Оцеола

ГЛАВА XXПРАВОСЪДИЕ НА ГРАНИЦАТА

Не можах дълго да се наслаждавам на живота край родното огнище. Няколко дни след пристигането ми получих заповед да се прибера във форт Кинг — главна квартира на армията във Флорида и мястото, където се решаваха въпросите за семинолите. Там командваше генерал Клинч. Бях зачислен към неговия щаб.

С нежелание се приготвих да изпълня заповедта. Тъжно бе да се разделям толкова скоро с хората които ме обичаха и далече от които бях живял толкова дълго време. И майка ми и сестра ми бяха покрусени от мъка, че си отивам. Те дори настояваха да подам оставка и да си остана У дома.

Не бях безразличен към съветите им. Не ми бе присърце каузата, която бях призован да защищавам, но в такъв опасен миг не се осмелявах да ги послушам. Щях да бъда заклеймен като изменник, като страхливец. Моята родина ми бе поверила сабя, с която да я защитавам. Сега трябваше да се сражавам независимо от това, дали каузата бе справедлива или не, независимо от това дали ми беше присърце или не. Това се нарича „патриотизъм“!

А имаше и друга причина, поради която не желаех да се разделям с дома си. Необходимо ли е да казвам каква е тя? Още щом се върнах, погледът ми се устреми към езерото, към приказния остров. О! Не бях я забравил!

Не можех да си дам сметка за чувствата. Те бяха смесени. Младенческата любов започна да надделява над по-късните ми увлечения. Тя бе готова отново да лумне изпод пепелта, гдето дълго бе тляла. Любовта ми бе примесена с чувства на разкаяние, съмнения, ревност, страх — всички тези чувства живееха едновременно в мене.

След завръщането си не бях посмял нито веднъж да изляза. Забелязах, че майка ми все още таеше подозрения. Не се осмелявах дори да разпитвам хората, които можеха да ми дадат задоволителни сведения. Прекарах тези няколко дни измъчван от съмнения. Понякога ме обхващаше мъчително предчувствие, че не всичко е в ред.

Жива ли е Маюми? Вярна ли ми е? Вярна! Имах ли право да очаквам това от нея, след като не знаех дали изобщо ме е обичала някога?

Хората около мене можеха да отговорят на първия въпрос, но аз се страхувах да промълвя нейното име дори и пред най-близките си.

Сбогувах се с майка си и потеглих. Не ги оставях сами. За тях се грижеше един мой чичо по майчина линия, който живееше в плантацията. Миговете на раздяла не бяха толкова мъчителни, тъй като вярвахме, че скоро ще се върна. Дори и предстоящата кампания да траеше дълго време, аз щях да служа наблизо и сигурно щях да намирам възможност да ги посещавам от време на време.

Чичо ми, като всички останали, с презрение отхвърляше мисълта, че ще се стигне до война. „Индианците — казваше той — ще отстъпят пред исканията на пълномощника. Ще сглупят, ако не го направят.“

Форт Кинг бе наблизо. Намираше се на индианска земя, на четиринадесет мили от другата страна на границата и на малко по-голямо разстояние от нашата плантация. Един ден път и щях да стигна до там. А в компания с моя весел „оръженосец“, Черния Джейк пътят нямаше да ми се стори дълъг. Възседнахме два от най-добрите жребци в конюшнята и се въоръжихме до зъби.

Пресякохме реката при горния пристан и поехме през резервата34. Пътеката бе успоредна на потока Тупело, но не минаваше близо край брега. Тя се провираше през гората на известно разстояние от плантацията на госпожа Пауел.

Когато достигнахме до откритото място, очите ми се спряха на пътеката, по която се отиваше към плантацията. Как добре я познах! Колко пъти бях минавал по нея с разтуптяно сърце!

Поколебах се. Спрях. Странни мисли се тълпяха в главата ми — вземах решения, от които се отказвах в следващия миг. Отпусках юздите, после пак ги опъвах. Шпорите ми застрашаваха хълбоците на коня, но не се впиваха в тях.

„Да отида ли? Да я видя още веднъж, да изживея още веднъж трепетната радост на нежната любов? Още веднъж… Но може би е твърде късно. Дали ще бъда отново добре дошъл? Дали ще ме посрещнат дружелюбно? Може би…“

— Защо спряхте, масса Джордж? Не е оттам пътят за форта.

— Знам, Джейк. Смятах да посетя плантацията на госпожа Пауел.

— Плантацията на госпожа Пауел! Божичко! Масса Джордж, вие май нищо не знаете!

— Какво да зная? — попитах аз със свито сърце.

— Няма вече там госпожа Пауел. Вече две години, откак се махнаха.

— Отишли са си! Къде?

— Никой не знае. Трябва да са отишли на друго място. Някъде другаде в гората са се заселили.

— А кой живее сега тук?

— Никой не живее. Старата къща е изоставена.

— Но защо госпожа Пауел е напуснала?

— Това е дълга история! Божичко! Как може нищо да не сте чул за нея!

— Не. Не съм.

— Ще ви я разкажа, ама по-добре да продължим ездата. Позакъсняхме, а на мене не се харесва да замръквам в гора.

Обърнах коня си и поех по главния път. Джейк яздеше до мене. Със свито сърце слушах разказа му.

— Та, масса Джордж, това беше работа на стария „бос“35 — масса Рингоулд, ама май и младият имаше пръст в тая работа. На госпожа Пауел изчезнаха няколко роби. Отвлекли ги бели хора. Някои разправят, че масса Рингоулд знаел доста по тая работа. Ама казваха също, че крадците били Нед Спенс и Бил Уилямс. Та госпожа Пауел отиде на съд с тези Нед и Бил. Тя взе масса Граб, големия адвокат, дето живее до реката. А масса Граб е голям приятел на масса Рингоулд и разправят хората, че двамата се сдушили и изиграли индианката.

— Как?

— Не знам точно как, масса Джордж. Чувал съм само черните какво казват. Белите разправят другояче. Ама на мене ми каза дърварят на масса Рингоулд, негърът Помп. Знаете го, нали, масса Джордж? Та той казва, че двамата господари се сдушили да измамят бедната индианка.

— По какъв начин Джейк? — попитах нетърпеливо.

— Вижте как, масса Джордж, адвокатът отишъл при индианката, искал тя да подпише някаква книга — пълномощно, май така беше. Тя подписала, а не го чела. Ух! То не било пълномощно, а дето адвокатите му казват, такова… „акт за продажба“.

— Така ли?

— Да, масса Джордж, така било. И заради тази книга негрите и плантацията на госпожа Пауел станали на масса Граб.

— Ах, какъв долен мошеник!

— Масса Граб се кълнял, че купил имението. Платил бил. Дори на ръка бил дал. Госпожа Пауел се кълняла, че не е така. Съдията решил в полза на масса Граб, защото големият масса Рингоулд бил свидетел. Разправят хората, че масса Рингоулд сега сам имал тази книга и я държал на сигурно място и че той бил на дъното на цялата работа.

— Долни мошеници! Злодеи! Но кажи ми, Джейк, какво стана с госпожа Пауел?

— Отиде нанякъде — кой знае къде. И госпожата и добрият млад човек, дето го познавате, и младата индианка, дето всички викат, че била много хубава. Да, масса Джордж, всички си отидоха.

В този миг една просека между дърветата ми позволи да зърна старата къща. Тя стоеше там, живописна и тъжна, все още обградена от красива горичка от портокалови и маслинови дървета. Но счупената ограда, високите бурени, които растяха край стената, плочите, които липсваха тук-там от покрива, говореха за разруха и запустение.

И сърцето ми се почувствува самотно и нещастно, когато, изпълнен с тъга, се обърнах, за да си вървя.