Както казах по-рано, възнамерявах да вляза у дома незабелязано, затова трябваше предпазливо да се промъкна до къщата. Ето защо, когато се приближих към плантацията, изоставих главния път и поех по една пътека, която заобикаляше зад къщата. Пътеката щеше да ме заведе до хомъка, езерото и портокаловата горичка, без да има опасност, че някой ще забележи приближаването ми. Робите, които работят в ограденото място, можеха да ме видят, когато минавам оттам, но те бяха полски работници и нямаше защо да се страхувам, че ще съобщят за пристигането ми. Опасявах се само, че може да ме види някой от домашните прислужници.
Джейк не бе се върнал направо у дома; бях му заповядал да ме чака на определено място и там го намерих.
Казах му да ме последва. Минахме през нивята и навлязохме сред гъстия шубрак на хомъка. Там спряхме и слязохме от конете. После продължих сам.
Приближих се към къщата — към дома си, към дома на моя баща, на моята майка и сестра, като ловец, който се промъква към дивеча или дивака към спящия си враг. Необикновено поведение за един син и брат! Наистина аз бях в странно положение!
Краката ми трепереха. Коленете ми се подгъваха. Гърдите ми се вълнуваха от бурята на силни чувства. По едно време аз се поколебах и спрях. Възпираше ме мисълта за неприятната сцена, която щях да предизвикам. Решителността ми отслабваше.
Може би щях да се върна и да изчакам друга възможност, за да постигна целта си по не толкова груб начин, но в този миг до ушите ми достигнаха гласове, които прогониха колебанието ми. Чух гласа на сестра ми, която се смееше безгрижно и радостно. Чух още един глас. Лесно можех да разпозная по пискливите нотки в него гласа на омразния ухажор. Гласовете сякаш ме подлудиха, моята омраза отново пламна. Като че ли те нарочно говореха, за да ми се подиграват. Как можеше моята сестра да се държи така? Как можеше тя да бъде така весела, когато аз се превивах под тежкия товар на подозрението, че нейното държание е непристойно?
Разгневен и огорчен, аз се отказах от мисълта да действам благородно. Реших да изпълня плановете си, но най-напред исках да чуя какво говорят.
Приближих се. Сега чувах по-ясно. Те не бяха в къщи, а навън, край портокаловата горичка. Стъпвах тихо, леко разделях клоните или се провирах под тях и така незабелязано се приближих на шест крачки от мястото, където бяха Рингоулд и сестра ми. Аз бях толкова наблизо, че виждах дрехите им сред листата и чувах всяка дума, която си казваха.
Не бе минало дълго време, когато разбрах, че съм пристигнал в критичен момент. Току-що любовникът се бе предложил за съпруг. Може би той за първи път правеше сериозно предложение. Вероятно това бе предизвикало смеха на сестра ми.
— Наистина ли, мистър Рингоулд, желаете да ви стана жена? Сериозно ли говорите?
— Не, не ми се подигравайте, мис Рандолф. Знаете от колко години съм ви предан.
— Наистина не знам! Откъде да знам?
— От думите ми. Стотици пъти съм ви го казвал.
— Думи! Думите за мене нищо не означават в такива случаи. Мнозина са ми говорили по същия начин, а предполагам, че пет пари не са давали за мен. Езикът е нещо несериозно, мистър Рингоулд.
— Но постъпките ми са доказали, че съм откровен. Аз ви предложих ръката и състоянието си. Това не е ли достатъчно доказателство за преданост?
— Не, глупави човече, нищо подобно. Ако се омъжа за вас, богатството ви си остава ваше. Освен това и аз имам малко състояние, с което вие ще разполагате. Така, че виждате ли, вие решително ще имате облага. Ха, ха, ха!
— Не, мис Рандолф, не смятам да разполагам с вашето богатство. Ако приемете ръката ми…
— Ръката ви, сър? Ако искате да спечелите една жена, трябва да й предложите сърцето си. За мене сърцето е важно, а не ръцете…
— Вие знаете, че то отдавна е ваше. Цял свят го знае.
— Сигурно вие сте го разказал на целия свят, а на мене това никак не ми се нрави.
— Вие наистина се държите много зле към мене! Имате много доказателства, че отдавна съм ви предан и ви се възхищавам; отдавна щях да открия чувствата си и да ви предложа да ми станете жена…
— А защо не го направихте?
Рингоулд се поколеба.
— Всъщност аз не бях господар на себе си. Баща ми ми заповядваше.
— Така ли?
— Сега положението е друго. Мога да постъпвам, както си искам и, моя скъпа мис Рандолф, ако приемете ръката ми…
— Отново вашата ръка. Позволете ми да ви кажа, сър, че тази ваша ръка не се слави с щедрост. Ако я приема, може да не получавам пари дори за ежедневните си разходи. Ха! Ха! Ха!
— Враговете ми злословят! Кълна ви се, че в това отношение няма да имате основание да се оплаквате!
— Не съм съвсем сигурна, макар и да се кълнете. Мъжете често нарушават клетвите, дадени преди сватбата. Вярвайте, драги, нямам ви никакво доверие.
— Но уверявам ви, че можете да ми имате доверие.
— Не можете да ме убедите. Освен това в миналото не сте ми дал никакви доказателства за вашата щедрост. Вижте, мистър Рингоулд, вие никога не сте ми правил подарък! Ха! Ха! Ха!
— Ако знаех, че ще приемете подарък от мене, щях да бъда радостен, мис Рандолф, и щях да ви дам всичко, което притежавам.
— Добре, ще ви подложа на изпитание. Искам да ми направите подарък.
— Кажете само какво и ще го имате!
— Смятате, че ще ви поискам някаква дреболия — кон, куче или някакъв лъскав накит! Нищо подобно!
— Кажете какво желаете! Предложих ви цялото си богатство и затова няма да се поколебая да ви дам част от него. Кажете какво точно желаете и аз с удоволствие ще ви го подаря, колкото и да струва то.
— Това наистина звучи щедро. Добре тогава. Вие имате нещо, което аз много бих желала да притежавам. Отдавна ми се ще да е мое и дори възнамерявах да го купя от вас.
— Какво имате предвид, мис Рандолф?
— Една плантация.
— Плантация!
— Да, точно така. Но не вашата, а една друга, която притежавате. Имам предвид плантацията, която по-рано принадлежеше на едно семейство метиси — намира се на потока Тупело. Струва ми се, вашият баща я купи от тях.
Забелязах, че Вирджиния наблегна на думата „купи“. В отговора на Рингоулд забелязах смущение и колебание.
— Да, да — каза той, — така беше. Но вие ме учудвате, мис Рандолф. Защо ви е тази плантация, когато ще бъдете господарка на всичко, което притежавам?
— Това е моя работа. Трябва ми. Може би си имам съображения. Това ми е любимото място. То е много красиво. Често отивам там. Вие знаете, че на тази плантация тук брат ми е собственик. Той едва ли ще остане ерген цял живот. Майка ми може би ще пожелае да има собствен дом. Но не, няма защо да ви казвам съображенията си. Направете подаръка или не, както обичате.
— А ако го направя, вие…
— Няма да приема подаръка ви, ако поставяте условия. Дори на колене да ме молите.
— Тогава няма да поставям никакви условия. Плантацията е ваша, ако я приемете.
— Това не е всичко, мистър Рингоулд. Лесно ми я дадохте, лесно можете и да си я вземете. А откъде да знам, че няма да го направите? Трябва ми нотариален акт.
— Ще го имате.
— Кога?
— Когато пожелаете. Още сега, ако искате.
— Добре. Идете и го донесете. Но помнете, сър, не съм приела никакви условия. Помнете това.
— О — възкликна възрадваният кандидат, — не поставям никакви условия, не се страхувам! Предоставям всичко на вас. След час ще имате акта. Довиждане!
Като каза това, той бързо си отиде.
Целият разговор и особено необикновеният му край ме озадачи толкова много, че известно време не можах да мръдна от мястото си. Едва след като Рингоулд се отдалечи, аз дойдох на себе си. Не знаех как да постъпя: да го проследя ли, или да го оставя да си отиде безнаказано.
Вирджиния безмълвно се прибра у дома. Повече ме беше яд на нея, отколкото на него. Затова оставих Рингоулд на мира и отидох направо при сестра си да й искам обяснение.
Разигра се бурна сцена. Намерих я в гостната заедно с майка ми. Пристъпих направо към въпроса без заобикалки. Не исках да чуя никакви откази или молби. Открито съобщих и на двете що за човек е мъжът, който току-що бе напуснал къщата. Открито заявих, че е имал намерение да ме убие.
— Сега, като знаеш това, Вирджиния, ще се ожениш ли за този човек?
— Никога, Джордж, никога не съм имала такова намерение! — повтори тя решително, като се отпусна на канапето и закри лицето си с ръце.
Майка ми не можеше да повярва. Дори и след това, което им разказах, тя пак не можеше да повярва.
Продължих да им излагам доказателства в подкрепа на изумителното съобщение, което бях направил. През това време навън под прозореца някой високо и настойчиво започна да ме вика.
Изтичах на верандата, за да видя кой ме търси.
Пред къщата стоеше конник в синя униформа с жълти нашивки на яката и ръкавите — драгун. Той бе куриер — пратеник от форта. Целият беше в прах, а конят му — в пот и пяна. Състоянието на коня и ездача показваше, че бяха препускали с най-голяма бързина в продължение на часове.
Драгунът ми подаде парче хартия — набързо написана бележка, адресирана до Галахър и до мене. Разгърнах я и прочетох:
„Доведете хората във форт Кинг колкото може по-скоро. Многоброен враг приижда. Всяка пушка ни е скъпа. Не губете нито миг!
Клинч“