Оцеола

ГЛАВА XLIVОБЯСНЕНИЕ

Това бяха сенките по водата, които Хай-Юа бе обещала да ми покаже — черни сенки в сърцето ми.

Безумна кралице на микосоките! С какво съм заслужил това мъчение? И ти ли си мой неприятел? Да бях твой смъртен враг, едва ли би могла да измислиш по-жестоко мъчение.

Маюми и нейният любовник стояха лице с лице — изкусителят и изкусената. Нямаше съмнение, че са те. Лунният лъч осветяваше и двамата, сега вече не с мека сребриста светлина, а с яркочервен зловещ блясък. Може би така ми се струваше? Може би всичко това бе рожба на трескавото ми въображение? Но не, вярата ми в нейната невинност си бе отишла безвъзвратно. Самият въздух сякаш бе осквернен от нейния грях. Светът изглеждаше хаос от разврат и разруха.

Бях уверен, че присъствам на тяхна предварително уговорена среща. Какво друго можех да мисля? Нито тя, нито той се изненадаха, когато се видяха. Срещнаха се като хора, които и преди това често са се виждали.

Явно, всеки един от тях очакваше другия. Макар и държанието им да не издаваше никакви особени чувства, нямаше нищо, което да покаже, че се срещат за първи път.

Изживявах ужасни минути. Ако страданията на един цял живот можеха да се съберат в един единствен миг, той едва ли щеше да бъде по-непоносим. Кръвта изгаряше сърцето ми. Толкова остра бе болката ми, че едва се въздържах да не извикам.

Със страхотно усилие на волята успях да се сдържа. Овладях нервите си, хванах се здраво за клоните и се притаих на мястото си, решен да узная всичко докрай.

Това беше щастливо решение. Ако в този миг се бях поддал на яростния порив на чувствата и безразсъдно потърсех отмъщение, щях по всяка вероятност цял живот да скърбя. Търпението ми се оказа мой ангел-хранител и развръзката бе съвършено друга.

Аз не се издадох ни с дума, ни с движение, ни с дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?

Чувствувах се като човек, над когото е надвиснал меч. Но като си помисля, струва ми се, че това сравнение е изтъркано и невярно. Мечът ме бе поразил вече. Повече от това той не можеше да ме нарани. Бях парализиран телесно и душевно — претръпнал към всяка болка.

Ни дума, ни движение, ни дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?

Лунната светлина облива Маюми от главата до нозете. Колко е пораснала. Станала е истинска, съвършена жена. Красотата й е расла заедно с годините й. Сега е по-хубава от всеки друг път. О, демон на ревността! Не ти ли стига това, което направи? Не страдах ли достатъчно? Защо ми я показваш в такъв очарователен образ? Да беше белязана от рани, отвратителна, грозна като вещица, да бях я видял в такъв вид, щях да бъда доволен — щеше да подейства като цяр на моята наранена душа.

Но не е така. Лицето й е миловидно и хубаво. Никога преди не е било така хубаво, така нежно и невинно. Не мога да различа никакъв белег на вина по това спокойно лице, ни следа на зло в големите живи очи. И ангелите на небето са красиви, но са и добри. Кой би повярвал, че под такава дивна хубост се крие престъпление?

Очаквах да видя по лицето й отразена нейната невярност. Но аз се разочаровах и някаква радостна искрица проблесна у мене.

Всички тези мисли ме занимаваха само няколко секунди. Мисълта е по-бърза от светкавица. Аз чаках да чуя първите думи, които за моя изненада се забавиха малко. Казвам за моя изненада, защото аз не бих могъл да срещна така хладно моята любима, аз веднага бих изразил чувствата, които ме вълнуват.

Но аз разбирам. Първият порив на страстта се е уталожил, оттеглил се е любовният прилив и срещата вече не е нещо ново за него. Може би вече тя е омръзнала на този долен развратник! Ето, те са съвсем сдържани един към друг. Може би вече са безразлични или между тях е избухнала любовна разпра. О, ако аз бях на негово място, нищо на света не би могло да ми попречи да се хвърля в нейните обятия!

Колкото и да бяха горчиви мислите ми, аз изпитвах известно облекчение, когато видях държанието на влюбените. Стори ми се, че в него има нещо враждебно.

Ни дума, ни движение, те бяха като чели затаили дъх! Какво ще кажат? Какво ще направят?

Най-после настъпи краят на моето тревожно очакване. Адютантът проговори:

— Хубава Маюми, значи вие удържахте на думата си.

— Но вие сър, вие не удържахте на вашата дума. Не, от погледа ви личи. Нищо не сте направил за нас.

— Уверявам ви, Маюми, нямах никаква възможност. Генералът е толкова зает, че не ми се удаде случай да му говоря. Но имайте търпение. Сигурно ще го убедя след известно време и ще ви върнат имението. Кажете на майка си да не се безпокои. Заради вас, прекрасна Маюми, няма да пожаля труда си. Вярвайте ми, и аз не по-малко от вас искам да се уреди тази работа. Но вие знаете колко упорит е чичо ми, а също, че е близък приятел на семейство Рингоулд. В това се състои главната трудност. Но не се страхувайте. Аз ще я преодолея.

— О, сър, хубави са думите ви, но сега те имат малка стойност за нас. Дълго време чакахме да ни помогнете. Искахме само да извършат разследване. Лесно можехте да уредите това и по-рано. Но сега вече земите не ни интересуват, тъй като други, по-големи неправди ни карат да забравим по-малките. Нямаше да бъда тук тази вечер, ако нещастие, би трябвало да кажа безправие, не бе сполетяло бедния ми брат. Уверявахте ни, че сте приятел на семейството. Идвам да се възползвам от вашето приятелство. Сега вие можете да докажете, че наистина сте приятел. Освободете брат ми и ние ще повярваме на вашите хубави думи. Не казвайте, че е невъзможно. Това едва ли е трудно за човек като вас. Вие се ползувате с голямо влияние сред белите вождове. Може би брат ми е бил груб, но той не е извършил престъпление, заради което да имат право да му налагат такова строго наказание. Кажете една единствена дума на големия военен вожд и той ще го освободи.

— Прекрасна Маюми, вие и не подозирате с колко трудна мисия ме натоварвате. Брат ви е задържан по нареждане на правителствения пълномощник и по заповед на главнокомандващия. При нас нещата стоят другояче, не както при вас, индианците. Аз съм подчинен и ако се осмеля да предложа това, което вие желаете, ще ме укорят, а може би и ще ме накажат.

— Значи вие се страхувате да не ви укорят заради една справедлива постъпка? И смеете да ми говорите за вашето приятелство към нас. Добре, сър, друго няма какво да ви кажа, освен че вече не ви вярвам. Моля ви занапред да не идвате в нашия скромен дом.

Тя се отвърна от него с презрителна усмивка. Колко очарователна ми се видя тя в този миг!

— Останете, Маюми! Прекрасна Маюми, не си отивайте, не се съмнявайте, че ще направя всичко, каквото мога.

— Направете това, за което ви помолих. Освободете брат ми. Пуснете го да се върне у дома.

— А ако…

— Какво, сър?

— Знайте, Маюми, че мога да загубя всичко, ако изпълня желанието ви. Може да ме разжалват, да ме направят обикновен войник, да ме опозорят в очите на моите сънародници. Може да ме накажат, да ме затворят в затвор по-лош от този, който трябва да понася брат ви. Рискувам да си навлека всички тези беди.

Девойката се спря, но не отговори.

— И все пак с радост бих понесъл всичко, дори и опасността от смъртта, ако вие, прекрасна Маюми… — на това място в гласа на адютанта прозвуча страстна молба — ако вие сама се съгласите…

— Да се съглася? На какво, сър?

— Нужно ли е да ви казвам, хубава Маюми? Сигурно разбирате какво искам да кажа. Едва ли сте сляпа за любовта, за страстта, за дълбоката преданост, които изпитвам към вас…

— Да се съглася? На какво, сър? — повтори тя въпроса си с тон, сякаш обещаваше съгласие.

— Да ме обичате, мила Маюми, да ми станете любовница.

Известно време не последва никакъв отговор. Девойката стоеше неподвижна и величествена като статуя. Тя дори не трепна, като чу наглото предложение, а остана като вкаменена.

Нейното мълчание окуражи разгорещения влюбен. Той изглежда бе изтълкувал нейното безмълвие като знак на съгласие. Навярно той не бе видял погледа й, защото в него щеше да прочете нещо, което би го накарало веднага да спре увещанията. Но той сигурно не забеляза погледа й, иначе едва ли щеше да направи такава грешка. Той добави:

— Обещайте само, прекрасна Маюми, и брат ви ще бъде свободен, преди да се съмне, и вие ще получите обратно вашето…

— Ах, какъв негодник! — каза тя и звучно се засмя. — Ха, ха, ха!

В целия си живот не бях чувал нищо по-очарователно от този смях.

Това бе най-приятният звук, който бе стигнал до ушите ми. Нито сватбеният звън от камбани, нито всички лютни, арфи и обои, тръби и тромпети по целия свят биха могли да прозвучат за мене така очарователно, както този смях на Маюми.

Луната на небето сякаш лееше сребро. Звездите бяха станали по-светли и по-големи. Зефирът носеше приятен аромат, сякаш от небето се изливаше благоухание. Целият свят за мене изведнъж се превърна в райска градина.