Оцеола

ГЛАВА XXXIIIХАЙ-ЮА

Видях пред себе си жена на средна възраст — между тридесет и четиридесет години, едра жена, която някога е била красива и с която са постъпили зле. Тя представляваше развалина, беше запазила следи от предишната си прелест, подобно на статуята на гръцка богиня, потрошена от вандалски ръце, дори отломките от която притежават несравнимо изящество.

Тя още не бе загубила чара си. Има хора, които се възхищават от такава зряла хубост — за тях тя би имала необикновена прелест. Времето беше пощадило едрите й закръглени ръце и благородните очертания на нейната гръд. Можех да съдя за това, защото тя бе пред очите ми гола до кръста, обляна в лунна светлина. Само черната коса, която се спускаше в безпорядък по раменете й, я закриваше отчасти. Времето не бе докоснало косите й — сред целия този разкош от гарвановочерни вълни не личеше нито една сребърна нишка.

Времето не бе засегнало и изящните черти на лицето й — овала на челюстта, формата на устните, орловия нос с нежно извити ноздри, високото гладко чело, но очите й… Но защо са такива очите й? Какъв е този неземен блясък, този див, безсмислен поглед? Ах, този поглед! … Боже милостиви! Жената е луда!

Уви! Вярно е — тя бе луда. Нейният поглед би убедил и случайния наблюдател, че разумът й не е на мястото си. Но за мене не бе необходимо да видя израза на очите и — аз знаех историята на нейните нещастия, неправдите, които й бяха нанесени. Не за пръв път виждах тази жена. Не за първи път се изправях лице с лице срещу Хай-Юа62 — лудата кралица на микосоките. Макар да бе красива, нейното присъствие събуди у мене страх, дори ужас, още повече след като забелязах, че огърлицата й представляваше една зелена змия и че коланът около кръста й, който блестеше на лунната светлина, бе тялото на огромна жива и гърчеща се гърмяща змия.

Да, и двете змии бяха живи. По-малката — увита около нейната шия, бе отпуснала глава на гърдите й; по-опасното влечуго бе обгърнало кръста й — прешленестата му опашка висеше отстрани, а главата му, която лудата държеше в ръка, се подаваше между пръстите й. Очите на змията искряха като диаманти.

Главата на Хай-Юа не бе покрита с нищо друго освен с косата, която й бе дала природата, но тези гъсти черни кичури бяха добра зашита срещу слънцето и бурите. Краката й бяха обути в мокасини, скрити под дългата „хуна“, която достигаше до земята. Тази единствена нейна дреха бе закрепяна на кръста й, украсена с мъниста и бродерии, с ярки цветни пера от зелен папагал и дива патица и с различни кожи от диви животни.

Наистина щях да се ужася, ако тази необикновена гледка бе нова за мене. Но бях я виждал и по-рано; зелената змия и кроталът — гърмящата змия, дългите увиснали плитки, дивият блясък на безумните й очи — всички те бяха безобидни и безвредни, поне за мене — бяха ми известни и аз не се страхувах.

— Хай-Юа! — извиках аз, когато тя се приближи към мене.

— Йеела63! — възкликна тя изненадана. — Младият Рандолф, боен вожд сред бледоликите! Не си ли забравил бедната Хай-Юа?

— Не, Юа. Не съм. Какво търсите тук?

— Тебе, малък мико.

— Мене?

— Не, аз вече те намерих.

— А за какво ви трябвам?

— Само за да спася живота ти. Твоя млад живот, хубав мико, твоя прекрасен живот, твоя ценен живот. А! Ценен за нея, бедната горска птичка. Ах, и за мене имаше един ценен живот преди много, много време.

— Мирно! Чита мико!65 — извика тя, като прекъсна песента си и се обърна към гърмящата змия, която при появяването ми бе протегнала глава и показваше признаци на ярост. — Мирно! Велики царю на змиите, той е приятел, макар и облечен в дрехите на неприятелите. Мирно или ще ти смажа главата!

— Йеела! — възкликна отново тя, като че ли й бе дошла нова мисъл. — Губя си времето със стари песни. Няма го. Няма го. Не могат да ми го върнат. Ах, млади мико, за какво дойдох тука? За какво дойдох?

Като изрече тези въпроси, тя издигна ръка към главата си, сякаш да помогне на паметта си.

— О! Спомням си. Халуук.66 Време губя. Може да те убият, млади мико. Може да те убият и тогава… Върви си, върви си, върви си в топеки67! Затвори се, стой сред своите хора и не се отделяй от сините войници, не скитай из гората! Животът ти е в опасност.

Настойчивият тон, с който бе изречено всичко това, ме учуди. Нещо повече започнах да се тревожа малко, тъй като не бях забравил, че някой се бе опитал да ме убие предишния ден. Освен това знаех с положителност, че понякога тази необикновена жена е с ума си. Това беше време на проясняване, през което тя говореше и действаше с разум, а често и с изключителна интелигентност. Може би сега бе един от тези периоди. Може би тя бе узнала за някакъв заговор против мен и бе дошла, както заявяваше да ме предупреди.

Но кои бяха моите врагове? Как е научила за техните намерения?

За да разбера, аз й казах:

— Нямам врагове, Юа. Защо животът ми да е в опасност?

— Казвам ти, мили мико. Така е. Имаш врагове. Йеела. Не ти ли е известно?

— Но аз не съм навредил на нито един червенокож през живота си.

— Червенокож! Червенокож ли каза? Кори68, мили Рандолф, няма червенокож в цялата земя на семинолите, който би те докоснал и с пръст дори. Ох, ако някой стори това, какво ще каже Изгряващото слънце? Той ще го порази, както горският пожар поразява дърветата. Не се страхувай от червенокожите! Цветът на кожата на твоите врагове не е червен.

— Значи не са червенокожи? Какви са тогава?

— Някои бели, някои жълти…

— Глупости, Юа, никога не съм давал основание на бял човек да ми стане враг.

— Чепони69, ти си като млад елен, чиято майка не му е казала, че в гората скитат кръвожадни зверове. Има зли хора, които са врагове без причина. Има хора, които искат да отнемат живота ти, макар и да не си им сторил зло.

— Но кои са те? Какви са подбудите им?

— Не питай, чепони, няма време. Достатъчно е да ти кажа само, че вие притежавате богата плантация, гдето черните правят синята боя. Ти имаш хубава сестра — много хубава. Не е ли тя като лъч от луната? И аз някога бях хубава. Така ми казваше той… О, не е добре да си така хубав. Хо, хо, хо.

Защо се доверих на бледоликия любим?

Хо, хо, хо!

Защо го срещнах…

— Халуук — възкликна тя отново, като спря да пее. — Не съм с ума си, но помня. Върви си, бягай! Казвам ти, върви. Ти си само едно ечочи70 и ловците са по следите ти. Върни се в топеки. Върви си! Бягай!

— Не мога, Юа, имам тук задължение. Трябва да остана, докато дойде един човек.

— Докато дойде един човек! Халуук! Но те скоро ще дойдат!

— Кои?

— Враговете ти, хората, които искат да те убият, и тогава хубавата сърничка ще страда. Бедното сърце ще се облива в кръв. Тя ще полудее. Ще стане като Хай-Юа.

— За кого говориш?

— За… Ш-шт, тихо! Късно е, идват! Виждам сенките им по водата.

Погледнах към мястото, гдето сочеше Хай-Юа. Наистина, върху езерото се движеха сенки, точно на мястото, където бях видял нейното отражение. Бяха мъже — четирима на брой. Движеха се по билото на хълма между палмите.

След няколко секунди сенките изчезнаха. Хората се бяха спуснали по склона и бяха навлезли сред дърветата.

— Сега вече е късно — прошепна лудата, която явно в този миг бе напълно с ума си. — Да не си посмял да излезеш на открито. Ще те видят. Трябва да стоиш в шубрака. Тук! — продължи тя, като ме сграбчи за ръката, дръпна ме силно и ме завлече близо до ствола на дъба. — Само тука може да се скриеш. Бързо, качвай се! Скрий се сред мъха. Пази тишина! Не мърдай, докато се върна! Хинклас!71

Като каза това, моята странна доброжелателка се прокрадна към сянката на дърветата и изчезна в тъмната гора.

Бях изпълнил нейния съвет и сега седях на един от големите клони на дъба, скрит сред гирлянди сребрист лишей от очите на всеки, който би дошъл под дървото. Гирляндите, които висяха от по-горните клони, ме обгръщаха като прозрачна завеса и напълно ме скриваха, докато през един малък отвор сред листата аз виждах езерото или поне онази част, която беше осветена от луната.

Отначало ми се стори, че играя някаква смешна роля. В края на краищата историята за враговете ми и приказките, че животът ми бил в опасност, може би бяха плод на болната фантазия на злощастната луда. Хората, чиито сенки видях, може би бяха вождовете, които се връщаха. Те щяха да стигнат до мястото, определено за среща, и като не ме намерят, да се върнат. Тогава какво щях да докладвам в щаба? Цялата работа бе смешна, а можеше да има лоши последици за мене.

Подтикван от тези мисли, аз бях склонен да сляза и да се срещна лице с лице с хората, които и да бяха те.

Но други мисли ме възпряха. Вождовете бяха само двама, а сенките — четири. Вярно е, че към вождовете може да са се присъединили някои от техните приближени, за да бъдат по-сигурни при изпълнението на продажническата мисия. Но бях забелязал, въпреки че сенките преминаха бързо по езерото, че те не са на индианци. Не видях нито индиански наметала, нито пера. Напротив, стори ми се, че на главите им имаше шапки, каквито носят само белите. Тъкмо тези подробности ме бяха накарали да се подчиня с готовност на увещанията на Хай-Юа.

И други обстоятелства ми бяха направили силно впечатление: необикновените твърдения на лудата индианка, това, че знаеше за някои събития, странните намеци за добре познати хора, случката от предишния ден. Всички тези мисли се въртяха из главата ми и ме караха да остана на мястото си поне още няколко минути. Може би щях да бъда освободен от неприятното си положение по-скоро, отколкото очаквах.

Седях неподвижен, Бях затаил дъх и внимателно наблюдавах. Бях наострил уши да доловя всеки, звук.

Напрежението ми не трая дълго. Напрегнатите ми очи видяха гледка, наострените ми уши чуха разказ, който ме накара да изтръпна и който смрази кръвта във вените ми. След пет минути аз се учудвах на това, колко злоба може да крие човешкото сърце — злоба, превишаваща всичко, което бях чел или чувал дотогава…

Четиримата демони се появиха пред очите ми. Лицата им, които ясно различих, думите им, които чух, движенията им, които видях, намеренията им, с които се запознах в този час, напълно оправдават това название.

Те заобиколиха езерото. Видях лицата им едно подир друго, когато изплуваха в лунната светлина.

Първо се появи бледото, изпито лице на Аренс Рингоулд, след това злокобните орлови черти на Спенс, след него широкото зверско лице на побойника Уилямс.

Те бяха четирима. Но кой бе четвъртият?

Сънувам ли? Не ме ли мамят очите? Истина ли е това или видение? Да не съм загубил ума си или само има някаква прилика, или е някой негов двойник? Не, не, не! Не е двойник, а самият той. Черната къдрава коса, жълтокафявата кожа, фигурата, походката — всичко това беше негово. Боже мой! Жълтият Джейк!