Оцеола

ГЛАВА XCIIIДЯВОЛИ ИЛИ АНГЕЛИ

Дали понасях мъките на ада? Дали тези, които се хилеха и се гавреха с нас, бяха дяволите на ада? Виж, те се разпръсват и отдръпват. Някой се приближава, някой, който има власт над тях. Самият Плутон111. Не, това е жена. Жена тук? Дали е Прозерпина112? Ако е жена, тя сигурно ще се смили над мене! Напразни надежди! Няма милост в ада. О, главата ми! Ужас! Ужас!

Но това са жени. Не приличат на дяволи. Не, те са ангели. Сигурно са ангелите на милосърдието?

Да, това са ангелите на милосърдието. Ето, една от тях гаси огъня. Тя тъпче с крак по него и с бясна бързина разпръсва пръчките. Коя е? Ако бях жив, щях да я нарека Хай-Юа. Но аз съм мъртъв и това навярно е нейният дух.

Но ето и друга — по-млада и по-хубава. Ако това са ангели, тя е най-хубавият ангел на небето. Това е духът на Маюми.

Как е попаднала в ужасното сборище на дяволите! Това не е място за нея. Не е извършила никакво престъпление, за да бъде изпратена тук.

Къде съм? Сънувам ли? Току-що горях. Мозъкът ми гореше, а тялото ми бе хладно. Къде съм?

Коя си ти, която седиш над мене и изливаш нещо хладно върху главата ми? Не си ли Хай-Юа, обезумялата кралица?

Чии са тези нежни пръсти, които галят слепите ми очи? О, какво удоволствие изпитвам от тяхното допиране! Наведи се, за да видя лицето ти и да ти благодаря. Маюми! Маюми!

Значи не съм мъртъв. Живея. Спасен съм!

Това бе Хай-Юа, а не нейният дух. Това бе самата Маюми, чиито красиви блестящи очи ме гледаха. Нищо чудно, че я взех за ангел.

— Карахо! — прозвуча глас, задавен от бясна злоба. — Махнете тези жени. Разпалете пак огъня. Махай се, луда кралице! Върви при племето си! Те са мои пленници. Вашият вожд няма право над тях. Карамба! Не се бъркайте. Разпалете пак огън!

— Ямаси — извика Хай-Юа, като се приближи към индианците. — Не му се подчинявайте! Гневът на Уйкоме ще се изсипе над главите ни, Великият дух ще се разсърди и ще ви отмъсти. Където и да отидете, Чита Мико ще бъде на пътя ви, шумът от опашката му ще звучи в ушите ви. Халуук! Халуук! Той ще ви хапе по краката, когато се скитате в гората. Нали говоря истината, кралю на змиите?

При тези думи Хай-Юа повдигна гърмящата змия в ръка така, че да могат да я видят хората, на които говореше. Влечугото изсъска и започна да издава звуци: скир-р-р! Кой можеше да се усъмни, че това е утвърдителен отговор?

В никакъв случай не ямасите, които в присъствието на всемогъщата магьосница стояха сковани и изпълнени със суеверен страх.

— А вие, черни бегълци — продължи тя, като се обърна към негрите, — вие които нямате бог и не се страхувате от Уйкоме, осмелете се да запалите отново огъня, да сложите само една съчка и ще се намерите на мястото на пленниците Друг, по-велик от вашето жълто чудовище, от вашия вожд, скоро ще бъде тук. Хинклас! Хо! Ето Изгряващото слънце. Той идва, той идва!

Когато Хай-Юа престана да говори, по поляната проеча тропот на копита. Стотина гласове се сляха в един единствения вик:

— Оцеола! Оцеола!

Викът разгони страховете ми. Макар че бях избягнал смъртта, бях започнал да се страхувам, че спасението ми все още не е съвсем сигурно. Защитници ми бяха само две слаби жени. Мулатът-вожд, заобиколен от свирепите си привърженици едва ли щеше да отстъпи пред техните молби. Нямаше да обърне внимание и на заплахите им. Щяха да запалят отново огъня и да доведат екзекуцията докрай.

Сигурно така щеше да стане, ако Оцеола не се бе появил навреме.

Неговото пристигане и неговият глас ме успокоиха. Под негова закрила нямаше от какво да се страхуваме. Един нежен глас ми прошепна, че той е дошъл да ни спаси.

Скоро всички разбраха целта на посещението му. Той спря коня си в средата на лагера. Видях го да слиза от красивия черен жребец, украсен разкошно, както и самият той да подава юздите на един от близкостоящите и да се отправя към нас. Държанието му бе величествено, дрехите му — блестящи и живописни. Още веднъж видях трите щраусови пера, но този път истинските, перата, които бяха станали причина да се съмнявам в него.

Като се приближи, той спря и погледна към нас. Необикновеното ни положение можеше да го накара да се усмихне, но по лицето му не видях никакъв признак на лекомислие. Напротив, то бе сериозно и издаваше състрадание. Стори ми се дори, че е натъжено.

Няколко мига той стоя неподвижен, без да каже ни дума. Очите му поглеждаха ту единия, ту другия, ту мене, ту другата жертва, сякаш се опитваше да ни познае. Това не бе лесно. Димът, потта и пепелта сигурно ни бяха направили да изглеждаме съвсем еднакви. Мъчно бе да ни разпознае.

В този миг Маюми се приближи безшумно към него, пошепна му нещо, после се върна отново, коленичи до мене и започна да разтрива слепите ми очи с нежните си ръце.

Като изключим младия вожд, никой друг не чу думите на сестра му. Но на него те незабавно подействаха. Лицето му изведнъж се промени. Тъжното му изражение внезапно отстъпи място на израз на неудържим гняв. Обръщайки се внезапно към Жълтия вожд, той изсъска една единствена дума:

— Злодей!

Няколко секунди той не каза нищо повече, а стоеше с вторачени в мулата очи, сякаш искаше да го убие с погледа си. Мулатът се сви и затрепера като лист, но не отговори.

— Чудовищен злодей! — продължи Оцеола, без да промени тона и държанието си. — Така ли изпълняваш моите нареждания? Тези ли са пленниците, които ти наредих да заловиш? Подъл роб! Кой ти даде право да ги измъчваш с огън? Кой те научи на това? Разбира се, не семинолите, чието име възприе и чието име опетни. Би трябвало да те поставя на тяхното място и да те изгоря на пепел, но заклел съм се във Великия дух Уйкоме никога да не измъчвам неприятел. Махай се от очите ми! Върви си!… Не, остани тук! Може би ще ми дотрябваш.

Завършвайки с тези неочаквани думи, младият вожд се обърна и се приближи до нас.

Мулатът не посмя да отвърне, макар в погледа му да се четеше желание да си отмъсти. В един миг, докато Оцеола го бичуваше с думи, стори ми се, че мулатът обръща очи към свирепите си последователи, сякаш ги накара да се намесят.

Но те знаеха, че Оцеола не е сам. Когато той дойде, се чу тропот от копитата на много коне. Ясно бе, че неговите воини се намират недалеч в гората. Само едно единствено „йо-хо-ехи“ и добре познатият глас на техния вожд ще ги накара да му се притекат на помощ, преди още ехото да е заглъхнало.

Изглежда самият мулат знаеше, че бойците са наблизо, затова и не отвърна. В този миг една негова дума можеше да му коства живота. С начумерено лице той мълчеше.

— Освободете ги — каза Оцеола на негрите, които преди това бяха изкопали гробовете ни. — И внимавайте с лопатите!

— Рандолф — продължи той, като се наведе над мене, — страхувам се, че не съм дошъл навреме. Намирах се надалеч, когато научих какво е станало и препусках като вятър. Научих, че сте ранен. Тежка ли е раната ви?

Опитах се да изразя благодарността си и да го уверя, че раната не е много тежка, но гласът ми бе толкова слаб и прегракнал, че едва се чуваше. Обаче под благотворното въздействие на разхладителното питие, което ми бе поднесено от нежните пръсти, гласът ми се възвърна и скоро бях в състояние да разговарям свободно.

Бързо ни изкопаха и отново свободни, ние се намерихме на поляната. Първата ми мисъл бе да се втурна към сестра си, но за моя изненада вождът ме възпря.

— Търпение — каза той. — Потърпете още малко! Маюми ще отиде да я увери, че сте в безопасност. Тя сигурно вече знае. Върви, Маюми, кажи на мис Рандолф, че брат й е в безопасност и че веднага ще отиде при нея. Но тя трябва да остане, там, където е, поне още за малко. Върви, сестро, и я ободри.

Обръщайки се към мене, той добави шепнешком:

— Нарочно са я накарали да стои там. Ще разберете по-късно защо. Елате с мене и аз ще ви покажа зрелище, което ще ви изненада. Нямаме нито миг за губене. Чувам сигнала на моите разузнавачи. Тръгвайте.

Без да кажа ни дума, забързах след вожда, който бързо закрачи към гората.

Той навлезе сред дърветата, но не отиде по-навътре. Когато се скрихме зад гъстия листак, той спря и се обърна с лице към лагера. Аз се подчиних на знака му и направих същото.