Оцеола

ГЛАВА LXXIТАЙНСТВЕНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ НА ЕДНА АРМИЯ

Двете части на армията се срещнаха и след кратко съвещание на командирите продължиха да търсят врага. Минаха часове, но не можахме да намерим нито един индианец.

Оцеола бе извършил стратегически ход, нечуван в аналите на войната. Той бе измъкнал хиляда и петстотин бойци под носа на две напълно обградили го армии, всяка една от тях равна на неговата по брой — без да остави нито един човек на полесражението. Сякаш по магически начин индианската армия, която преди малко видяхме в безупречни бойни редици, се беше разпръснала на хиляди части, беше се стопила.

Врагът си беше отишъл, но ние не знаехме къде. Разочарованите генерали поведоха войниците си обратно към форт Кинг.

„Разпръскването“ на индианската армия, както, разбира се, го нарекоха, също влезе в хрониките като „победа“. Това обаче бе победа, която уби бедния стар Гейнз или поне неговата военна слава и той с радост се отказа от командването, което бе поел с такова голямо желание.

Сега командването пое трети генерал — генерал Скот — офицер с по-голям авторитет от двамата си предшественици. Една рана, получена във войните против Англия, която му бе спечелила слава, високият му чин, твърде умното му политическо въжеиграчество и най-вече свободният му превод на френската „Тактическа система“ с претенции за авторство бяха създали на генерал Скот добро име сред американската общественост. Той успя да запази това място в продължение на двадесет години105. Човек, който е измислил такава военна система, можеше да бъде само голям воин — така разсъждаваха сънародниците му. Разбира се, очакваха чудеса от новия главнокомандващ. Той даваше големи обещания. Вярваха, че ще се справи с диваците по съвсем друг начин и че скоро ще сложи край на унизителната война.

Всички се радваха, че генерал Скот бе назначен за главнокомандващ. Започнаха приготовления в много по-широк мащаб, отколкото при предшестващите командири. Броят на войниците бе удвоен, почти утроен. Снабдиха ни изобилно с провизии, преди изтъкнатият генерал да благоволи да стъпи на бойното поле. Най-после той пристигна и военните действия започнаха.

Няма да разправям подробно за тази кампания. Няма достатъчно важни подробности, за да бъдат отбелязани, или достатъчно интересни случки, за да бъдат разказани. Кампанията просто се състоеше от редица мъчителни походи, ръководени с блясъка и реда на военен парад. Армията бе разделена на три части, бомбастично наречени „ляво крило“, „дясно крило“ и „център“. Така разделени, те щяха да се приближат към непроходимото мочурище на Ойтлакучи — отново това злощастно мочурище — от три различни посоки: откъм форт Кинг, откъм форт Брук и откъм Сен Джонс. Щом пристигнеше до голямото мочурище, всяко крило трябваше да даде сигнал на другите, а след това трите крила заедно щяха да напреднат в разгърнат строй към сърцето на семинолската крепост.

Тази безсмислена маневра бе осъществена и свърши, както можеше да се очаква, с пълен неуспех. По време на похода не видяхме индианско лице. Намерихме няколко от лагерите им и нищо повече. Опитните индиански бойци бяха чули сигналните оръдейни гърмежи и добре бяха разбрали значението им. Сигналите им бяха доставили данни за разположението на врага, те леко се бяха измъкнали от „крилата“.

Може би най-необикновената, ако не и най-важната случка през време на кампанията за малко щеше да ми струва живота. Макар че не си струва да разказвам с всички подробности, заслужава да я спомена като пример за рядък случай на „изоставяне“.

Докато напредвахме към мочурището с централната армия, на великия пълководец му хрумна да остави на брега на Амазура отряд, който той нарече „наблюдателен пост“. Това бе отряд, съставен от четиридесет войници, повечето от тях доброволци от Суони и необходимия брой офицери, между които бях и аз. Заповядаха ни да се укрепим на мястото и да останем там, докато ни сменят. Кога щеше да стане това, беше неясно даже и за човека, който бе издал заповедта. Генералът издаде заповедта и начело на „центъра“, продължи похода, като ни предостави на собствената ни съдба. Всички участници в нашата малка група съзнаваха добре опасното положение, в което бяхме поставени, и веднага се заеха да го облекчат, доколкото е възможно. Изсякохме дърветата, издигнахме правоъгълно укрепление, изкопахме кладенец и се оградихме със здрава ограда.

За щастие врагът не ни откри близо седмица, след като войската се придвижи напред, иначе сигурно щяхме да загинем до един. По всяка вероятност индианците бяха следвали „централната армия“ и за известно време се бяха отдалечили от нас.

На шестия ден обаче те се появиха и ни поканиха да се предадем. Отказахме и поведохме бой. В продължение на цели петдесет дни отбивахме техните атаки! Неколцина от войниците ни бяха убити или ранени. Сред тях бе и смелият ни командир Холемън, който падна от куршум, преминал крез процепите на оградата. Бяха ни оставили провизии за две седмици. Тридесет дни се поддържахме със сурова царевица, вода и с няколко шепи желъди, които успяхме да наберем от дърветата в ограденото място.

Устояхме петдесет дни и все пак никакъв главнокомандващ, никаква армия не дойде да ни смени. През цялото време на тежката обсада не получихме вест от армията, не видяхме лице на бял човек, колкото и да се взирахме. Решихме, че са ни изоставили, забравили.

И наистина точно такъв беше случаят. В желанието си да избяга от Флорида генерал Скот бе забравил да смени отряда на „наблюдателния пост“. Другите, смятайки, че отдавна сме загинали, не направили никакъв опит да изпратят помощ. Гладната смърт се изпречваше пред очите ни, докато най-сетне смелият стар ловец Хикмън намери начин да се промъкне през редовете на обсадителите и да съобщи за положението ни на „приятелите у дома“.

Неговият разказ причинил голямо възбуждение в армията. Изпратиха отряд да ни помогне, който успя да разпръсне врага и да ни освободи от обсадата.

Така свърши „походът на Скот“, а с него и командването му във Флорида. Цялата работа бе фарс и само щастливата случайност спаси Скот от присмех и срам. Той бе получил заповед да поеме ръководството на друга „индианска война“, която бе избухнала в югозападната част на Съединените щати. Това послужи на объркания генерал като подходящо извинение да се оттегли от Страната на цветята.

Писано бе Флорида да си остане страна на тъжни възпоминания за американските генерали. Не по-малко от седем генерала бяха бити един след друг във войната със семинолите, предвождани от техните хитри вождове, които владееха индианското военно изкуство. Но аз нямам за цел да описвам подробно нашите военни неуспехи и нещастия. След оттеглянето на генерал Скот аз самият не останах в главната армия. Съдбата ме отведе към по-романтичните странични пътеки на войната — пътеките на „малката война“ — и само за нея мога да пиша. Затова трябва да се разделя с ролята си на летописец на големи исторически събития.