Оцеола

ГЛАВА LXXXIIМЪРТВАТА ГОРА

Изнурени от дългата езда, моите другари скоро задрямаха. Само постовете стояха будни. Аз не можех нито да почивам, нито да спя. Мъката не ми даваше покой.

По-голямата част от нощта прекарах, като обикалях малкото езерце, което блещукаше сред просеката.

Струваше ми се, че разходката ме облекчава. Изглежда, че успокояваше възбудения ми дух и ме отвличаше от тежките размисли.

Сега ме занимаваше нова мисъл. Съжалявах, че не бях изпълнил намерението си и че не бях стрелял по вожда на убийците. Съжалявах, че не бях го убил на място, че чудовището бе избягало и сестра ми се намираше все още в негова власт, може би без никаква надежда за спасение. Обзет от тези мисли, аз винях ловците, че ме възпряха.

Сигурно двамата стари ловци нямаше да ми попречат, ако можеха да предвидят това, което се случи после. Но кой можеше да предвиди тревогата, предизвикана от изстрелите?

Двамината, които бяха стреляли, се намираха пак сред нас. Държанието им, така необикновено и тайнствено, бе породило съмнение в тяхната преданост. Появяването им — те се присъединиха към нас, докато напредвахме към лагера — бе посрещнато с буря от гневни заплахи. Някои дори казваха, че ще ги застрелят и вероятно щяха да изпълнят заплахата си, ако Спенс и Уилямс не бяха намерили незабавно обяснение.

Твърдяха, че се отделили от групата, преди да спрем, без да кажат как. Нищо не знаели за движението на разузнавачите. Не знаели, че индианците се намирали наблизо, загубили се в гората и стреляли за сигнал с надеждата, че ще им отвърнем. Потвърдиха, че срещнали трима души, които не били на коне, но решили, че са индианци и избягали от тях. После видели наблизо групата, познали ни и се присъединили към нас.

Повечето от присъстващите се задоволиха с това обяснение. Какви причини биха имали двамата — мислеха си те — да вдигнат неприятеля в тревога? Кой можеше да ги подозира в такова долно предателство?

Но не всички останаха доволни от обяснението. Чух стария Хикмън да шепти някакви странни думи на другаря си, като многозначително поглеждаше към „заблудилите се“.

— Отваряй си очите, Джим, и наблюдавай тези негодници. Нещо не е в ред.

Тъй като никой нямаше доказателства, за да ги обвини открито, Спенс и Уилямс бяха приети отново в нашите редове и сега спяха на земята редом с другите.

Те лежаха близо до водата. Докато се разхождах, минах няколко пъти край тях. В мрака едва различавах очертанията им. Необикновени чувства ме вълнуваха, когато поглеждах към тях, защото и аз споделях съмненията на Хикмън и Уедърфорд. Не можех да повярвам, че са се отклонили случайно. Подтиквани от някакви долни съображения, те бяха стреляли, за да предупредят индианците за приближаването ни.

След полунощ изгря луната. Нямаш е облаци. Когато луната се издигна над върховете на дърветата, тя обля полянката с поток от блестяща светлина.

Лунните лъчи събудиха спящите. Някои помислиха, че се е съмнало и се изправиха на крака. Едва след като погледнаха нагоре към небето, те разбраха, че са сбъркали.

Всички се събудиха от шума. Някои предложиха да продължим преследването при лунна светлина.

Предложението напълно отговаряше на моето желание, но старите ловци — нашите водачи, се възпротивиха и с право. Те твърдяха, че на открито можели да разчитат следи, но в гората лунната светлина нямало да бъде достатъчно силна.

Можели да използват факли, но това щяло да ни изложи на засада от страна на неприятеля. Дори само на лунна светлина да се движим, пак имало такава опасност. Условията били променени. Сега диваците знаели, че сме по дирите им. Нощем преследваните имали предимство пред преследвачите, дори и когато са по-малко на брой. Тъмнината им давала възможност да извършват внезапни нападения. Така разсъждаваха водачите.

Никой не се противопостави на мнението им. Съгласихме се да почакаме, докато съмне.

Бе време да сменим постовете. Тези, които бяха спали, застанаха на пост, а другите се хвърлиха на земята, за да отпочинат няколко часа.

Уилямс и Спенс също отидоха на пост. Поставиха ги на тази страна на поляната, където Хикмън и Уедърфорд бяха пазили преди това.

Когато двамата ловци се изтегнаха на тревата, забелязах, че избраха място близо до поста, на който дежуреха заподозрените. Лунната светлина им даваше възможност да ги наблюдават.

Макар да се излегнаха, ловците изглежда не заспаха. От време на време поглеждаха към тях. Главите им бяха една до друга, леко издигнати над земята, сякаш си шепнеха нещо.

Продължих да се разхождам както преди. Лунната светлина ми даваше възможност да се движа по-бързо. Сега по-често обикалях малкото езерце.

След известно време чувствата ми се притъпиха. Сякаш мъката и желанието за мъст ме бяха напуснали.

Знаех причината. Това бе обикновено психическо явление, което често се среща. Нервната система, където се бяха породили чувствата, които ме караха да страдам, се бе изтощила и отказваше да действа. Знаех, че това е временно спокойствие — затишие между две бури.

Сега бях в състояние да забележа необикновената обстановка около мене. Лунната светлина ми даде възможност да разгледам подробностите.

Лагерувахме на място, наричано от горските жители „глейд“ — малка поляна в гората без никакви дървета. Нашата полянка бе кръгла, около петдесет ярда в диаметър, с отличителен белег — малко езерце в средата. Езерцето с кръгла форма, широко само няколко ярда, бе тъкмо в центъра на кръглата горска полянка. То бе един от тези необикновени естествени басейни, които се срещат по целия полуостров, сякаш дело на човешка ръка. Бе доста дълбоко. Водата бе студена и бистра. Повърхността й бе посребрена от лунните лъчи.

Полянката не се отличаваше с нищо особено, освен че бе покрита с уханни цветя, които, смачкани от копитата на конете и токовете на хората, миришеха още по-силно.

Картината бе красива.

При по-щастливи обстоятелства щях да я съзерцавам с удоволствие. Но сега не картината занимаваше мислите ми, а нейната рамка.

Около полянката имаше кръг от високи дървета, наредени толкова правилно, сякаш са били посадени от човешка ръка. Зад този кръг, докъдето погледът можеше да проникне в гората, се виждаха други дървета от същата големина и вид. Стеблата им бяха почти еднакво дебели — само някои от тях достигаха два фута диаметър. Всички се издигаха на голяма височина, и то без да се смятат листата и клоните. Дърветата растяха нагъсто, но денем човешкото око не можеше да проникне доста надалече помежду им, тъй като с изключение на ниската палма-джудже нямаше други храсти, които да пречат на погледа. Стеблата на дърветата бяха прави и почти цилиндрични като на палми. Човек можеше да ги вземе за палми, ако не бяха големите листната корони, които завършваха с конусовидни върхове.

Това не бяха палми, а борове — така наречените австралийски борове.

Познавах отлично този вид дървета. Изминавал съм стотици мили под сянката на техните надвиснали кичури от иглоподобен листак.

Така че дърветата не биха породили любопитство, ако не бях забелязал нещо особено във вида им. Вместо да бъдат тъмнозелени, техните дълги провиснали листа изглеждаха жълтеникавокафяви.

Въобразявах ли си, или пък лъжливата светлина на луната променяше техния естествен цвят?

Когато ги забелязах за първи път, приех и дивете вероятности за възможни. Но като продължих да се взирам, разбрах, че греша. Нито си въобразявах, нито пък лунните лъчи бяха виновни. Листакът наистина бе жълтеникавокафяв. Приближих се и видях, че листата бяха увехнали, макар и още да стояха по клоните. Освен това забелязах, че стеблата бяха сухи. Кората им се белеше. Някои от стволовете бяха съвсем голи. Накратко — дърветата бяха мъртви и гниеха.

Спомних си какво бе казал Хикмън, когато ги опипваше, за да открие посоката. Тогава мислех, че само част от дърветата са засегнати. Сега обаче видях, че докъдето стигаше погледът, гората имаше все същия тъмен цвят.

Дойдох до заключение, че всички дървета бяха мъртви. Заключението бе правилно, а обяснението лесно. Големите гъсеници, наречени „сфинкс“107, са ги нападнали. Цялата гора бе мъртва.