Оцеола

ГЛАВА VIIIКРАЛСКИТЕ ЛЕШОЯДИ

„Значи това си намислил, жълти нехранимайко! Отново искаш да отмъщаваш! Но аз ще те накарам да си платиш, презрян негодник! Ти не знаеш, че съм те видял. Ще съжаляваш за тая подлост, още преди да се стъмни!“

Такива думи се изплъзнаха от устата ми, когато ми се стори, че разбирам намеренията на мулата. В басейна плуваха най-различни видове красиви риби — златни и сребърни рибки, хиодони и червена пъстърва. Те бяха любимци на сестра ми. Тя ежедневно ги посещаваше, хранеше ги и гледаше лудориите им. Неведнъж е наблюдавала техния танц във водата. Те я познаваха, плуваха след нея и взимаха храна от ръцете й. Това й доставяше голямо удоволствие.

Мислех си, че отмъщението на мулата се състоеше именно в следното: той знаеше много добре, че алигаторът се храни с риба, че рибата е неговата естествена храна, знаеше също така, че рибите в езерцето нямат възможност да избягат и че са обречени да станат жертва на алигатора. Този хищник щеше скоро да опустоши рибника, унищожавайки наведнъж стотици безпомощни същества. Разбира се, това щеше да огорчи и наскърби тяхната собственица и щеше да зарадва Жълтия Джейк.

Знаех, че мулатът ненавиждаше сестра ми. Настойчивостта, с която беше искала да го накажат след случката с Вайола, бе разпалила омразата му. Няколко дребни случки я бяха увеличили още повече. Сестра ми се бе отнесла благосклонно към неговия съперник, който ухажваше квартеронката, а на Жълтия Джейк бе забранила да се приближава до Вайола в нейно присъствие. Всичко това беше засилило още повече неговата омраза. Макар и да не се осмеляваше да покаже чувствата си открито, на мене ми беше известно, че той ненавижда сестра ми. Убийството на сърнето бе едно доказателство. А това, което ставаше днес, бе ново доказателство за неговата неукротима злоба.

Той смяташе, че алигаторът ще направи големи опустошения сред рибите. Разбира се, знаеше, че след време ще открият влечугото и ще го убият. Но дотогава алигаторът щеше да унищожи най-хубавите риби.

Никой не би могъл да се досети, че влечугото е било доведено, тъй като неведнъж алигатори, отклонили се от реката или съседните лагуни, се бяха добирали до басейна. Водени от някакъв необясним инстинкт, те отиваха право към водата.

Такива бяха, както ми се струваше тогава, плановете и сметките на Жълтия Джейк.

Впоследствие се оказа, че съм разбрал намеренията му само наполовина. Бях още много млад и неопитен и не можех да си представя до каква крайност може да стигне човешката злоба.

Реших да последвам мулата до къщата, да съобщя какво е направил, за да бъде наказан, а после да събера хора и да унищожим алигатора, преди да е изгълтал рибите в басейна. Но преди да изпълня решението си, елените отново привлякоха вниманието ми. Стадото, състоящо се от един рогат елен и няколко сърни, се бе приближило до басейна. Те се намираха на по-малко от двеста ярда от мене. Изкушението беше голямо. Спомних си обещанието, което бях дал на майка ми. На всяка цена трябваше да го изпълня и да й занеса еленово месо. При това засега никаква опасност не заплашваше рибите. Алигаторът бе току-що закусил. След като бе погълнал цяло куче, нямаше да безпокои рибите поне в продължение на няколко часа. А колкото до Жълтия Джейк — видях го да се отправя към къщи. Можехме да го намерим, когато пожелаем. Наказанието му можеше да почака, докато се върна.

С тези мисли аз изоставих първоначалното си намерение и насочих внимание изключително към дивеча. Сърните все още не бяха в обсега на пушката ми и аз зачаках с надежда, че ще се приближат.

Но чаках напразно. Елените не обичат да се приближават до басейна. Те гледат на островчето от вечнозелена растителност като на опасно място и по навик го избягват. Това е естествено — оттам често ги поздравява свистенето на индианските стрели и подобният на плющенето на бич пукот на ловджийска пушка. Оттам често достигат до тях смъртоносните стрели или куршуми.

Като забелязах, че дивечът не се приближава, а се отдалечава, реших да го последвам. Спуснах се от скалата и през шубраците стигнах до края на равнината.

Излизайки на открито, аз се впуснах напред, отвързах кучетата и извиках: „Дръж!“

Ловът бе превъзходен. Начело на стадото бягаше старият елен. Кучетата следваха елените по петите. Струваше ми се, че никога не бях виждал елени да тичат така стремглаво. Не бяха изминали и двадесетина секунди, а те бяха вече прекосили саваната, широка повече от една миля. Виждах много добре цялото стадо. Нямаше нищо, което да пречи на животните в техния бяг и на погледа на човек, който ги наблюдава.

Добитъкът бе изпасъл тревата, а по зелената равнина не растяха храсти. Ловът се свеждаше до това, кой е по-бърз — кучетата или елените. А елените тичаха така главоломно, че започнах да се съмнявам, че ще се сдобия с дивеч.

Съмненията ми скоро се разсеяха. Точно накрая на саваната преследването свърши. Кучетата повалиха една сърна и се хвърлиха върху нея. Едно от тях я бе захапало за гърлото. Бързо се отправих към тях. Десет минути по-късно се намирах на мястото и след краткотрайна борба животното бе убито. Бях доволен от кучетата, от лова и от успеха си. Радвах се, че ще удържа на обещанието си и като нарамих животното, се отправих победоносно към къщи.

Когато се обърнах да си вървя, видях сенки от криле по огряната от слънце савана. Погледнах нагоре. Ниско над главата ми летяха две големи птици. Те не се издигаха нагоре. Напротив — кръжеха спираловидно и сякаш с всеки кръг слизаха все по-ниско. Отначало слънцето блесна в очите ми и не можах да разпозная птиците, които размахваха криле зад гърба ми. Лъчите му ярко осветиха кремавата перушина на птиците и аз можах да ги разпозная. Бяха кралски лешояди — най-красивите представители на този вид. Бих казал дори, че са изобщо най-красивите птици. Във всеки случай сигурно е, че те заемат едно от първите места в света на орнитологията18. Тези птици живеят в Страната на цветята и не се срещат на север. Тяхното убежище са зелените мочурища и обширните савани на Флорида, равнините на Ориноко и Апуре. В някои части на Флорида те се срещат рядко. Тяхното появяване в околностите на плантациите предизвиква голям интерес, подобен на интереса към полета на орел. Не е така с другите лешояди — cathartes aura u atratus. И двата вида се срещат толкова често, колкото и обикновените врани.

За доказателство, че кралските лешояди са рядкост, мога да заявя, че и сестра ми ги беше виждала само много отдалеч. А тя бе вече дванадесетгодишна и бе родена във Флорида. Наистина тя не беше се отдалечавала много от дома ни и рядко бе напускала границите на плантацията. Спомних си, че тя много искаше да види отблизо една от тези разкошни птици и веднага реших да задоволя желанието й.

Птиците летяха ниско — толкова ниско, че виждах жълтите им гуши, кораловочервените им корони и оранжевите гънки край човките им. Те наистина бяха наблизо — на половин разстояние от обсега на пушката ми, но кръжеха толкова бързо, че само по-добър стрелец от мене можеше да свали някой от тях с куршум.

Затова и не се опитах да стрелям по тях. Хрумна ми друг план и без много да се бавя, се заех да го изпълня.

Разбрах, че лешоядите бяха забелязали сърната, която носех на рамото си. Затова се виеха над главата ми. Планът ми бе съвсем прост. Оставих животното на земята, взех пушката и се отправих към гората. На около петдесет ярда от мястото, където оставих сърната, бяха най-близките дървета и аз се скрих зад едно от тях.

Не стана нужда да чакам дълго. Неподозирайки нищо, птиците кръжеха и се спускаха все по-ниско и по-ниско. Накрая една от тях кацна на земята. Преди още втората да се присъедини към нея, пушката изгърмя и красивото създание се повали безжизнено на земята.

Изплашен от гърмежа, другият лешояд се издигна високо и изчезна зад върховете на кипарисите.

Отново нарамих сърната. Взех птицата в ръка и си тръгнах. Сърцето ми ликуваше. Предвкусвах двойно удоволствие, защото щях да създам двойна радост. Щях да ощастливя двете същества, които ми бяха най-скъпи на света — любещата си майка и прекрасната си сестра. Скоро прекосих саваната и навлязох в портокаловата гора. За да не се забавя, не минах през вратата, а се прекатерих през оградата. Бях толкова радостен, че товарът ми се струваше лек като перце. Въодушевено крачех, без да обръщам внимание на натежалите от плод клони, които се изпречваха на пътя ми. Обрулвах златните портокали, които се търкаляха по всички посоки. Какво значение имаше един кош портокали?

Стигнах до цветната градина. Майка ми стоеше на верандата. Тя ме видя и радостно извика. Аз хвърлих плячката си в краката й. Бях изпълнил обещанието си.

— Какво е това? Птица? — попита майка ми.

— Това е кралски лешояд. Подарък за Вирджиния. Къде е тя? Още ли не е станала? Ах, малка мързелана! Сега ще я събудя. Как може да се спи в такова прекрасно утро!

— Грешиш, Джордж. Тя стана преди повече от час. Игра допреди малко и излезе.

— Къде отиде? В гостната?

— Не, отиде да се изкъпе.

— Да се изкъпе!

— Да, отидоха с Вайола. Но какво…

— О, майко, майко!

— Кажи какво има, Джордж?

— О, Боже мой, алигаторът!