Оцеола

ГЛАВА XXXIVЛОВЪК ЗАГОВОР

Да се съмнявам, че това бе Жълтия Джейк, бе все едно да не вярвам на очите си. Мулатът стоеше пред мене точно такъв, какъвто си го спомнях, макар и с други дрехи и малко наедрял. Но целият му вид и чертите на лицето му бяха същите. Пред мене бе Жълтият Джейк — бившият дървар на нашата плантация.

И все пак как е възможно да е той? И то заедно с Аренс Рингоулд, един от хората, които най-ревностно се готвеха да отнемат живота му по най-жесток начин? Не, не, не! Невероятно, невъзможно! Аз навярно се лъжех. Сигурно очите ми ме мамеха.

Но аз бях убеден, че виждам мулата Джейк. Той стоеше на по-малко от двадесет фута от скривалището ми с лице към мене. Луната го осветяваше с блясък, който почти не отстъпваше на дневната светлина. Можах да видя израза на лицето му и да забележа някогашния зъл поглед в очите му. Да, това бе Жълтият Джейк.

В същото време си спомних, че Черният Джейк настойчиво повтаряше, че го е видял колкото и да го уверявах, че греши, колкото и да му се присмивах. Той не искаше да допусне, че може би е видял, човек, който прилича на мулата. Твърдеше, че е Жълтия Джейк или неговият дух. Той твърдо вярваше и не можах да го разубедя.

Спомних си и други факти — необикновеното държание на Рингоулдовци по време на разговора след вечерята и реакцията на Аренс, когато споменах името на мулата. Тогава само това ми направи впечатление. Но сега какво трябваше да мисля? Пред мен стоеше човекът, когото смятахме за мъртъв, заедно с трима други, които дейно участваха в приготовленията за неговата екзекуция. Единият от тях бе най-жестокият от палачите му, а сега изглежда и четиримата се бяха сдушили. Как можеше да се обясни, от една страна, чудното възкресение, а от друга, одобряването им?

Не можех да си обясня. Загадката бе много объркана, за да я разгадая веднага. И изобщо нямаше да успея, ако те самите не ми бяха помогнали.

Единственото възможно обяснение бе, че мулатът въпреки пълната прилика не беше Жълтият Джейк. Така щях да си обясня в края на краищата всичко. Ако четиримата си бяха отишли, без да разговарят, щях да се задоволя с това предположение.

Но те не си отидоха, преди да ми дадат възможност да чуя техния разговор, от който научих не само че Жълтият Джейк е между живите, но и че Хай-Юа бе права, когато ми каза, че животът ми е в опасност.

— Проклетникът, няма го, къде ли е отишъл?

Възклицанието и въпросът бяха произнесени от Аренс Рингоулд. В тона, с който бяха произнесени тези думи, се чувствуваше раздразнение и изненада. Четиримата търсеха някого, когото не можеха да намерят.

От думите на следващия разбрах кого търсят. След известно мълчание до ушите ми достигна гласът на Бил Уилямс, който лесно разпознах, тъй като го бях чувал предишния ден.

— Сигурен ли си, мастър Аренс, че не се е вмъкнал обратно във форта заедно с генерала?

— Съвсем сигурен съм — отговори „мастър Аренс“. — Стоях до портата, когато влязоха. Бяха само двама — генералът и пълномощникът. Въпрос е, дали е напуснал хомъка заедно с тях, или не е? Сглупихме, че не дойдохме навреме, за да ги проследим, когато си тръгнат. Но кой да предположи, че ще го оставят тука? Само да знаех… Казваш — продължи той, като се обърна към мулата, — казваш, че идваш право от индианския лагер, Джейк? Да не сте се разминали по пътя?

— Carrajo!72 Сеньор Аренс. Не!

Гласът и испанските ругатни бяха същите, които бях чувал в юношеските си години. Ако имах някакви съмнения в самоличността на човека, то те изчезнаха. Това, което чувах, потвърди онова, което бях видял. Човекът, който говореше, бе Жълтият Джейк.

— Идвам право от лагера на семинолите. Не го видях по пътя. Срещнах само двама вожда. Аз се скрих зад палмите. Те не ме видяха. Carramba73, не.

— Дяволите да го вземат! Къде ли е отишъл? Тук няма и следа от него. Знам, че може би има причина да посети индианците. Но откъде е минал, та Джейк не го е видял?

— Може да е заобиколил по другия път.

— По откритата равнина?

— Да, оттам.

— Не. Не ми се струва вероятно. Има само, едно обяснение. Сигурно е дошъл до портата с генерала, минал е край оградата, а после — между къщите на поселниците. Сигурно така е направил.

Рингоулд каза тези думи сякаш на себе си.

— По дяволите! — извика той раздразнено. — Такъв случай няма скоро да ни се удаде!

— Не се ядосвайте, мастър Аренс — каза Уилямс. — Случаи, колкото искате. Сега времената са такива, че скоро пак ще ни падне.

— Сами ще си създадем случай — добави Спенс, които се обади за първи път.

— Да, но това беше случай само за Джейк. Той трябва да свърши всичко, момчета. Никой от вас не трябва да има пръст в тая работа. Защото, ако се разкрие нещо, ще си изпатим. Само Джейк може да свърши всичко, без да загази. Нали знаете, че е мъртъв и законът не го лови. Нали така, жълтото ми момче?

— Carramba! Да, сеньор! Дон Аренс Рингоулд, не се безпокойте! Скоро пак ще ми падне. Джейк ще ви отърве от врага. Никой няма да чуе за него. Скоро на Жълтият Джейк пак ще му падне такъв случай. Вчера пропуснах. Пушката е лоша, дон Аренс!

— Още не се е върнал във форта — отбеляза Рингоулд, отново говорейки като че ли сам на себе си. — Така мисля. А може да е отишъл в лагера на индианците. Но той все пак трябва да се върне тази нощ. Сигурно след като се скрие луната, ще трябва да прекоси откритото място по тъмно. Чуваш ли какво говоря, Джейк?

— Да, сеньор, Джейк всичко чува.

— Знаеш как да се възползваш от намека, а?

— Carramba, да, сеньор. Джейк знае.

— Добре, тогава трябва да се връщаме, Слушай, Джейк, ако…

Гласовете се снишиха до шепот и не можах да разбера какво говорят. От време на време дочувах отделни думи. Можах да разбера значението им, като ги свързах с всичко, което бях вече чул и видял. Те често произнасяха името на квартеронката Вайола и на сестра ми. До мен долитаха отделни части от изречения, като „само той се пречи на пътя ми“; „Майката лесно ще се съгласи“; „Когато стана господар на плантацията, ще ти платя двеста долара“.

От всичко, което чух, се убедих, че двамата злодеи се бяха сговорили да отнемат живота ми, че те сега само повтаряха шепнешком условията на отвратителната сделка.

Нищо чудно, че по челото ми изби студена пот. Нищо чудно, че треперех като лист върху клона, на който се намирах, не от страх, а по-скоро от ужас при мисълта за подготвяното престъпление. Щях да треперя още повече, ако не бях успял да подтисна страшното възмущение, което напираше в гърдите ми.

Аз успях да се овладея с усилие на волята и да запазя тишина. Постъпих благоразумно, защото ако ме бяха открили в този миг, нямаше да остана жив. Бях сигурен и се мъчех да не вдигам шум, за да не издам присъствието си.

И все пак не е лесно да слушаш как четирима души спокойно заговорничат да отнемат живота ти, как се пазарят като за някаква стока и пресмятат колко ще спечелят от сделката!

Гневът ми бе голям, колкото й страхът ми. Той кипеше с такава сила у мене, че едва се въздържах. Моите врагове бяха четирима и при това добре въоръжени. Аз имах сабя и пистолети, но това не бе достатъчно, за да се справя с четирима главорези като тях. В този миг възмущението ми бе толкова голямо, че ако бяха само двама — например Рингоулд и мулатът — щях на всяка цена да скоча от дървото и да рискувам.

Но аз се сдържах и продължих да се спотайвам, докато си отидоха.

Видях, че Рингоулд и двамата негодници отидоха към форта, докато мулатът пое по пътеката към индианския лагер.