Оцеола

ГЛАВА XXXIIСЕНКИ ПО ВОДАТА

Останах сам с тъжните си мисли. Много бяха причините, които правеха мислите ми тъжни. Осуетени бяха намеренията ми да посетя моите приятели, изгарях от желание да науча нещо за тях, сърцето ми копнееше да възстанови нежните връзки от миналото. В същото време ме разкъсваха съмнения, измъчваше ме неизвестността.

На всичко отгоре измъчваха ме и други чувства. Струваше ми се, че ролята, която играех, е отвратителна. Бял станал проводник на безчестие и неправда. Възмущаваше ме мисълта, че първата задача, която ми възлагаха в моята военна кариера, бе да помогна на един долен заговор. Изпитвах истинско отвращение при изпълнението на моите задължения.

Дори приятната нощ не ме успокояваше. Напротив струваше ми се, че буря щеше повече да подхожда на настроението ми.

А нощта наистина бе прекрасна! И земята и въздухът бяха в покой.

Тук-таме небето бе нашарено от бели перести облаци, толкова ефирни, че когато луната се промъкваше зад тях, като че ли се движеше зад прозрачен сребърен воал, без да губи ни лъч от блясъка си. Лунната светлина се отразяваше в лъскавите листа на лавровото дърво и караше гората да блести, като че из нея бяха разпилени милиони огледала. Сякаш за да подсилят този ефект, под сенките на дърветата се въртяха рояци от светулки. Те осветяваха тъмните горски пътеки с искри, в които се смесваха червени, сини и златисти оттенъци. Ту литваха в права линия, ту извиваха или трептяха нагоре и надолу, сякаш повтаряха стъпките на някакъв сложен танц.

Сред това великолепие се намираше езерцето, което блестеше като огледало, оградено от златни орнаменти.

Въздухът беше пропит с най-различни благоухания. Нощта бе приятно свежа. Много от цветята отказваха да затворят венчетата си — не всички от тях бяха невести на слънцето. И луната имаше дял в наслаж-денията. Лавровите и дафинови дървета цъфтяха и разнасяха уханията си, които се смесваха с аромата на анасона и портокала и изпълваха въздуха с приятен мирис.

Наоколо цареше спокойствие, но не и тишина. В южните гори нощем никога не е тихо. Щом слънцето залезе, дървесните жаби и щурците започват своя концерт. А има и една птица, която пее чудни песни в лунните нощи — това е прочутият присмехулник от американските гори. Един от тях, кацнал на високо дърво до езерото, изглежда искаше да ме утеши с медния си глас.

Чувах и други шумове — глъчката на войниците от форта, примесена с по-далечните звуци от лагера на индианците. Сегиз-тогиз някой по-висок глас — ругатня, провикване или смях, се извисяваше и нарушаваше еднообразния шум.

Не зная колко съм чакал да се върнат вождовете. Може би час, два или повече. Само луната ми помагаше да се ориентирам. Индианците бяха казали, че Холата ще си отиде, ако изобщо си отиде, преди нейният бляскав диск да се скрие. Значи трябваше да чакам най-много още два часа и след това аз щях да бъда свободен.

Почти целия ден бях стоял прав. Краката вече не ме държаха. Избрах си един голям камък близо до водата и седнаха на него.

Погледът ми се рееше по езерото. Половината от неговата повърхност бе в сянка. Другата половина бе посребрена от лунните лъчи, които проникваха през прозрачната вода и осветяваха белите черупки и лъскавите камъчета по дъното. По продължение на линията, където светлината и тъмнината се срещаха, се открояваха силуетите на няколко благородни палми, чиито високи стебла и извисени корони сякаш се спущаха към глъбините на земята — те като че ли принадлежаха на някакъв друг, по-бляскав небесен свод, който лежеше в краката ми. Дърветата, чиито образи виждах отразени във водата, растяха по билото на хълма, който се извисяваше на западната страна на езерото и препречваше лунните лъчи.

Седях известно време вторачен в това подобие на небесен свод. Погледът ми машинално проследяваше отраженията на големите ветрилообразни листа на палмите.

Изведнъж се сепнах. Забелязах нов образ върху водното огледало. Фигура или по-скоро сянка се появи неочаквано между стъблата на палмите. Тя беше изправена и аз я виждах с увеличени размери. Без съмнение това бе човешка фигура, но не на мъж.

Малката глава, изящната закръгленост на раменете, леката извивка на талията и дългите свободни дрехи, които достигаха до земята, ме убедиха, че сянката е на жена.

Когато я забелязах, тя се движеше сред палмите. После изведнъж спря и остана няколко мига неподвижна. Едва тогава различих особеностите, които издават пола й.

Първото ми инстинктивно желание бе да се обърна и ако е възможно, да видя фигурата, която хвърляше тази интересна сянка. Самият аз се намирах на западния бряг на езерцето и хълмът се намираше зад мен. Но като се обърнах, не можах да видя нито неговото било, нито палмите. Станах прав и пак не можах да ги видя — пречеше ми големият дъб, под който седях.

Отдръпнах се бързо настрана и тогава очертанията на хълма и палмите се откриха пред очите ми. Но не видях никого — нито мъж, нито жена.

Внимателно огледах билото. Нямаше жива душа. Виждаше се само силуетът на една малка палма.

Върнах се на мястото си. Седнах и отново се вгледах във водата. Отраженията на палмите още се различаваха, но сянката на жената бе изчезнала.

Нямаше нищо чудно във всичко това. Нито за миг не допуснах, че се мамя. Някоя жена бе застанала на билото, а после се бе скрила сред дърветата. Това бе най-естественото обяснение и аз, разбира се, се задоволих с него.

В същото време безмълвното видение не можеше да не събуди любопитството ми. Вместо да остана на мястото си и да се отдам на бляновете си, аз станах, напрегнато се взрях и се ослушах.

Коя ли бе тази жена? Разбира се, индианка. Невероятно бе бяла жена да дойде на такова място, и то в такъв час. Очертанията на сянката показваха, че тя бе облечена в индиански дрехи. Но какво правеше на това пусто място, и то сама?

Не беше лесно да си отговоря на въпроса. И все пак нямаше нищо необикновено в нейното присъствие тук. За децата на горите времето е без значение. Часовете на нощта са като часовете на деня — те често са часове за работа или развлечение. Най-различни причини можеха да обяснят присъствието й. Може би отиваше към езерото за вода или за да се изкъпе. А може би бе някоя влюбена девойка, която имаше среща с любимия си под тайнствените сенки на отдалечената горичка.

Внезапно като отровна стрела болка прониза сърцето ми. „Дали не е Маюми?“

Мъчно мога да опиша неприятното чувство, което ми причини това предположение. През целия изминал ден ме разяждаха мрачни съмнения, породени от няколко думи на един млад офицер, който случайно дочух. Те се отнасяха до някаква красива индианска девойка, която явно бе добре позната във форта. Забелязах, че в тона на младия човек имаше нотка на тържество или може би на самохвалство. Слушах внимателно всяка дума на младия офицер, като наблюдавах не само лицето му, но и израза на онези, които го слушаха, за да разбера към коя от двете категории хора да го причисля. Изглежда, че на неговата суетност бе принесена някаква жертва, поне така излизаше от думите му. По-голямата част от слушателите му повярваха, че наистина е имал успех. Присъстващите не споменаха никакво име. Нямах никакво основание да свържа девойката, за която ставаше дума в разговора, с девойката, за която мислех. Но след като чух, че момичето е индианка и красавица, ревност започна да измъчва сърцето ми.

Лесно можех да разбера всичко, като задам един прост въпрос. Но аз не се осмелих. Предпочетох да прекарам дълги часове, целия ден в несигурност, измъчван от съмнения.

И така, бях подготвен за мъчителните предположения, които нахлуха в душата ми, когато видях отражението на женската фигура.

Но моите терзания траяха кратко време. Облекчението настъпи скоро. Неясната фигура се промъкна край езерото и се появи под лунната светлина на около шест крачки от мястото, гдето стоях. Сега можех да я видя ясно. Беше жена, индианка. Но не бе Маюми.