Оцеола

ГЛАВА XVIIУЕСТ ПОЙНТ

Военната академия Уест Пойнт е едно от най-добрите учебни заведения в света. Там принцовете и свещениците нямат никаква власт. Преподават се истински знания, които учениците или усвояват, или трябва да напуснат училището. Възпитаниците на академията стават наистина образовани хора и не приличат на студентите от Оксфорд и Кембридж — дръзки папагали, които говорят на мъртви езици, познават римите и ритмите и умело стихоплетстват идилични стихове. Завършилите академията Уест Пойнт говорят живи езици, те са изучавали положителни науки, без да пренебрегват изкуствата, и в същото време са добри ботаници, конструктори, геолози, астрономи, инженери, войници. Накратко — те са хора, подготвени да заемат ръководни длъжности, хора, способни да надзирават и да командват и в същото време да изпълняват това, което им е възложено.

Дори и да нямах особена склонност към работа над книгите, в това училище нямаше да мога да се отдам на лентяйство. В Уест Пойнт „лентяи“ няма. Богатството и знатният произход там не играят роля. Оттам биха изключили дори и сина на президента, ако не върви в крак с другите. Страхът да не се посрамя ме принуди да бъда прилежен и с време станах един от добрите студенти в академията.

Подробностите около кадетския живот не са много интересни. Кадетите трябва да изпълняват ежедневно редица еднообразни военни задължения, които в Уест Пойнт са по-тежки, отколкото на всяко друго място. Понякога животът в академията много малко се различава от робския живот на обикновения войник. Смело понасях трудностите не защото ме блазнеше военната кариера, а просто защото не исках да изоставам от моите другари. Не желаех да бъда на опашката в класа.

Но понякога всички тези ограничения ми тежаха. Животът ми в академията се различаваше твърде много от свободния живот, на който бях свикнал. Често копнеех за дома, за горите и саваната и най-много за приятелите, които бях оставил там. Моята любов към Маюми дълго горя в сърцето ми и разлъката не успя да я загаси. Струваше ми се, че нищо не можеше да запълни празнината, останала след тъжната раздяла. Нищо не можеше да замени в сърцето ми или да заличи от паметта ми сладките спомени за моята младежка любов. Ден и нощ прекрасният образ на девойката стоеше пред очите ми — денем в мислите ми, а нощем в моите сънища.

Така продължи дълго време. Струваше ми се дори, че така ще бъде винаги. Друго същество не можеше да събуди у мен същите чувства. Никаква нова радост не можеше да ме накара да се отклоня от мислите си, никаква Лета не можеше да ми донесе забрава. Дори ангел да слезеше от небето, за да ми каже, че това е възможно — аз не бих му повярвал.

Колко малко познавах човешката природа! И аз се заблуждавах като всички други. През своя живот повечето смъртни изживяват подобна самоизмама. Уви! Вярно е, че времето и раздялата често заличават любовта. Тя не може да се подхранва само от спомени. Колкото и да е голям стремежът ни към идеалното, капризната човешка душа предпочита реалното и положителното. Макар че на света хубавите жени са малко — няма жена, която да е по-хубава от останалите, както няма мъж по-красив от останалите мъже. От две еднакво хубави картини по-красива е онази, която гледаме в момента. Не случайно влюбените се страхуват от часа на раздялата.

Дали учебниците, пълни с геометрични фигури, ъгли, укрепления и бойници, дали непрекъснатото строево обучение, твърдото легло, тежките занимания през деня или още по-тежкият обход през нощта — дали всичко това започна да измества тази едничка мисъл и от време на време да я изгонва съвсем от съзнанието ми? Или пък причина бяха хубавичките лица на красавиците от Саратога и Болстън, които понякога се появяваха в академията на посещение; или може би русокосите дъщери на местните земевладелци, нашите най-близки съседи, които идваха по-често и които във всеки грубо облечен кадет виждаха бъдещ герой, бъдещ генерал? Коя от всички тези причини изместваше Маюми от съзнанието ми?

Но не е важна причината. Важна е последицата. Образът на моята младежка любов избледняваше в паметта ми. От ден на ден той ставаше все по-блед и по-блед, докато се превърна в далечен спомен.

Но, Маюми, вярвай ми — дълго време измина, преди да се случи това! Дълго гледах тези радостни усмихнати лица, преди те да затъмнят спомена за твоето лице. Дълго устоявах на любезностите на сладкодумните сирени. Но и аз съм човек и сърцето ми лесно се поддаде на изкушението на омайните им чарове.

Няма да е вярно, ако кажа, че моята първа любов съвсем угасна. Тя изстина, но не умря. Въпреки светските флиртове понякога аз си спомнях за нея и тогава тя отново пламваше. Често, когато седях на пост в тихите нощи, пред очите ми пробягваха сцени от родния край. И тогава най светлият образ, който виждах, бе образът на Маюми. Любовта ми към Маюми бе изстинала, но не бе умряла. Сигурен съм, че моята любов би се разпалила отново, ако през това време я бях видял или ако бях получил най-малката вест от нея. Дори да научех, че ме е забравила и е дарила другиму сърцето си, уверен съм, че младежката ми обич щеше да възкръсне с буйна сила. Това показва, че в дъното на сърцето си аз все още таях любов към Маюми.

Вярно е, че клин клин избива, но въпреки това красивите дъщери на Севера не можеха да изместят от сърцето ми тъмнокожата девойка от Юга.

Докато бях кадет, не я видях нито веднъж и нищо не чух за нея. Цели пет години сестра ми и аз бяхме прокудени от дома. Понякога ни посещаваха мама и татко, които всяка година отиваха в модните курорти на Севера — Саратога, Нюпорт и баните в Болстън. През ваканцията и ние се присъединявахме към тях. Въпреки че копнеех да прекарам едно лято у дома, а струва ми се, Вирджиния също, нашите родители не изпълниха желанията ни. Майка ми беше твърда като стомана, а баща ми — като камък!

Подозирах причината за техния строг отказ. Гордите ни родители се страхуваха от неравен брак. Те не бяха забравили сцената на острова.

С Рингоулдовци се срещахме по курортите. Аренс все още ухажваше упорито Вирджиния. Той бе станал модно конте и с широка ръка пилееше пари — не искаше да остане назад от бившите шивачи и дребни посредници, които образуваха „върхушката“ на Ню Йорк. Както и преди, аз не го обичах, макар майка ми все още да го подкрепяше.

Не мога да кажа как се отнасяше Вирджиния към него. Сестра ми бе пораснала, бе станала изтънчена светска красавица. Тя бе научила как да се държи и вече умееше да прикрива чувствата си — едно от необходимите качества в днешно време. Понякога тя беше много весела, но нейната радост ми изглеждаше малко изкуствена. Често нейното оживление прекъсваше внезапно. Понякога тя беше умислена, а често студена и надменна. Струваше ми се, че ставайки изящна дама, тя бе загубила нещо, което за мене бе много по-ценно — бе загубила благото си сърце. Но може би бях несправедлив към нея.

Искаше ми се да я попитам за много неща, но взаимното ни доверие от нашето детство си беше отишло, деликатността не ми позволяваше да се бъркам в чувствата на нейното сърце. Никога не говорехме за миналото — за нашето щастливо минало, за нашите волни разходки из горите и по езерото, за щастливите часове под палмовите сенки на острова.

Често се питах дали и тя има за какво да си спомня, дали нейните спомени приличат на моите. Не можех да си отговоря на тези въпроси.

Макар и да се съмнявах, бях се проявил като невнимателен наблюдател и нехаен опекун.

Сигурно моите предположения са били основателни, иначе защо не говореше за неща, които доставяха удоволствие и на двама ни? Дали бе заключила езика си, защото знаеше, че сме грешали, нещо, което ясно разбрахме едва когато родителите ни проявиха неодобрение? Или движейки се в светските среди, тя с презрение си спомняше за своите скромни приятели от детинство?

Питах се дали въобще е изпитвала любов и дали все още я таи в гърдите си. Може би аз никога нямаше да узная отговора на тези въпроси. Бе отлетяло времето, когато си споделяхме такива тайни.

„Не е вероятно — мислех си аз. — И да е изпитвала някога нежни чувства към младия индианец, те сега са забравени, заличени от сърцето й, а може би и от паметта й. Не е възможно чувствата й да продължават да живеят и сега, когато се движи сред свита от парфюмирани кавалери, които ежечасно изливат в ушите й безброй ласкателства. По-малко вероятно е тя да помни по-дълго от мене. А нима аз не забравих?“

Странно бе, че ние бяхме четирима, а аз познавах само чувствата на своето сърце. Не бях забелязал дали някога младият Пауел и сестра ми си бяха разменяли погледи на възхищение. Това бяха само предположения, съмнения, опасения. Още по-странно е, че не знаех какво изпитва другото сърце — сърцето, което ме интересуваше повече от всичко. Вярно е, въобразявах си, че то е благосклонно към мене. Аз таях сладостни мечти, като се доверявах на погледи, жестове, незначителни постъпки, но не и на думи и затова често ме измъчваха съмнения. Може би в края на краищата Маюми никога не ме е обичала! Много пъти сърцето ми страдаше от такива размишления. Бях започнал да понасям тази мисъл по-леко, но колкото и да е чудно, именно тя събуждаше спомени за Маюми. А когато спомените изплуваха в съзнанието ми, те отново раздухваха моята мъчителна любов.

Чувството за наранена гордост! Твоята сила не е по-малка от силата на страстта, ти причиняваш мъки, подобни на страданията, причинени от любовта, под твое влияние светлината на канделабрите потъмнява, хубавите девойки, които се въртят във вихъра на танца пред очите ни, губят блясъка на своята красота. Мислите ми се връщат към Страната на цветята, към езерото, към острова, към Маюми.

Изминаха пет години и аз завърших академията. Успешно преминах последните изпитания. Високата бележка, която възнагради усилията ми, ми даваше възможност да избирам в какъв род оръжие да постъпя на служба. Имах слабост към пехотата. А можех да заема висока длъжност в артилерията, кавалерията или инженерните войски. Избрах пехотата. Вестниците съобщиха, че съм произведен в чин лейтенант и че съм назначен в един стрелкови полк. Преди това ми дадоха отпуск да посетя родния си дом.

По същото време сестра ми завърши девическото училище с добър успех. Отпътувахме заедно.

Но ние нямахме вече баща, който да ни посрещне. Овдовялата ни майка тъжно ни приветства с добре дошли.