Оцеола

ГЛАВА VЖЪЛТИЯ ДЖЕЙК

Бях доста изненадан от това откритие. Какво правеше мулатът по това време в гората? Той не беше толкова ранобуден. Напротив, сутрин го събуждаха мъчно за работа. Не беше и ловец — ловът не бе по вкуса му. Никога не бях го виждал да преследва дивеч, макар и добре да познаваше навиците и свърталищата на животните от гората, в която прекарваше голяма част от времето си. Защо беше излязъл толкова рано тази сутрин?

Останах на мястото си, за да го наблюдавам, като същевременно не изпусках и елените от очи.

Скоро ми стана ясно, че мулатът не се интересува от тях. Като излезе от гората, той сви край нея и тръгна не към елените, а в обратна посока. Отиде направо към отвора на оградата, който водеше към царевицата.

Забелязах, че се движи бавно и приведен напред. Стори ми се, че в краката му се върти някакво животно. Приличаше на куче или по-скоро на малко кученце. „Може би опосум12“, помислих си аз. Животното бе белезникаво на цвят като опосум, но отдалеч не можех да различа дали е опосум, или кученце. Реших, че е опосум, мулатът го е хванал в гората и го води завързан с въженце.

В това нямаше нищо необикновено или невероятно. Мулатът сигурно бе открил леговището на опосума предишния ден и бе поставил капан. Животното може би се е хванало през нощта и сега Джейк се прибираше с него у дома. Изненада ме само това, че той бе станал ловец. Но и за него намерих обяснение. Спомних си, че негрите много обичат месото на опосума. Жълтият Джейк не правеше изключение. Сигурно предишния ден той беше видял, че лесно може да хване животното, и беше решил да си похапне печено месо.

Но защо не го носеше, а сякаш го водеше — или по-скоро влачеше, защото естествено бе животното да не се остави да го водят — като от време на време се навеждаше над него, сякаш да го погали.

Бях озадачен. Значи не беше опосум.

Наблюдавах мулата внимателно до мига, в който той стигна отвора на оградата. Очаквах, че ще мине през нея, понеже най-близкият път до дома му беше през царевицата. Той наистина навлезе в нивята, но за моя голяма изненада, вместо да се прекачи, както обикновено, той махна всички пръти. Освен това забелязах, че ги захвърли настрана и остави отвора свободен.

След това Джейк навлезе сред царевицата, все така приведен, и изчезна зад широките млади листа на растенията.

Известно време не се виждаше нито той, нито бялото зверче, което той влачеше по такъв необикновен начин.

Насочих вниманието си към елените. Те се бяха успокоили, бяха спрели сред саваната и кротко пасяха.

Аз мислех за странното поведение на мулата. Отново отправих поглед към мястото, където го зърнах за последен път.

Той все още бе скрит сред царевицата и не се виждаше. Но в този миг погледът ми се спря на нещо, което силно ме изненада.

Точно на мястото, където Жълтия Джейк се бе появил от гората, сега се появи някакво друго същество, което се движеше. То също излизаше в откритата савана. Това беше някаква тъмна фигура и приличаше на човек, който лази по ръце, влачейки краката си.

В първия миг помислих, че е човек, но не бял, а негър или индианец. Това беше индиански похват. Но ние живеехме в мир с индианците. Защо тогава следеше мулата? Казвам „следеше“, тъй като от държанието и движенията на съществото, което виждах ясно, личеше, че то върви по следите на Жълтия Джейк.

Да не би пък да е Черният Джейк?

Тази мисъл ми хрумна внезапно. Спомних си, че между тях съществува вендета13. Спомних си за разпрата, при която Жълтия Джейк употреби ножа си. Вярно е, че затова той бе наказан, но не лично от Черния Джейк. Дали сега Черният Джейк не се опитваше сам да му отмъсти?

Това щеше да бъде най-приемливото обяснение за зрелището, което ме озадачаваше, но съвсем невероятно беше Черния Джейк да постъпи така. Не можех да допусна, че благородният негър иде прибегне до такъв недостоен начин на отплата, колкото и да беше разгневен от човека, който го бе нападнал подло. Това не бе в характера му. Не, човекът, който изпълзя от храстите, не можеше да е Черния Джейк.

И наистина не беше нито той, нито който и да е друг!

В този миг златното слънце блесна над саваната. Лъчите му се плъзнаха по зелената трева и осветиха дърветата от короните до корените. Тъмното същество излезе от сянката и обърна глава към царевицата. Дългото проснато тяло лъсна под слънцето с блясъка на люспеста броня. Сега лесно можех да позная, че не бе негър, нито индианец. Изобщо не беше човек, а един отвратителен алигатор!