Оцеола

ГЛАВА LXXПРЕГОВОРИТЕ

Преди да заговорим, ние си стиснахме ръце най-приятелски — поне привидно. Оцеола топло стисна моята ръка и ми каза със странна усмивка:

— Ах, Рандолф, приятелите понякога се срещат и във война, като и в мир.

Знаех какво иска да каже младият вожд, но можах да му отговоря само с многозначителен поглед, пълен с благодарност.

Видяхме да се приближава от лагера свръзка, изпратена със съобщение от генерала. В същия миг откъм гората се появи индианец, който вървеше толкова бързо, колкото и свръзката, и пристигна при нас едновременно с него.

Индианците бяха взели мерки да има равенство в броя на пратениците.

Преговорите започнаха веднага щом свръзката ни прошепна съобщението на генерала.

От страна на индианците говори Абрам на своя развален английски. Останалите просто показваха съгласието си, като кимаха с глава или казваха „хо“, докато несъгласието си изразяваха с отрицателния възглас „кори“.

— Искате ли вие, бледолики, да сключим мир — рязко запита негърът.

— При какви условия — попита водачът на нашата група.

— Условията са следните: да сложите оръжие и да спрете войната. Вашите войници да се върнат и да стоят във форта. Ние, индианците, да се върнем зад Ойтлакучи и отсега нататък да направим голямата река граница между нас завинаги. Ние обещаваме да живеем в мир и приятелски отношения с всички бели съседи. Това имаме да кажем.

— Братя — отвърна водачът на нашата група. — Страхувам се, че тези условия няма да бъдат приети от белия генерал, нито от нашия велик баща — президента. Упълномощен съм да ви съобщя, че главнокомандващият не може да приеме никакви други условия освен безусловно подчинение и незабавно обещание да се преселите.

— Кори, кори. Никога! — гордо възкликнаха Коа Хаджо и Оцеола в един дъх и с решителност, от която личеше, че нямат намерение да се предават.

— А защо ние да се подчиним? — попита черният учудено. — Ние не сме победени. Ние вас побеждаваме във всяка битка. Ние ви пердашихме вече веднъж, два, три пъти. Пердашим ви, дявол го взел, и хубаво ви изтребваме. Защо да се подчиним? Ние сме дошли тук да предложим, а не да молим условия.

— Не е от голямо значение какво се е случило досега — отговори нашият офицер. — Ние сме много по-силни от вас и в края на краищата ще ви победим.

Отново двамата вожда едновременно извикаха:

— Кори!

— Може би вие, белите, правите грешка за нашата сила. Не сме толкова слаби, колкото мислите, дявол да го вземе, не. Ние ще покажем нашата сила.

Като каза това, негърът се обърна въпросително към другарите си, сякаш да поиска съгласието им за някакво предложение.

Изглежда и двамата се съгласиха с готовност, защото Оцеола, който сега пое водачеството на тяхната група, се обърна с лице към гората, като едновременно нададе някакъв висок необикновен вик. Ехото на неговия глас не бе престанало да трепти във въздуха, когато вечнозелената гора се раздвижи по цялото си протежение. Следващия миг на поляната се появиха редици от мургави бойци. Те направиха няколко крачки напред, а после се спряха в безупречен военен ред. От мястото, където стояхме, ние лесно можехме да ги преброим.

— Пребройте червените бойци! — извика Оцеола победоносно. — Пребройте ги и узнайте силата на вашия враг!

Докато казваше тези думи, на устните му играеше подигравателна усмивка. Няколко минути той ни гледа мълчаливо.

— Е — продължи Оцеола, посочвайки още веднъж своите воини. — Тези смелчаги — те са хиляда и петстотин — изглеждат ли ви гладни или унили? Не! Те са готови да продължат войната, докато и кръвта на последния, залее нашата родна земя. Ако трябва да загинат, ще загинат тук, във Флорида, родното им място, върху гробовете на бащите си. Вдигнахме оръжие, защото ни онеправдахте и защото искате да ни изгоните. Отмъстихме за неправдата. Убихме мнозина от вашите хора и сме доволни от отмъщението си. Не желаем повече да убиваме. Но колкото се отнася до изселването, не сме изменили мнението си и никога няма да го изменим. Правим ви справедливо предложение. Приемете го и войната ще спре тозчас. Отхвърлете го и още кръв ще бъде пролята. Кълна се във Великия дух, че реки от кръв ще се леят. Кръвта на нашите бледолики врагове ще обагри многократно червените пръти на нашите домове. Мир или война? Избирайте вие!

Когато Оцеола спря да говори, той махна с ръка към тъмнокожите бойци край гората и те изчезнаха зад дърветата бързо, безшумно, почти тайнствено.

Нашият отговор на разпалената реч на младия вожд бе внезапно прекъснат от изстрели на мускети, които долитаха зад индианските редици. Изстрелите следваха бързо един след друг, придружени от далечни викове, бодри възгласи на хора, които навлизат в бой.

— Аха! Измама! — извикаха вождовете едновременно. — Бледолики лъжци, ще съжалявате за измяната! — И без да чакат отговор, тримата се втурнаха с всички сили към гората.

Ние се върнахме в лагера, там също бяха чули гърмежите. Бяха разбрали, че се приближава бригадата на Клинч, която бе нападнала крайните постове на индианците в тил. Заварихме войниците строени в бойни редици, готови да напуснат укреплението. След няколко минути бе издадена заповед и армията тръгна в бърз марш в двете посоки — вляво и вдясно от брега на реката.

Веднага щом армията се разгърна в бойна редица, ние се впуснахме напред. Нашите бойци изгаряха от желание за отмъщение. Обсадени в продължение на дни, изгладнели и унизени, сега пред тях се откриваше възможност да възвърнат славата си. Те бяха решили да накажат дивия неприятел. Как можеха да избягат индианците, когато по предварителна уговорка между генералите откъм тила бързо ги обграждаше армия, а друга напредваше по фронта. Трябваше да се бият. Най-после щяха да бъдат победени.

Така вярваха всички — и офицери, и войници. Самият главнокомандващ бе в отлично настроение. Стратегическият му план бе успял. Врагът бе обкръжен, бе попаднал в капан. Генералът предвкусваше голяма победа. Жетва от лаври.

Марширувахме напред. Сега до нас долитаха само единични и случайни изстрели. Не чувахме добре познатия боен вик на индианците. Продължавахме да напредваме. Превзехме хомъците с пристъп, но в сенчестите им листаци не намерихме врага.

Предположихме, че индианците са още по-напред, между нашите редици и бригадата на Клинч. Не беше възможно да са се оттеглили и избягали.

Не! Ето ги от другата страна на поляната. Те точно излизат от гората. Идват към нас, ще се бият! Сега напред. Ето… огън…

Но стой! Тези униформи с бели колани, с фуражки и кавалерийски саби не са индиански! Не, това не е врагът! Това са нашите приятели — войниците от бригадата на Клинч.

За щастие и те ни познаха, иначе щяхме да се избием едни други.