Оцеола

ГЛАВА XXXVСВЕТЛИНА СЛЕД МРАКА

Не мръднах от мястото, дълго време след като те си отидоха. Бях толкова изумен, че за известно време не бях в състояние нито да мисля, нито да действам. Седях като прикован на клона. Най-после способността ми да мисля се върна и започнах да разсъждавам върху това, което бях видял и чул.

Не разиграваха ли те пред мене някакъв фарс, за да ме уплашат? Но не, и четиримата никак не приличаха на герои от комедия. А неочакваното и свръхестествено появяване на Жълтия Джейк също бе твърде драматично и сериозно, за да бъде епизод от някаква комедия.

По-скоро аз бях чул пролога към трагедия, която сега започваше и в която аз трябваше да бъда жертвата. Без съмнение тези хора крояха заговор срещу живота ми.

Нито един от четиримата не можеше да ме обвини, че съм му навредил по някакъв начин. Знаех, че и четиримата никога не са ме обичали. Спенс и Уилямс не можеха да имат никаква друга причина да се чувстват обидени освен, незначителните дрязги от детинството ни, отдавна забравени от мене. Без съмнение те действаха по внушение на Рингоулд. Що се отнася до мулата, лесно можех да разбера причината за неговата смъртна омраза към мене, колкото и неоснователна да беше тя.

Но какво трябваше да мисля за Аренс Рингоулд — вдъхновител на подготвяното убийство? Той бе образован човек, равен на мен по обществено положение, джентълмен! О, Аренс Рингоулд, как да си обясня всичко това? Как да си обясня твоето отвратително и злодейско поведение?

Знаех, че този млад човек не ме обича много, особено напоследък. Знаех и причината: изпречвах се между него и сестра ми — поне той така мислеше. Разбира се, той имаше основание. След смъртта на баща ми бях изразил по-открито отношението си към някой семейни проблеми. Бях заявил решително, че никога няма да дам съгласието си да ми стане брат. Това бе стигнало до ушите му, ето защо не бе мъчно да разбера, че го е яд на мене. Но не можех да проумея как едно неприятно чувство може да породи такъв демоничен замисъл.

А какво означаваха откъслечните изрази, които едва бях дочул: „Само той се пречи на пътя ми“, „майката лесно ще се съгласи“, „господар на плантацията“, защо бяха споменати имената на Вайола и сестра ми?

Можех да си обясня само по един начин всичко, но обяснението беше толкова ужасно, че главата ми не можеше да го побере.

Просто не вярвах на очите и ушите си. Струваше ми се, че съм жертва на някакъв ужасен сън, на някакво объркване на мислите ми — резултат на разговора ми с лудата.

Но и това не беше вярно. Лунната светлина осветяваше злодеите. Аз ги видях със собствените си очи и ги чух с ушите си. Видях техните жестове. Чух техните думи! Нямаше никакво съмнение, че бяха замислили да ме убият.

— Хо, хо, млади мико, можеш да слезеш! Хоноуохулуа74 си отидоха. Хинклас! Слез, мили мико, слез.

Веднага се подчиних и отново застанах пред обезумялата индианска кралица.

— Сега вярваш ли на Хай-Юа? Имаш ли враг, млади мико? Хо, четирима! Животът ти е в опасност. Хо, хо, хо!

— Юа, вие спасихте живота ми. Как да ви се отблагодаря за услугата, която ми направихте?

— Бъдете й верен, верен… верен…

— На кого?

— О, Велик дух! Той е забравил! Неверен млад мико! Неверен бледолик! Защо го спасих? Защо не оставих кръвта му да потече по земята?

— Юа!

— Халуук! Бедната горска птичка! Най-прелестната от всички птички! Сърцето й ще бъде наранено и ще умре. Ще загуби ума си.

— Какво искате да кажете, Юа?

— Халуук! По-добре да умре, отколкото да я изостави! Хо, хо! Невярно бледо лице, да беше умряло, преди да разбиеш бедното сърце на Юа. Тогава Юа щеше да загуби само сърцето си. Но главата си — това е по-лошо! Хо, хо, хо!

Защо се доверих на бледоликия любим?

Хо, хо, хо!

Защо го срещнах…

— Юа! — извиках аз, толкова настойчиво, че жената прекъсна безумната си песен. — Кажете ми за кого говорите?

— О, Велик дух! Чуй го какво пита! За коя? За коя? Има повече от една. Хо, хо! Има повече от една, а вярната любима е забравена! Халуук, халуук, какво ще й каже Юа, какво ще й разкаже Юа? Бедната птичка! Сърцето й ще се облее с кръв. Тя ще се побърка. Хо, хо! Ще има две Хай-Юа, две безумни кралици на микосоките.

— За Бога! Не ме дръжте в неизвестност! Кажете ми, Юа, добра ми, Юа, за кого говорите? Не е ли за…

Името трептеше на езика ми. Но аз не се решавах да го произнеса. Макар и сърцето ми да се изпълваше от приятната надежда, че ще получа желания отговор, аз се страхувах да задам въпроса.

Не можеше да се колебая дълго. Бях отишъл твърде далеч, за да мога да се върна. Дълго бях мечтал да успокоя терзанията на копнеещото си сърце. Повече не можех да чакам. Юа може би щеше да ме успокои. Произнесох думите:

— Не говорите ли за Маюми?

Лудата се вторачи в мене, без да проговори. Не можах да разчета израза на очите й. Последните няколко минути в тях се четеше упрек и презрение. Когато изрекох името, нейният поглед се изпълни с изумление. После тя впи поглед в мене, сякаш искаше да прочете мислите ми.

— Ако говорите за Маюми — продължих, без да дочакам отговора й, увлечен от пламъка на моята възраждаща се любов, — ако е тя, знайте, Юа, че я обичам. Обичам Маюми.

— Обичаш Маюми? Ти все още обичаш Маюми? — запита лудата с неочаквана бързина.

— Да, Юа, кълна се в живота си…

— Кори, кори, не се кълни! Точно така се кълнеше и той! Халуук! И той бе неверен. Кажи отново, млади мига, кажи, че обичаш Маюми, кажи, че си й верен, но не се кълни!

— Истина е!

— Хинклас! — извика жената високо, явно зарадвана. — Хинклас, мико е верен! Милият бледолик мико е верен и хайнтклиц75 ще бъде щастлива.

— Мирно, Чита мико — извика тя, като отново се обърна към гърмящата змия. — И ти, Окала чита77! Стойте мирно! Той не е враг. Мирно или ще смажа главите ви.

— Добра ми Юа…

— Хо! Наричаш ме добра Юа. Някой ден може да ме наречеш и лоша Юа. Чуй ме! — продължи тя, като повиши глас и започна да говори разгорещено. — Чуй ме, Джордж Рандолф, ако някога станеш лош, неверен като него, тогава Хай-Юа ще бъде твой враг. Тогава Чита мико ще те унищожи. Нали ще направиш това, мой кралю на змиите, нали? Хо, хо, хо!

Влечугото сякаш разбираше нейните думи. Изведнъж то издигна високо глава, драконовските му очи заблестяха, като че ли започнаха да изпускат искри, неговият лъскав раздвоен език се подаде от устата му и шумът, подобен на пукане, който то издава с опашката си, продължи няколко минути!

— Мирно, мирно сега! — каза индианката, като с движение на пръстите си накара змията отново да се отпусне. — Не него, Чита! Не него, кралю на пълзящите животни. Мирно ти казвам!

— Защо ме заплашвате, Юа? Нямате основание.

— Хинклас! Вярвам ти, драги мико, смели мико, вярвам ти!

— Но, добра ми Юа, обяснете ми, разкажете ми за…

— Кори, кори, не сега, не тази нощ. Няма време, чепони. Виж! Погледни на запад. Негъл Хасе78 си ляга. Трябва да си вървиш вече. Не ходи по тъмно. Трябва да се върнеш в топеки, преди луната да се е скрила. Върви си! Върви!

— Но казах ви, Юа, че тук имам работа. Не мога да си отида, преди да съм я свършил.

— Халуук! Има опасност тогава. Каква работа, мико? О, сещам се! Виж, идват хората, които чакаш.

— Да, наистина, струва ми се, че са те — казах аз.

Забелязах високите силуети на двамата вожда, които пробягнаха от другата страна на езерото.

— Бързай тогава, бързай. Направи, каквото трябва, без да губиш време! В тъмнината те чака опасност! Хай-Юа трябва да си върви. Лека нощ, млади мико, лека нощ.

И аз й пожелах лека нощ. Обърнах се, за да дочакам пристигането на вождовете и загубих от погледа си моята необикновена доброжелателка.

Индианците скоро дойдоха на мястото, определено за срещата, и накратко предадоха съобщението.

Холата Мико бил вдигнал палатките и се отдалечавал от лагера.

Отвращавах се от тези предатели и не желаех да прекарам нито миг повече с тях затова си тръгнах, веднага щом получих необходимите сведения.

Предупреден от Хай-Юа и имайки предвид думите на Аренс Рингоулд, без да губя време, аз веднага поех към форта. Луната все още бе над хоризонта. В нейната светлина аз се чувствувах защитен от изненади и неочаквано нападение.

Крачех бързо, като се стараех да се движа по откритото поле и да избягвам шубраците, зад които може би се криеше убиец.

Никого не видях по пътя, нито край оградата на форта. Но когато се намерих срещу портата, забелязах силуета на някакъв човек, недалеч от лавката на пътуващия търговец. Той се спотайваше зад няколко дървени трупи. Стори ми се, че е мулатът.

Щях да се спусна подире му, за да се справя с него, но вече бях повикал поста и бях съобщил паролата. Пък и не желаех да вдигам тревога сред караула, още повече че ми бяха дали нареждане да мина колкото се може по-незабелязано. Бях сигурен, че и друг път, когато нямаше да бъда възпрепятстван от служебните задължения, щеше да ми се удаде случай да поискам сметка от този „възкръснал Яков“ и от неговите престъпни съучастници. С тези мисли аз минах през портата и отидох в щаба, за да докладвам.