели и врагове стояха около вожда в последния час и чуха предсмъртните му думи. И приятелите и враговете плакаха. Нямаше лице неоросено от сълзи около смъртния му одър. Очите на много войници бяха влажни, когато слушаха заглушения звук на барабаните над гроба на благородния Оцеола.

В края на краищата се оказа, че веселият капитан е спечелил сърцето на моята капризна сестра. Мина дълго време, преди да открия тайната им, нещо, което хвърли светлина върху цял лабиринт загадки. Толкова ме беше яд и на двамата, че са крили от мене, та за малко щях да откажа да разделя плантацията с тях.

Когато най-после заплахите на Вирджиния, а не на нейния адвокат ме накараха да се съглася, аз задържах за себе си и Маюми онази част от плантацията, която смятах за по-добра. За нас остана онази част, където преди беше старият дом. Скоро се появи нова къща — подходяща касетка за бижуто, което щеше да съхранява. Имах на разположение и друга плантация — хубавата испанска просека на потока Тупело. Трябваше ми човек, който да я управлява, или по-скоро мъж и жена, добри по характер.

Кой бе по-подходящ за тази цел от Черният Джейк и Вайола? Те и двамата отговаряха напълно на условията.

Имах едно друго малко имение. То се намираше край мочурищата. Състоеше се от една дървена барака с разчистено парче земя около нея. Но то вече бе притежание на наемател, когото, макар че не плащаше наем, не бих изгонил оттам за нищо на света. Това бе един стар ловец на алигатори на име Хикмън.

Друг такъв човек на име Уедърфорд живееше в една плантация наблизо. Но двамата бяха по-често заедно, отколкото разделени. И двамата бяха страдали доста от ноктите на мечките, от челюстите и опашките на алигаторите и от томахавките на индианците. Когато бяха заедно или сред приятели, те с удоволствие разправяха колко пъти животът им е висял на косъм. Хората ги бяха чували да заявяват, че „най-горещо беше, когато бяхме съдебни заседатели, заобиколени от горяща гора и от около десет хиляди индианци“.

Както и да е, зная, че те благополучно се измъкнаха от опасното положение и живяха още дълги години, за да разправят историята украсена с доста фантастични преувеличения.