Оцеола

ГЛАВА LXXXVIIСЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ СРЕД ОГЪНЯ

Последната ми мисъл, преди да падна, беше, че съм достигнал края на живота си, че след няколко секунди пламъкът ще обгърне трупа ми и ще загина от ужасна смърт — тази мисъл изтръгна от гърдите ми немощен вик и в същото време аз загубих съзнание. Бях безчувствен, като че ли бях мъртъв. И наистина чувствата ми бяха мъртви. Ако в този миг пламъците ме бяха обхванали, нямаше да ги усетя. По всяка вероятност щях да изгоря и да стана на пепел, без да изпитам никаква болка. Докато бях в безсъзнание, нито сънувах, нито имах видения. Сякаш душата ми бе напуснала земното си обиталище и трептеше леко някъде около мене, вън от безчувственото ми тяло.

Бях мъртъв, но все пак в състояние да бъда възкресен и за щастие средството, което можеше да ми върне живота, бе близко, а имаше също и човек, който можеше да го приложи.

Когато се съвзех, първото ми усещане бе, че се намирам до шия във вода. Лежах в езерото. Крайниците и тялото ми бяха под водата, а само главата ми се издигаше над повърхността, положена на брега. До мене бе коленичил човек, самият той потопен до половина във вода.

Когато усещанията ми се върнаха, познах моя верен Джейк. Той опипваше пулса ми и се взираше в лицето ми с безмълвна тревога. Когато отворих очи и му отвърнах с погледа си, той радостно възкликна: „Божичко, масса Джордж, жив си, жив си. Господи, жив си, дръж се, масса, ще ти мине. Сигурно ще ти мине!“

— Дано, Джейк — отвърнах с омаломощен глас. Колкото и да беше слаб, гласът ми ободри верния другар и той продължи да надава радостни викове.

Успях да повдигна глава и да погледна наоколо. Ужасна гледка се откри пред очите ми във всички посоки. Имаше достатъчно светлина и аз виждах добре. Гората бе все още в пламъци — тя гореше с непрекъснат трясък, подобен на гръмотевица или страхотен вятър, примесен със съскащи шумове и високо пращене, което напомняше изстрели от пушките на цял взвод. Човек би помислил, че индианците стрелят, но това бе невъзможно. Те сигурно отдавна бяха отстъпили пред напиращия кръг на огъня, който помиташе всичко. Сега пламъците бяха по-малко. Димът също бе намалял. Сухият листак се бе превърнал изведнъж на пепел, а остатъците от клони бяха паднали на земята и образуваха дебела покривка от искряща жарава.

Над жаравата се извисяваха горящите стебла на дърветата. Сухата кора бе изгоряла и смолистата дървесина гореше с буйни пламъци. Огънят бе достигнал до сърцевината на дърветата и много от тях изглеждаха като огромни стълбове нажежено желязо. Гледката напомняше на ада.

Това, което чувствахме, също пораждаше мисли за ада. Топлината бе непоносима. Нажеженият въздух трептеше. Косата по главите ни бе опърлена. Имахме чувство, че кожата ни е покрита с мехури. Въздухът, който вдишвахме, приличаше на пара, излязла от пароотводната тръба на машина.

Неволно потърсих другарите си. Една група — десетина или малко повече на брой — беше на поляната, близо до езерото. Но те не бяха всичките. Трябваше да са около петдесет. Къде са другите, дали са загинали в пожара? Къде са?

Зададох машинално този въпрос на Джейк.

— Ето ги, масса — отговори той, като посочи към езерото. — Нищо им няма. Струва ми се, всички са тука.

Погледнах към повърхността на езерото. Тридесетина кръгли предмета се откриваха пред очите ми. Това бяха главите на другарите ми. Също като мене те се бяха потопили във водата до шия, за да избягнат дима и палещата топлина.

А другите — тези на брега — защо и те не са се възползвали от тази хитра маневра? Защо стояха изложени на непоносимата жега сред пълзящите облаци дим?

Димът бе отънял и прозрачен като воал. Сенките на мъжете ясно личаха през него, увеличени като в мъгла. Те крачеха по поляната като великани. Пушките им изглеждаха огромни. Движенията им бяха резки. Цялото им държание показваше, че бяха силно възбудени.

Предвид условията, в които се намирахме, това бе естествено. Видях, че това са най-опитните хора от нашата група. Сред тях Хикмън и Уедърфорд размахваха живо ръце. Без съмнение те се съветваха как да постъпят.

Такова бе предположението ми от пръв поглед. Но като продължих да разглеждам групата, разбрах, че греша. Те не разискваха нашите бъдещи планове. При едно затишие на залпа от пращящи борове, гласовете им достигнаха до мене. Те разискваха нещо ядосано. Особено ясни бяха гласовете на Хикмън и Уедърфорд. В техния тон личеше силно възмущение.

В този миг димът се разнесе и аз видях друга група, още по-далеч от брега на езерото. Това бяха шестима мъже — две групи по трима. Видях, че двамата крайни от всяка група здраво държаха средния. Двама от тях бяха пленници. Дали бяха индианци — двамина от враговете ни, които сред суматохата на пожара са се заблудили, дошли са на полянката и нашите са ги хванали?

Това бе първата ми мисъл. Но в същия миг високо нагоре избухна пламък, който освети поляната с блестяща светлина, така че можех да видя групата, сякаш бе денем.

Вече не се съмнявах кои са пленниците. Техните бледи лица, посърнали сякаш от страх, бяха пред очите ми. Даже и червената светлина не бе успяла да им придаде цвета си. Но макар и побледнели, не бе мъчно да ги позная. Бяха Спенс и Уилямс.