Оцеола

ГЛАВА LXXXVIКУРШУМ ОТЗАД

Струваше ни се, че времето тече бавно, но то не бе защото нямаше какво да правим. През деня индианците възобновяваха от време на време атаките и въпреки бдителността ни още един от нашите хора бе убит, а неколцина леко ранени.

В тези схватки диваците показаха, че са решили да се приближат към нашите линии с прибежки от дърво на дърво.

Ясно разбрахме целта им. Нямаха намерение да се счепкат с нас, макар и броят им да оправдаваше такава тактика. Те сега бяха по-многобройни, отколкото в началото на битката. Пристигнала бе нова група — чухме приветствените викове, с които ги посрещнаха.

Но въпреки че бяха получили подкрепления, индианците не възнамеряваха да се хвърлят в ръкопашен бой. Целта им бе друга. Те разбраха, че като се приближат до нашата линия, ще могат да стрелят в тил по хората от другата страна на полянката, които тогава ще се окажат изложени на техния прицел.

Главната ни грижа бе да предотвратим този ход. Необходимо бе да удвоим нашата бдителност.

Ние грижливо оглеждахме дърветата, зад които знаехме, че се крият диваците. Наблюдавахме ги зорко, така както ловецът на порове наблюдава дупката на животното.

Опитите им да напредват не бяха много успешни. Това струваше неколцина от най-смелите им мъже, тъй като в момента когато някой се опитваше да се втурне напред, се чуваше пукотът на три-четири пушки и поне една от тях винаги улучваше със смъртоносния си пратеник. Индианците скоро се увериха в недостатъците на тази опасна маневра. Когато нощта наближи, те изглежда се отказаха от нея и се задоволиха да ни държат в обсада.

Зарадвахме се, когато слънцето залезе. Смрачи се. Скоро щеше да се стъмни и ние щяхме да отидем до водата. Хората бяха полудели от жаждата, която ги измъчваше през целия ден. Мнозина биха отишли през деня до езерото, ако не ги въздържаха увещанията на по-предпазливите и ако не бе красноречивият пример, на който станаха свидетели. Един, по-безразсъден от останалите, реши да рискува. Той успя да стигне водата, пи до насита и бързаше да се върне на мястото си, когато един изстрел на диваците го просна мъртъв на тревата. Той бе последният човек, когото убиха. Сега неговото безжизнено тяло лежеше на поляната пред очите на другарите му.

Това послужи като предупреждение и въпреки жаждата никой не повтори безразсъдния опит.

Най-после дългоочакваният мрак обгърна земята. В оловното небе мъждееше само сивкава светлина. Сега хората по двама-трима наведнъж започнаха да се приближават до езерото. Подобно на духове те безмълвно се хлъзгаха по откритото място, но свити, с глави, сведени напред, по посока на водата. Не отидохме всички едновременно, макар и всички еднакво да желаехме да утолим жаждата си. Увещанията на стария ловец изиграха ролята си. По-сдържаните се съгласиха да изтърпят още малко мъчение и да дочакат другите да се върнат на поста си.

Разумно бе, че постъпихме така, защото в този опасен миг индианците, които без съмнение подозираха какво става, възобновиха огъня с нова сила.

Без да се мерят, те изстреляха цели залпове по откритото място. Тъмнината не им даваше възможност да се прицелват, но въпреки това куршуми свистяха край ушите ни като рояк оси. Някой извика, че неприятелят напредва и тези, които бяха отишли да пият вода, се втурнаха бързо назад. Някои дори не успяха да наквасят устата си.

През цялото време останах зад дървото. Черният ми помощник също стоеше на поста си като храбър воин. Решихме да се редуваме. Джейк настояваше аз да пия пръв.

Почти се бях съгласил, когато неприятелят отново откри огън. Ние, както и останалите, се страхувахме, че диваците ще напреднат, и съзнавахме колко необходимо е да ги задържим. Решихме да останем още малко на мястото си.

Аз бях надникнал зад дървото с вдигната пушка и чаках да видя огъня на пушката на някой дивак, за да мога да се прицеля, когато изведнъж почувствувах, че нещо блъсна ръката ми и аз изпуснах пушката.

Нямаше нищо необяснимо в това. Един куршум бе минал през ръката ми и бе промушил двигателния мускул. Бях издал рамото си прекалено много навън. Раниха ме — това беше всичко.

Първата ми мисъл бе да се погрижа за раната. Чувствувах болка и лесно открих раненото място. Видях, че куршумът бе минал през горната част на дясната ми ръка точно под рамото и бе пробил предната част на куртката ми, за което свидетелстваше разкъсаният плат.

Все още имаше достатъчно светлина, за да забележа тези подробности, а освен това от раната шуртеше гъста кръв.

Започнах да разкопчавам палтото си, за да превържа раната. Джейк бе вече до мене. Той късаше ризата си на ивици.

Изведнъж чух, че той възкликна изненадано, след което последваха думите:

— Божичко, масса Джордж, куршумът е дошъл отзад!

— Отзад ли? — извиках аз, повтаряйки думите му като ехо. Разгледах пак раната.

— Да, масса, да, сигурно отзад е дошъл.

Аз вече имах такива съмнения. Стори ми се, че бях почувствал „куршума да идва отзад“.

Сега разбрах, че не е било само въображение. Като разгледах раната и скъсаното палто на гърдите по-отблизо, разбрах от каква посока е дошъл куршумът. Без съмнение той бе ме ударил откъм тила.

— Боже мой, Джейк! — възкликнах аз. — Така е! Индианците са напреднали от другата страна на поляната. Загубени сме!

Убедени в това, и двамата извърнахме очи към откритото място и в този миг сякаш за потвърждение друг куршум изсвири и се заби с тъп звук в дървото, до което бяхме коленичили. Вторият куршум с положителност идваше от другата страна на полянката. Видях огъня и чух изстрела на пушката.

Какво бе станало с другарите ми от другата страна? Дали са изоставили постовете си и са позволили на индианците да напреднат? Дали всички се бяха струпали край езерото и бяха оставили незащитени позициите си?

Това бяха първите ни предположения. Твърде тъмно бе, за да видим хората в сянката на боровете, но тях сякаш ги нямаше и на откритото. Бяхме озадачени и извикахме високо, за да потърсим обяснение.

Може би нашите другари ни отговориха, но ние не ги чухме, защото в този миг дивият крясък на враговете заглуши всички викове. Пред очите ни се откри гледка, която накара кръвта в жилите ни да замръзне.

Точно по права линия напред от мястото, където стояхме с Джейк и близко до индианците, внезапно от земята избухна пламък. Той изригваше сред огромни облаци дим, издигаше се все по-високо, докато стигна върховете на дърветата. Приличаше на избухването на барут, подпален на земята. Всъщност така и беше. С един поглед разбрахме намеренията на индианците. Те се опитваха да запалят гората.

Успяха веднага да направят това. Щом серните огнени езици докоснаха изсъхналите кичури листа, те пламнаха като прахан. Със скоростта на ракета пламъкът избухна в различни посоки и заигра над върховете на дърветата. Огледахме се. Подобни гледки се виждаха навсякъде. Дивият крясък е бил сигнал за подпалване на огъня. Полянката бе обкръжена от огнена стена — огромна, червена, бушуваща. Цялата гора гореше. Огънят се приближаваше от всички страни, помиташе дърветата, като че ли бяха суха трева, и изпращаше дълги огнени струи високо в небето.

Сега димът около нас бе гъст и тежък. С приближаването на огъня той ставаше все по-гъст. Нагретият въздух бе непоносим. Задушавахме се.

Над главите ни бе надвиснала гибел. Хората започнаха да надават отчаяни викове, но грохотът на горящите борове заглушаваше гласовете им и човек не можеше да чуе дори гласа на приятеля си, който седеше най-близо до него. Изразът на лицата им говореше красноречиво. Преди да ни обвие пушекът, поляната бе така силно осветена, че можехме да се видим един друг необикновено ясно. В лицата на всички се четеше ужас.

Аз обаче нямах възможност дълго да изпитвам подобни чувства — от занемарената ми рана бе изтекло много кръв. Опитах се да отида към откритото място, както правеха другарите ми, но преди да направя и две крачки, краката ми се разтрепераха и аз загубих съзнание.