Оцеола

ГЛАВА XLIXВОЙНА ДО ПОСЛЕДНА КАПКА КРЪВ

В продължение на няколко седмици след съвета във форт Кинг в страната като че ли цареше спокойствие. Бе минал часът на преговорите. Наближаваше часът на действията. Главната тема на разговор сред белите бе как ще действат индианците. Дали ще се бият, или ще отстъпят? Мнозинството смятаха, че ще се подчинят.

Бяха им дали известно време да се подготвят за преследването. Изпратиха куриери до всички племена и определиха деня, в който индианците трябваше да докарат конете и добитъка си във форта. Щяха да ги продадат на търг под надзора на правителствения пълномощник. Собствениците щяха да получат добра цена за тях, след като пристигнат в новите си домове на запад. По същия начин обещаха да постъпят с плантациите, домовете, допълнителните сгради и т.н. Определеният ден дойде, но за неудоволствие на пълномощника очакваните стада не се появиха и трябваше да отложат разпродажбата.

Това, че индианците не доказаха стадата си, показваше какво трябва да очакваме. Скоро индианците разкриха по-осезателно намеренията си. Спокойствието, което цареше няколко седмици, бе само злокобно затишие пред буря. Последваха отделни сблъсъци. Отначало те приличаха на далечни гръмотевици — предвестници на приближаващите кървави битки.

Както обикновено белите започнаха нападенията. Неколцина бели видели трима индианци на лов извън границите на резервата: те ги хванали, завързали ги с ремъци и ги затворили в една конюшня; държали ги три дни и три нощи, докато група от тяхното племе научили за своите затворени другари и им се притекли на помощ; завързала се схватка, в която били ранени няколко индианци; белите избягали и пленниците били освободени.

„Като ги извели на светло, техните приятели видели жалка картина — цитирам достоверни източници — ремъците, с които били завързани тези бедни хорица, се врязвали в плътта им. За известно време те не можели нито да стоят на краката си, нито да ходят. Били загубили и доста кръв. Не им давали храна по време на пленничеството. Така че човек лесно може да си представи каква ужасна картина на страдание са представлявали.“

Ето и друг случай: „Шестима индианци лагерували близо до езерото Канапаха, когато група бели ги нападнали, отнели им пушките, преровили торбите им и започнали да ги бият с камшици. По това време се приближили други двама индианци и като видели какво става, започнали да стрелят по белите. Белите им отвърнали също със стрелба, убили единия от индианците, а другия тежко ранили.“

Естествено, сред индианците се появиха признаци на възбуждение. Сигурно бе, че ще започнат да отмъщават. Вестниците не закъсняха да дадат сведения за това:

„На 11 август Долтън, пощальонът между форт Кинг и форт Брук, бил пресрещнат на шест мили от форт Брук от индианци, които хванали юздите на коня му, свлекли го от седлото и го застреляли. Обезобразеното тяло било намерено няколко дни по-късно, скрито в гората.“

„Група от четиринадесет конници се движела по направление на Уакахонта, към плантацията на капитан Габриел Прийст. На около миля от плантацията те се натъкнали на малък хомък. Неколцина от групата отказали да преминат през хомъка. Четирима обаче с галоп навлезли в него. Изведнъж индианци започнали да стрелят по тях от засада. Първите двама били ранени. Някой си мистър Фоук бил ранен с куршум във врата. Но конниците, които яздели след него, го отвели със себе си. Другият, син на капитан Прийст, счупил ръката си. Конят му бил застрелян. Той избягал и се скрил в едно мочурище, където преследвачите не успели да го намерят.“

„По същото време група индианци нападнали неколцина мъже, които сечали дъбова гора на острова в езерото Джордж. Мъжете избягали с лодките, но двама от тях били ранени.“

„В Ню Ривър, в югоизточната част на полуострова Флорида, индианците нападнали къщата на мистър Кули. Убили жена му, децата му и техния възпитател, задигнали дванадесет бъчви с продукти, тридесет свине, три коня, буре с барут, над двеста паунда90 олово, седемстотин долара в сребро и двама негри. По това време мистър Кули не бил у дома си. Когато се прибрал, намерил жена си простреляна в сърцето с невръстното си дете на ръце. Двете му по големи деца също били убити. Момичето все още държало книгата си в ръка, а книгата на момчето лежала до него. Къщата била в пламъци.“

„В Спрингардън, на река Свети Джонс, била опустошена обширната плантация на полковник Рийз. Всички сгради били изгорени до основи. Унищожена била захарната тръстика, достатъчна да се произведат от нея деветдесет големи бъчви захар. Освен това индианците отвлекли тридесет бъчви захар и сто шестдесет и двама негри. Взели също конете и мулетата. Същите индианци унищожили къщата на М. Дипейстър. Те действали заедно с неговите негри. Намерили лодки, прекосили реката и обстрелвали дома на капитан Дамет. Плантацията на майор Хериот била унищожена и осемдесет негри се присъединили към индианците. Били унищожени и големите плантации на генерал Хернан, разположен и край Сан Агустин, на Броу, на Дюпон от Бен Риторо, на Денхам, на Мак Ре от Томока Крийк, на Бейас, на генерал Херинг и Бартоломе Солано и почти всички плантации на юг от Сан Агустин.“

Това са прости исторически факти. Цитирам ги, за да илюстрирам събитията, които предшестваха войната със семинолите. Колкото и да бяха варварски постъпките на индианците, те бяха само отплата — необуздан пристъп на дълго подтискано чувство за отмъщение, отплата за търпеливо понасяни неправди и обиди.

До този миг нямаше общо сблъскване, но групи от индианци, които опустошаваха плантациите, никнеха едновременно на различни места. Мнозина, които бяха издевателствали над индианците, получиха сурово наказание, а други едва спасиха кожите си. Занизаха се пожар след пожар, докато пламна цялата страна. Хората, които живееха във вътрешността или по границите на индианския резерват, бяха принудени да изоставят реколтата, стадата и земеделските си съоръжения, покъщнината си — всичко ценно и да търсят убежище във фортовете или в съседните села, които за по-голяма сигурност бяха оградени с укрепителни стени.

Приятелски настроените вождове — Оматла и другите, с около четиристотин свои привърженици също изоставиха поселищата си и потърсиха убежище във форт Брук.

Никой вече не си задаваше въпроса, дали ще има война. Войната вече беше факт. Тя звучеше във войнствения вик: „Йо-хо-ехи!“, който ден и нощ се разнасяше в горите.