Оцеола

ГЛАВА XLIIIСРЕЩАТА

Нашите противници си отидоха безмълвно, а заедно с тях и зрителите. Останах сам с моя секундант.

Нямах намерение да си отивам, защото си спомних за поканата на Хай-Юа. Така щях да си спестя още едно идване дотук. По-добре бе да я почакам.

Погледнах на запад и видях, че слънцето се бе скрило зад върховете на дърветата. Скоро щеше да се смрачи. Новата луна бе вече на небето. Може би след няколко минути Хай-Юа щеше да дойде.

Не исках Галахър да присъства на срещата. Казах му, че желая да остана сам.

Другарят ми малко се изненада и озадачи, но тъй като бе добре възпитан, веднага изпълни молбата ми.

— Какво, Джордж, моето момче — каза той, преди да си тръгне. — Нищо ти няма, нали? Да не те тревожи тази дреболия, която се случи? Не си ли доволен? Ей, драги, ти май съжаляваш, че не го уби. Вярвай ми, изглеждаш тъжен и мрачен, сякаш той те е прострелял, а не ти него.

— Остави ме сам, скъпи приятелю! Като се върна, ще узнаеш причината на моята тъга и защо съм принуден да се лиша от твоето приятно присъствие.

— Е, хайде, не е мъчно да отгатна причината — отвърна той с многозначителна усмивка. — Винаги когато мъже си разменят куршуми, е замесена някаква фуста. Но няма значение, моето момче, на Чарли Галахър не му трябват тайни. Той не умее да ги пази. Ясно ми е, че ще намериш по-приятна компания, но внимавай да не попаднеш в по-лоша, а, ей Богу, от това, което ми разправи, разбрах, че има и такава вероятност. Вземи една пищялка. Нали знаеш, че се занимавам с кучета? — Галахър ми подаде една сребърна свирка, която откачи от копчето си. — Ако се случи нещо неудобно или неприятно, мушни я в устата си и я надуй — Чарли Галахър ще долети, преди да си преброил до три. Дано Купидон86 помогне на любовта ти! Аз ще отида да убия времето си с една-две чашки, докато се върнеш.

Като каза това, верният ми приятел ме остави сам.

Престанах да мисля за него веднага щом се изгуби от погледа ми. Забравих дори смъртоносната борба, в която преди малко участвах. Маюми — нейната невярност и падение занимаваха мислите ми.

Отначало и през ум не ми минаваше да се усъмня в нещата, които бях чул. Как можех да се съмнявам при наличието на такива неоспорими доказателства — твърденията на хората, които бяха запознати с този скандален случай и на главното действащо лице, чиито усмивки говореха повече от всякакви думи. Тези нагли усмивки на тържество — защо ги отминах, без да го предизвикам на дуел, без да го наругая? Но все още не беше късно — трябваше да го потърся, да поговоря откровено с него и да го накарам ясно да каже „да“ или „не“. Ако каже „да“, тогава ще има втори дуел — по-съдбоносен от първия.

Макар и да бях решил, че ще заставя противника си да даде обяснение, аз и за миг не се усъмних в истинността на това, което ме измъчваше.

Такива чувства ме изтезаваха повече от час. После — когато поохладнях, в главата ми се заредиха по-спокойни мисли. От време на време ме сгряваше надежда, особено когато си спомнях думите на Хай-Юа от предишната вечер. Едва ли безумната ми се е подигравала. Сигурно това не бе бълнуване на болния й мозък — изопачени възпоминания на далечни, отдавна забравени събития, които само тя си спомня. Не, не! Разказът й не бе объркан. Мислите й не бяха налудничави. Думите й не бяха подигравателни.

Колко приятно ми беше да си мисля така.

Уви! Спокойните и дори приятни мисли бяха мимолетни. Споменът за наглите думи, за усмивките и подмятанията ги затъмняваше така, както облак затъмнява слънцето. „Той е успял“, „Тя сега е неговата любимка“, „Без всякакво съмнение“ — тези думи за мене бяха по-страшни от смъртта. Те разрушаваха всичките ми надежди.

Копнеех да науча истината, сам да се уверя във всичко, та да няма място за никакви съмнения. Бях решил да се стремя към истината прямо и открито, без да се интересувам от последицата, докато се уверя, че миналото е унизително, а бъдещето — хаос от безпределно отчаяние. Копнеех за истината и с нетърпение чаках Хай-Юа да дойде.

Не знаех какво ще иска от мене лудата — предполагах, че е нещо във връзка с пленника. Не бях дори и помислил за него от обяд. Безумната кралица ходеше навсякъде и познаваше всички. Тя сигурно знаеше и какво се бе случило. Да, тя сигурно бе разбрала всичко. Нея също някога са я измамили.

Отправих се към мястото, гдето се бяхме срещнали предишната вечер. Там щях да я чакам. Прекосих малкото било сред палмите — това бе най-прекият път до езерото. Слязох по склона и се намерих под разперените клони на дъба.

Хай-Юа бе дошла преди мене. Един лунен лъч, който се промъкваше сред листата, осветяваше величествената й фигура. Люспите на двете змии лъщяха с металически блясък в светлината му и създаваха измама, че нейната шия и кръст са украсени със скъпоценни камъни.

— Хинклас! Дойдохте, мили мико. Смели мико, къде бяха очите ти, къде бяха ръцете ти, та не уби исти-хулва87!

— Не страх ме възпря, Юа. Освен това вълкът не избяга безнаказано.

— Хо! Само кракът на вълка е ранен. Той ще ближе раната си и ще му мине. Скоро пак ще е здрав. Халуук! Трябваше да го убиеш, хубави мико, преди да се нахвърли с глутницата си върху тебе.

— Какво да правя? Не ми провървя. Навсякъде ме преследва нещастие.

— Кори, кори — не. Ще бъдеш щастлив, млади мико. Ще бъдеш щастлив, приятелю на червените семиноли. Почакай и ще видиш…

— Какво ще видя?

— Търпение, чепони! Довечера под това дърво ще видиш истинска красота, ще чуеш омайни звуци, а може би и Хай-Юа да си отмъсти.

Тя наблегна на последните думи и ги изрече с тон, който показваше силна омраза срещу някой непознат човек. Не разбирах за какво отмъщение говори тя.

— Неговият син, да… — продължи лудата сама на себе си. — Сигурно е той — неговите очи и неговата коса, неговата фигура и походка, неговото име. Неговият и нейният син! О, Хай-Юа ще си отмъсти.

Дали аз бях прицел на заплахите й? Такава мисъл ми мина през главата и аз я попитах:

— Добра ми, Юа, за кого говорите?

Гласът ми я накара да дойде отново на себе си. Тя ме погледна с недоумение и запя обичайната си песен:

Защо се доверих на бледоликия любим? Хо, хо, хо!…

Внезапно лудата спря да пее, сякаш отново си спомни за мене и се опита да ми отговори.

— За кого ли, млади мико? За него, за русия. За злия — за Уйкоме Халуук88. Виж, идва! Погледни във водата. Хо, хо, той е. Качвай се, млади мико, качвай се в листнатото убежище. Чакай да се върне Юа. Чуй, каквото можеш да чуеш, каквото можеш да видиш. Не смей да се помръднеш, преди да ти дам знак, ако ти е мил животът. Качвай се! Качвай се бързо!

Също като предишната нощ лудата ми помогна да се покатеря на дъба и изчезна в сенките на дърветата.

Бързо намерих предишното си скривалище, където зачаках със затаен дъх. Сянката се скъси, но все пак ясно беше, че принадлежи на човек. После изчезна. В следващия миг втора сянка се плъзна по водата. Тя се движеше по билото на хълма и следваше по стъпките първата, въпреки че двамата не бяха заедно.

Ясно можех да различа втората сянка. Тя принадлежеше на жена. Правата й походка и свободните й движения показваха, че е млада. Даже сянката й разкриваше съразмерността на формите и грацията на движенията й. Дали бе Хай-Юа? Дали тя бе минала през шубраците и по стъпките на мъжа?

За миг ми се стори, че е така, но скоро разбрах, че съм се заблуждавал.

Мъжът се приближи до дървото. Същият лунен лъч, който преди миг осветяваше Хай-Юа, падна върху му и аз ясно го видях. Бе адютантът.

Той спря, извади часовника си, обърна се към светлината и погледна колко е часът.

Повече не му обърнах внимание. Друго лице се появи в светлината на сребристия лъч — лице, измамно и прекрасно като самата лунна светлина. Това бе лицето, което ми се струваше най-красиво на света — лицето на Маюми.