Оцеола

ГЛАВА XCIVКРАЯТ НА АРЕНС РИНГОУЛД

Нямах никаква представа нито за намеренията на вожда, нито за зрелището, което той ми обеща. Нетърпеливо го попитах какво очаква да види.

— Нов начин да спечелиш любимата — каза той с усмивка.

— Но кой е любимият, коя е любимата? — попитах аз.

— Търпение, Рандолф, и ще видите рядко зрелище — един забавен и хитър план, който щеше да бъде наистина много смешен, ако в него нямаше нещо трагично. Но сам ще видите. Ако не бе един верен приятел, аз нямаше да бъда тук, нямаше да зная какво става, за да дойда. За моето присъствие, за живота ви, както сега се оказа, и още повече може би за безопасността на сестра ви, вие сте задължен на Хай-Юа.

— Благородна жена!

— Шт! Наблизо са! Чувам тропота на конете. Един, два, три — сигурно са те. Ето там! Гледайте!

Погледнах към указаната посока. Малка група конници, всичко шестима на брой, се появи от гората и бързо препусна към поляната. Веднага щом излязоха на открито, те пришпориха конете си в галоп и с високи викове бързо се втурнаха към лагера. Когато стигнаха там, те изгърмяха с пушките си във въздуха и после продължиха да яздят, като надаваха викове.

Видях, че са бели. Това ме изненада. Но това, което ме удиви, бе, че ги познавам. Най-малкото, знаех ги в лице. Сред тях познах неколцина от най-долните отрепки на нашето поселище.

Очакваше ме друга изненада, когато ги разгледах по-внимателно. Един от тях познавах още по-добре. Отново Аренс Рингоулд!

Едва бях се съвзел от третата изненада, когато последва четвърта. Хората от лагера — негри и ямаси — изглежда бяха в ужас от лъжливата атака, разпръснаха се и се скриха в храстите. Те викаха и стреляха, докато отстъпваха, но също като нападателите те стреляха във въздуха. Загадка на загадките! Какво ли значи всичко това?

Щях да попитам Оцеола, но забелязах, че другарят ми бе зает със собствените си работи и не желаеше да го безпокоя. Видях, че се занимава с пушката си — проверяваше мерника.

Отново обърнах очи към поляната и видях, че Рингоулд бе близо до мястото, където стоеше сестра ми, и точно спираше коня си. Чух го да се обръща към нея на име и да я поздравява. Той сякаш имаше намерение да слезе от коня си и да се приближи към нея пеша. В същото време хората му галопираха из лагера, крещяха свирепо и гърмяха с револверите си във въздуха.

— Дошъл е последният му час — промълви Оцеола, като се плъзна край мене, — Той отдавна заслужи това, което ще го сполети. Най-после часът настъпи. — С тези думи той излезе на откритото.

Видях го да вдига пушката си. Той насочи дулото към Рингоулд и в следващия миг над лагера прозвуча гръм.

От устата на Оцеола се разнесе пронизителният възглас „ка-ха-куине“ — когато конят на плантатора скочи напред без ездач. Видяхме Рингоулд да се гърчи на тревата.

Останалите нададоха викове на ужас. С уплаха и изненада, изписана на лицата им, те с галоп се върнаха в храстите, без дори да се спрат и да продумат на ранения си водач и без да се опитат да стрелят към човека, който го бе ранил.

— Не се прицелих добре — каза Оцеола с необикновено спокойствие. — Все още живее. Той и близките му ми причиниха много страдания. Да, много неправди изтърпях, иначе може би щях да му подаря живота. Но не, ще изпълня клетвата си. Той трябва да умре!

Като каза това, Оцеола се втурна към Рингоулд, който бе станал на крака и бързаше към храстите с надежда да избяга.

Див крясък се чу от устата на ужасения нещастник, когато видя, че отмъстителят е по петите му. Гласът му прозвуча за последен път.

С няколко скока Оцеола се намери до него; дългото острие блесна за миг във въздуха и ударът бе толкова бърз, че човек едва можеше да го забележи.

Ударът бе съдбоносен. Колената на ранения изведнъж се препънаха и той се строполи безжизнен. Тялото на мъртвия остана свито така, както падна.

— Четвъртият и последният от неприятелите ми — каза Оцеола, като се върна при мене. — Последният, които заслужаваше отмъщението ми и на когото се бях заклел да отмъстя.

— А Скот? — попитах аз.

— Той бе третият. Той бе убит вчера от същата тази ръка. До този миг се борих, за да си отмъстя. Отмъстих. Мнозина от вашите загинаха. Удовлетворен съм. Отсега нататък…

Оцеола замълча.

— Отсега нататък? … — попитах аз неволно.

— Все ми е едно кога ще ме убият.

Като изрече тези странни думи, Оцеола се отпусна върху един пън и закри лицето си с ръце. Разбрах, че не очаква да кажа нищо.

В гласа му имаше тъга, сякаш някаква голяма мъка тегнеше на сърцето му, мъка, която не можеше да бъде нито овладяна, нито облекчена. Същото бях забелязал и по-рано. Реших, че той би предпочел да остане сам и затова безмълвно се отдалечих.

Миг след това аз прегърнах скъпата си сестра. А Джейк утешаваше Вайола в своите черни обятия.

Старият му съперник не се виждаше наблизо. По време на лъжливото нападение той също като последователите си бе изчезнал от поляната. По-голямата част от хората скоро се върнаха, но когато потърсиха Жълтия вожд, не го намериха никъде в лагера. Отсъствието му възбуди подозрения у Оцеола, който отново бе възвърнал своята енергия. Със сигнал бяха свикани всички бойци и те се приближиха с галоп.

Неколцина бяха изпратени незабавно да търсят изчезналия вожд. Те скоро се върнаха, без да намерят и следи от него. Изглежда само един бе намерил някаква следа. Групата на Рингоулд се състоеше от петима. Индианците бяха разгледали внимателно пътеката, по която те се оттеглиха. Вместо от пет имало отпечатъци от шест коня.

Съобщението изглежда остави неприятно впечатление у Оцеола. Изпратиха нови разузнавачи с нареждането мулатът да бъде върнат жив или мъртъв.

Строгата заповед показваше, че Оцеола таи сериозни съмнения към верността на Жълтия вожд. Изглежда, че и бойците споделяха подозренията на вожда си.

Партията на патриотите бе претърпяла в последно време загуби, които се дължаха на отстъпници. Някои от по-малките племена, изнурени от борбата, изтощени от продължителния глад, бяха последвали примера на племето оматла и бяха се предали във фортовете. Общо взето, досега индианците водеха успешни битки, но те знаеха, че белите далече ги превишават по брой и че в края на краищата ще бъдат победени. Духът на отмъщението за дълго понасяните обиди ги бе въодушевил в началото. Те си бяха отмъстили докрай и сега бяха удовлетворени. Любовта към родината, привързаността към родното огнище и патриотизмът сега се балансираха от страха пред пълно унищожение. Последното натежа във везните.

Бойният дух гаснеше. Ако по това време бяхме направили опит да предложим мир, индианците щяха да сложат оръжие и да се преселят. Даже Оцеола едва ли би могъл да ги възпре да не приемат условията. Съмнявам се също дали би опитал да ги възпира.

Дали нерадостното предсказание за бъдещето беше причина за тази унилост, която сега личеше в думите и в държанието му? Дали не бе някаква друга, по-дълбока мъка, терзание, причинено от безнадеждна обич, мъчителният копнеж по любимата, любовта на която той никога нямаше да спечели?

Вълнувах се, когато младият вожд се приближи към сестра ми. Даже и тогава ме измъчваха тягостни съмнения и напрегнато следях израза и на двамата.

Сигурно грешах. Нито в лицето на Оцеола, нито в израза на Вирджиния забелязах нещо, което да ме разтревожи. Вождът се държеше учтиво и скромно. Погледите на сестра ми изразяваха само гореща благодарност.

Оцеола заговори пръв.

— Трябва да ви искам извинение, мис Рандолф, за сцената, на която ви заставих да бъдете свидетелка, но не можах да му позволя да избяга. Той бе ваш, а също и мой най-голям враг. С помощта на мулата той бе скроил това лъжливо нападение с намерение да ви накара да станете негова съпруга. Но ако не успееше, щеше да захвърли маската Тогава вие… Не е необходимо да ви казвам какви са били долните му намерения. Щастие е, че пристигнах навреме.

— Благородни вожде! — възкликна Вирджиния. — Вие два пъти спасявате живота ми и живота на брат ми и нещо повече от живота ни. Нямам ни думи, ни сила да ви благодаря. Мога да ви предложа само този скромен знак на благодарност.

Като каза това, тя се приближи към вожда и му предаде свитък пергамент, който бе извадила от пазвата си.

Оцеола веднага позна документа. Това бе нотариалният акт за собственост на бащиното му имение.

— Благодаря! — каза той с тъжна усмивка. — Това наистина е великодушна приятелска постъпка, но, уви, тя идва твърде късно. Жената, която така много желаеше да притежава ценния документ, която така копнееше да се върне в любимия дом, вече не е между живите. Майка ми е мъртва. Нейният дух отлетя снощи.

Това бе печална новина и за Маюми, която горчиво зарида и се отпусна на рамото на сестра ми. Те сплетоха ръце. И двете плачеха. Сълзите им се смесваха.

Настъпи мълчание, нарушавано само от риданията на двете момичета и от време на време от гласа на Вирджиния, която прошепваше състрадателни думи. Оцеола изглеждаше толкова развълнуван, че не бе в състояние да говори.

След известно време вождът се овладя.

— Елате, Рандолф — каза той. — Не трябва да губим време с миналото, когато бъдещето изглежда толкова несигурно. Трябва да вървите у дома си и да го изградите отново. Вие загубихте само къщата си. Богатите земи все още са ваши. Негрите ви ще бъдат върнати. Дал съм нареждане за това. Вече са на път. Тук не е място за нея — той кимна с глава към Вирджиния. — Няма нужда да стоите тук. Има готови коне. Самият аз ще ви заведа до границата, а зад границата вече нямате врагове, от които да се страхувате.

Произнасяйки последните думи, той погледна многозначително към трупа на плантатора. Разбрах намека му, но не отговорих.

— А тя? — попитах аз. — Гората не е подходящ дом за нея, особено в тези времена. Може ли и тя да дойде с нас? — и аз посочих Маюми.

Вождът сграбчи ръката ми и топло я стисна. С радост видях, че в очите му блесна благодарност.

— Благодаря! — извика той. — Благодаря за приятелското предложение. Това беше единственото нещо, за което исках да помоля. Вие казвате истината. Гората не трябва повече да е нейно убежище. Рандолф, аз ви доверявам нейния живот и нейната чест. Заведете я у дома си.