Оцеола

ГЛАВА XXXVIIIРАЗЖАЛВАНЕТО НА ВОЖДОВЕТЕ

Този ден пълномощникът изглеждаше по-самоуверен. Той бе решил да играе по-смела роля, тъй като чувстваше, че има изгледи за успех. И затова лицето му тържествуваше. Той гледаше към вождовете с властния вид на човек, който е решил да ги командва и който е сигурен, че те ще се подчинят на волята му.

От време на време погледът му се спираше многозначително на Оцеола. Тогава той придобиваше едновременно зловещ и тържествуващ вид. Аз знаех тайната на тези погледи. Предугаждах значението им. Знаех, че не вещаят нищо добро за младия семинолски вожд. Ако в този миг можех да се приближа до него щях да забравя дълга си и да прошепна на ухото му няколко предупредителни думи.

Ядосвах се на себе си, че не бях се сетил по-рано. Хай-Юа можеше да му занесе съобщение предната нощ. Защо не го изпратих? Умът ми бе зает с друго. Мислейки за собствените си работи, не се сетих за опасността, която заплашва приятеля ми. Аз все още гледах на Пауел като на приятел.

Не знаех точно какво ще предприеме пълномощникът, макар малко или повече да бях разбрал намеренията му от дочутия разговор. Щяха да арестуват Оцеола под някакъв предлог. Това беше необходимо. Не можеха да го задържат произволно, без причина. Даже безскрупулният пълномощник не можеше да стори това без някакъв предлог. А какъв предлог можеше да намери той?

Оттеглянето на Онопа и на „враждебните“ вождове, докато Оматла оставаше с „приятелските“, създаваше такава възможност на правителствения пълномощник. Оцеола щеше сам да даде повод.

Да можех само да му прошепна една предупредителна дума!

Бе твърде късно. Капанът бе поставен и благородната жертва щеше да се хване.

Късно бе да го предупредя. Трябваше да бездействам, трябваше да бъда зрител на неправда, на страхотно нарушение на човешките права.

Поставиха маса пред генерала и щабните офицери. Пълномощникът застана точно зад нея. На масата имаше мастилница и пера. Голям пергамент с много гънки почти я покриваше. Този пергамент бе договорът от Оклауаха.

— Вчера — започна пълномощникът без всякакъв увод — само говорихме и нищо не свършихме. Днес се събрахме, за да вършим работа. Това — каза той, като посочи пергамента — е договорът от Пейнс Лендинг. Надявам се, че всички обмислихте вчерашните ми думи и сте готови да подпишете.

— Размислихме — отговори Оматла от свое име и от името на своята партия. — Готови сме да подпишем.

— Онопа е главният вожд — подметна пълномощникът. Нека той пръв подпише. Къде е Миконопа? — добави той, като огледа кръга с престорена изненада.

— Мико-мико не е тук — отговори Хойтл-Мати.

— А защо не е тук? Би трябвало да бъде тук. Защо отсъства?

— Болен е. Не може да присъства на съвета.

— Лъжеш, Скокльо! Много добре знаеш, че Миконопа се преструва. Мрачното чело на Хойтл-Мати се смръщи още повече при тази обида.

Той целият трепереше от ярост. В отговор той само изръмжа презрително, скръсти ръце, отдръпна се и застана в предишната си поза.

— Абрам, ти си частният съветник на Миконопа. Знаеш намеренията му. Защо не е дошъл?

— О масса генерал — отговори черният на развален английски без следа от уважение към човека, който го разпитваше, — как старият Абрам може да знае мислите на крал Нопи? Мико не му казва всичко. Щом реши да си върви, ще си върви. Щом реши да дойде, ще дойде. Той е велик вожд. Не казва на всекиго намеренията си.

— Смята ли да подпише? Кажи — да или не?

— Е тогава, не — отвърне преводачът с твърд глас, сякаш му бе поръчано да отговори така. — Колкото за това, Абрам знае. Той не смята да подпише. Той казва не, не.

— Достатъчно! — извика пълномощникът високо. — Достатъчно! Сега чуйте ме, вождове и бойци на семинолите. Аз идвам при вас, упълномощен с власт от вашия велик баща — президента, който е вожд на всички нас. Тази власт ми дава право да наказвам за невярност и неподчинение. Сега упражнявам тази си власт над Миконопа. Отсега нататък той не е вече крал на семинолите.

Неочакваното съобщение произведе над присъствуващите ефект, подобен на електрически шок. Вождове и бойци трепнаха и се надигнаха от местата си. Всички стояха в очакване пълномощникът да продължи. Но изразите по лицата им не бяха еднакви. По някои от тях се четеше яд и изненада. Неколцина изглеждаха доволни, докато повечето посрещнаха съобщението с явно недоверие, сякаш не можеха да повярват на ушите си.

Сигурно правителственият пълномощник се е пошегувал. Как може той да провъзгласи или да свали един крал на семинолите? Как може самият велик баща да направи това? Семинолите са свободен народ. Те дори не плащат данъци на белите, нито пък са политически задължени към тях. Само те можеха да избират краля си, само те можеха да го свалят.

Но правителственият пълномощник не се шегуваше ни най-малко. В следващия миг те разбраха, че той говори съвсем сериозно. Колкото и нелепо да бе намерението му да свали крал Онопа, той наистина говореше сериозно. Бе решил да го направи и тъй като бе обявил това, незабавно премина към изпълнение.

— Оматла, вие винаги сте били верен на думата си и на честта си. Достоен сте да оглавявате един смел народ. Отсега нататък вие сте крал на семинолите. Нашият велик баща и народът на Съединените щати ви приветстват като крал. Никой друг те няма да признаят за крал. А сега да продължим с подписването.

По даден знак на пълномощника Оматла пристъпи към масата, взе едно перо и написа името си върху пергамента.

Сред присъствуващите цареше гробно мълчание. Внезапно един глас наруши дълбоката тишина. Чу се дума, произнесена с гневен, задъхан глас. Това бе думата „предател“.

Извърнах се да видя кой я произнесе. Дъхът още трептеше на устните на Оцеола. Пълният му с неизразимо презрение поглед бе отправен към Оматла.

Черната кал после взе перото и се подписа, като постави знака си.

След него се подписаха Охала, Италасе и други десетина — всички, известни като вождове, които подкрепят предложението за изселване.

Вождовете-патриоти — не знам дали случайно или не — стояха заедно. Те образуваха лявото крило на полукръга. Сега бе техен ред да изкажат мнението си.

Първият човек, от когото пълномощникът очакваше съпротива, бе Хойтл-Мати. Всички стихнаха в очакване.

— Ваш ред е, Скакалец — обърна се към него пълномощникът, като преведе на английски неговото индианско име.

— Можете да ме прескочите — отговори находчивият и остроумен вожд, давайки своя сериозен отговор в шеговита форма.

— Как? Отказвате да подпишете?

— Хойтл-Мати не може да пише.

— Не е необходимо. Името ви е вече написано. Трябва само да поставите пръста си върху него.

— Страхувам се да не поставя пръста си там, където не трябва.

— Можете да се подпишете, като направите кръст — продължи пълномощникът, все още надявайки се, че има някаква вероятност вождът да се съгласи.

— Ние, семинолите, не обичаме много кръста. Наситихме му се по времето на испанците. Халуук!

— Значи решително отказвате да подпишете?

— Хо! Изненадва ли се господин пълномощникът?

— Така да бъде. Чуйте какво ще ви кажа сега.

— Ушите на Хойтл-Мати са отворени, както са отворени устата на пълномощника — бе подигравателният отговор.

— Свалям Хойтл-Мати от поста вожд на племето. Великият баща повече не го признава за вожд на семинолите.

— Ха, ха, ха — язвително се изсмя в отговор Хойтл-Мати. — Така ли? Виж ти! Кажете ми — попита той, като продължаваше да се смее, отнасяйки се подигравателно към тържествените изявления на пълномощника, — на кого ще бъда вожд тогава, генерал Томпсън?

— Аз вече казах — продължи пълномощникът, явно объркан и раздразнен от подигравателното държание на индианеца. — Ти вече не си вожд. Няма да те признаем за вожд.

— А народът ми? Какво ще кажете за него? — попита другият с насмешка. — Нима моите хора нямат думата по въпроса?

— Народът ти ще постъпи благоразумно. Твоите хора ще послушат съвета на великия си баща. Те повече няма да се подчиняват на водач, който е постъпил нечестно.

— Право казвате, господин пълномощник — отговори вождът, този път съвсем сериозно. — Народът ми ще постъпи разумно, но също така и патриотично. Ще остане верен. Но не се заблуждавайте относно съвета на нашия велик баща. Ако той бъде истински бащински съвет, те ще го послушат, ако не — ще затворят ушите си и няма да чуят. Колкото до разжалването ми, аз мога само да му се изсмея. Отнасям се към него и към пълномощника с презрение. Не се страхувам от вашата власт. Може да сеете раздори помежду ни. И другаде сте успявали да създадете изменници. — На това място той погледна свирепо към Оматла и бойците му. — Но аз няма да обърна никакво внимание на вашите шмекерии. Нито един-човек от племето ми не ще обърне гръб на Хойтл-Мати, нито един!

Ораторът спря да говори, скръсти ръце и се отдръпна. Сега държанието му бе държание на безмълвна враждебност. Той виждаше, че пълномощникът е приключил разговора си с него, тъй като се бе обърнал към Абрам за подпис.

Отговорът на черния бе решително и просто „не“. Когато правителственият пълномощник го подкани да повтори отказа си, той добави:

— Не, по дяволите. Аз никога няма да подпиша този проклет документ! Никога! Това е достатъчно, нали, дебели Томпсън?

Разбира се, това сложи край на увещанията и Абрам бе „задраскан“ от списъка на вождовете.

Бе ред на Облака и Алигатора, а след това на Джуджето Пошала. Те всички отказаха да подпишат и бяха разжалвани един подир друг, а така също Холата Мико и други, които отсъстваха.

Повечето от вождовете се смееха, докато слушаха това разжалване на едро. И смешно бе да гледа човек как този незначителен временен пълномощник издава укази и се държи като император80.

Пошала, последният от разжалваните вождове, също се изсмя. Но Джуджето имаше хаплив език и не можа да се въздържи да не отвърне.

— Кажи на дебелия пълномощник — извика той на преводача, кажи му, че аз ще бъда вожд на семинолите и след като дивите бурени пораснат над тлъстото му туловище. Ха, ха, ха!

Грубите думи не достигнаха до ушите на пълномощника. Той не чу и гръмкия презрителен смях, тъй като сега вниманието му бе погълнато изключително от един човек, най-младия от вождовете, последния в редицата — Оцеола.