Оцеола

ГЛАВА XLIПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ДУЕЛ

Едва бяхме излезли из вратата, когато видяхме човека, когото търсехме. Той стоеше недалеч от портата и разговаряше с група офицери, между които бе и контето, за което споменах по-рано, познат под подходящото име Франтът Скот. Той бе адютант на командира и същевременно негов роднина.

Посочих Рингоулд на моя другар.

— Човекът с цивилните дрехи — казах му аз.

— О, приятелю, няма защо да си правиш труд да ми го описваш. Познава се какъв човек е по змийския му поглед. Бога ми, неговият поглед е наистина зъл. Този човек сигурно ще свърши на бесилото. Слушай, Джордж, момчето ми — продължи Галахър, като се обърна към мене и заговори с по-сериозен тон. — Изпълни съвета ми точка по точка. Настъпи го най-напред по мазола — не виждаш ли, че ботушите му са тесни? Здравата го натисни. Накарай го да изпищи! Разбира се, ще иска да му се извиниш. Какво друго може да направи? А ти няма да му се извиниш. Това ще свърши цялата работа без повече церемонии. А ако не стане, дяволите го взели, тегли му един ритник по задната част.

— Не, Галахър — казах аз, — не одобрявам плана. Така не може.

— Ама че работа! Защо да не може? Да не искаш да се отметнеш, а? Помисли си: злодей, който иска да те убие и който може някой ден да го направи, ако го изтървеш.

— Вярно, но…

— Стига! Без „но“! Хайде, тръгвай да чуем какво говорят. Да не ми е името Галахър, ако не намеря удобен случай.

Последвах другаря си и се присъединих към групата офицери, без още да съм решил как да постъпя.

Разбира се, нямах намерение да изпълня съвета на Галахър. Надявах се, че разговорът ще вземе такава насока, че сам Рингоулд ще ми даде желания повод, без да става нужда да прибягвам до такива груби средства.

Не се излъгах в надеждите си. Аренс Рингоулд сякаш предизвикваше съдбата си — едва се бях присъединил към групата и той ми даде необходимия повод.

— Щом като говорим за индиански красавици — каза той, — трябва да ви кажа, че никой не е имал такива успехи като Скот. Той играе ролята на Дон Жуан от момента на идването си във форта.

— О! — възкликна един от новопристигналите офицери. — Не съм изненадан. Откакто го знам, той винаги е бил покорител на женските сърца. Едва ли е трудно да спечели сърцето на една индианка човекът, на когото не можеха да устояват красавиците на Саратога.

— Не бъди толкова сигурен, капитан Робертс! Понякога тези горски девойки са много стеснителни в присъствието на нас, бледоликите обожатели. Сегашната любима на лейтенант Скот му струва дълга обсада, преди да я покори. Нали така, лейтенант?

— Глупости! — отговори контето и се захили самодоволно.

— Но в края на краищата тя капитулира, нали? — каза Робертс, обръщайки се към Скот.

Контето не отговори, но самодоволната му усмивка явно изразяваше положителен отговор.

— О, да! — отново се обади Рингоулд. — В края на краищата тя капитулира. Сега разправят, че му била „любимката“ сред всички други.

— А как се казва?

— Пауел, мис Пауел.

— Но как така? Та това име не е индианско.

— Не, джентълмени, уверявам ви, девойката не е дивачка. Тя може да свири и пее, да чете, а също и да пише. Пише очарователни любовни писъмца, нали, лейтенант?

Преди лейтенантът да отговори, един друг офицер попита:

— Не се ли казва така и младият вожд, когото преди малко арестуваха?

— Вярно — отговори Рингоулд. — Така се казва. Забравих да ви кажа, че тя му е сестра.

— Какво? Сестра на Оцеола?

— Ни повече, ни по-малко — тя също е метис. Семейството им е известно сред белите под името Пауел — така се е казвал уважаемият стар джентълмен, който ги е създал. Оцеола, което означава Изгряващото слънце, е името, с което е известен сред семинолите. Нейното индианско име — а то е наистина хубаво…

— Как е? Кажете го, ние сами да решим.

— Маюми.

— Наистина е хубаво!

— Името е хубаво! Ако девойката е толкова мила, колкото благозвучно е името й, то Скот е наистина щастливец.

— О! Тя е чудно красива! Влажни очи, блестящи от огнена любов; дълги клепки; устни, сочни като медена пита; стройна фигура; хубава гръд; крака като на богинята от Кипър83, стъпало като на Пепеляшка. Накратко казано, съвършена!

— Чудесно! Ей, Скот, ти си най-щастливият човек. Но слушай, Рингоулд, сериозно ли говориш? Наистина ли той е спечелил това индианско божество? Кажи честна дума, успял ли е? Разбираш нали, какво искам да кажа?

— Без всякакво съмнение — бе незабавният отговор.

Не бях се намесил до този миг. Още първите думи на разговора като че ли ме омагьосаха — стоях като закован на едно място. Виеше ми се свят, а в сърцето ми вместо кръв сякаш течеше разтопено олово. Наглите твърдения ме поразиха до такава степен, че мина доста време, преди да мога да си поема дъх. Неколцина от присъствуващите забелязаха, че разговорът бе произвел необикновено впечатление върху мене.

След малко се успокоих и станах по-решителен. Отчаянието, което изпълни гърдите ми, ме направи дързък. И точно когато Рингоулд изрече своето твърдение, аз бях готов да се нахвърля върху него.

— Лъжец! — извиках аз и преди още лицето му да се зачерви, го плеснах с опакото на ръката си. Моят удар накара бузите му да пламнат.

— Добре направено! — извика Галахър. — Ясно е какво означава всичко това!

И наистина моят противник разбра значението на постъпката ми прие я като кръвна обида. В такова общество той нямаше друг избор. Рингоулд измърмори някакви неясни заплахи и си отиде, придружен от неговия близък приятел, покорителя на женските сърца, и неколцина други.

Вместо да се събере тълпа от любопитни, както можеше да се очаква след тази случка, всички присъстващи се разотидоха. Офицерите се прибраха да поговорят за вероятните причини на свадата и да се помъчат да отгатнат къде и как „ще свърши цялата работа“.

Ние с Галахър също си отидохме. Затворихме се в стаята и започнахме да се готвим за предстоящия дуел.