Затвориха пленника в здрава каменна постройка без прозорци. Но не бе мъчно човек да се добере до него, особено ако имаше еполети. Възнамерявах да го посетя, но поради известни причини не го посетих, докато бе още светло. Желаех свиждането ми с него да бъде колкото може по-незабелязано. Затова очаквах настъпването на нощта.
Имах и други причини — още не бях уредил сметките си с Аренс Рингоулд.
Не знаех какво да предприема. В главата ми бе бъркотия. У мене се бореха най-различни чувства: омраза към заговорниците, възмущение от нечестното отношение на пълномощника към Оцеола, любов към Маюми — любов ту спокойна и пълна с надежди, ту смутена от ревност и пълна със съмнения. Как можех да мисля ясно?
От всички тези чувства надделяваше едно — гневът срещу злодея, който се готвеше да отнеме живота ми. В момента то бе най-силното чувство в гърдите ми.
Такава безсърдечна, неоснователна и злонамерена вражда не можеше да не ме изпълни със силно желание за мъст. Реших на всяка цена да отмъстя на врага си.
Само онзи, чийто живот е бил застрашен от ръката на убиец, може да разбере смъртната омраза, която изпитвах към Аренс Рингоулд. Човек може да уважава открит враг, който действа, подтикнат от гняв, ревност или въображаема обида. Към двамата бели нехранимайковци и към жълтия беглец изпитвах презрение. За мен те бяха послушни оръдия в чужди ръце. Но главния заговорник мразех и презирах. Не можех да го отмина, без да си отмъстя, без да се опитам да накажа човек, който бе предизвикал моята омраза.
Но как? Именно това не можех да реша. Дали да го предизвикам на дуел?
Нищо друго не ми идваше наум. Злодеят все още се ползваше от защитата на законите. Не можех да го накажа по друг начин освен със собственото си оръжие.
Спомних си увещанията на моя чернокож съветник. Напразно ми бе говорил верният другар — аз реших да не се вслушвам в съвета му. Да става, каквото ще! Реших да предизвикам Аренс на дуел.
Едно нещо ме караше все още да се колебая: трябваше да му съобщя причините, поради които го виках на дуел.
На драго сърце щях да му ги кажа за спомен, преди да умре, но какви щяха да бъдат последствията, ако само го наранях или ако той успееше да ме нарани. Щях да открия картите си, а от това само той печелеше. Докато знаех неговите козове, без той да знае моите, лесно можех да осуетя намеренията му.
Тези мисли бързо прелитаха през главата ми; въпреки че разсъждавах хладнокръвно, от което сам се учудвах по-късно. Всички необикновени събития, които бях преживял в последно време, както и непримиримата омраза, която изпитвах към прикрития злодей, ме бяха направили зъл, хладнокръвен и жесток. Не приличах на себе си. Колкото и недостойно да изглеждаше, не можех да направлявам желанието си за мъст.
Имах голяма нужда от приятел, с когото да се посъветвам. На кого можех да доверя ужасната тайна?
Дали не ме лъжат ушите. Не. Това бе гласът на моя стар съученик Чарли Галахър. Чух го навън и разпознах гръмкия му смях. Във форта бе влязло отделение стрелци, водено от Чарли. В следващия миг той се намираше в прегръдките ми.
Какво по-голямо щастие от това? Чарли беше моят най-добър другар в академията, моят най-близък приятел. Той заслужаваше доверието ми и аз незабавно му разказах за положението, в което се намирах.
Трябваше да му обяснявам надълго, за да разсея недоверието му. Той бе склонен да гледа на цялата работа, искам да кажа на заговора срещу мене, като на шега. Трябваше и Черния Джейк да потвърди историята ми, да разкаже за изстрела с пушка, та приятелят ми да погледне сериозно на въпроса.
— Лош късмет имаш! — каза той с ирландски акцент. — Това е най-необикновената случка, с която се е сблъсквал твоят скромен приятел. Майко Мойсеева! Този човек е сигурно въплъщение на дявола. Джордж, моето момче, погледнал ли си да видиш дали няма копита?
Въпреки името си и ирландския си акцент Чарли не бе ирландец, а само син на ирландец. По рождение той бе от Ню Йорк и когато пожелаеше, можеше да говори на правилен английски. Но от суетност или от превземка той предпочиташе да говори с ирландски акцент и винаги когато бе с приятели, приказваше по този начин, като украсяваше речта си с цветисти ирландски изрази.
Чарли Галахър бе своенравен човек, но с благородно и чисто сърце. Не беше и глупав. Освен това той никога не прощаваше, когато го „настъпеха“. Той бе прочут като човек, който два-три пъти е участвал в дуели като главно лице или секундант, което му бе спечелило войнственото название „Сражаващият се Галахър“. Знаех си, че преди още да му поискам съвет, той ще каже: „Разбира се, предизвикай мошеника!“
Обясних му защо е трудно да предизвикам Рингоулд.
— Вярно, драги. Тук си прав. Но няма защо да се тревожиш.
— Как така?
— Накарай негодяя той да те предизвика. Така е по-добре. Още повече, че това ти дава право да избираш оръжието.
— А как да го направя?
— Ох, невинното ми момченце! Това е съвсем проста работа! Наречи го лъжец и ако това не му е достатъчно, извий му носа или издухай лулата си в грозната му муцуна. Уверявам те, че това ще свърши работа.
— Ела с мене, моето момче — продължи съветникът ми, когато се приближи към вратата. — Къде да потърсим мистър Рингоулд? Намери ми господина и аз ще ти кажа как ще се справиш с него. Хайде, тръгвай!
Макар и да не одобрявах неговия план, нямах моралната сила да му се противопоставя и последвах навън темпераментния потомък на келтите.