Оцеола

ГЛАВА LIVВЪПРОСЪТ И ОБЯСНЕНИЕТО

Неизвестността ме измъчваше. Повече не можех да чакам. Най-после реших да поискам обяснение от сестра си при първия случай, когато останем сами.

Скоро ми се удаде такава възможност. Срещнах я случайно на поляната край езерото. Вирджиния бе в необикновено весело настроение.

„Уви — помислих си аз и изпълнен с решителност, се приближих към нея. — Тези усмивки скоро ще се превърнат в сълзи.“

— Вирджиния!

Тя говореше нещо на любимите си животни и не ме чу или се престори, че не ме е чула.

— Вирджиния! — повторих високо.

— Какво има? — попита тя сухо, без да вдигне очи.

— Моля ти се, Вирджиния, остави играта. Искам да поговоря с тебе.

— Наистина, ти си много любезен! В последно време толкова рядко ми говориш, че би трябвало да се чувствам щастлива от предложението ти. Защо не доведеш приятеля си и той да ми поговори малко? Отдавна вече и двамата играете ролята на мумии и това ми омръзна. Но всъщност можете да продължите. Уверявам те, че ми е все едно.

И тя отново се обърна към сърнето.

— Ела тук, сърнето ми, не се приближавай до брега. Чуваш ли, ще паднеш във водата.

— Моля ти се, Вирджиния, остави шегите! Трябва да поговоря нещо много важно с тебе.

— Важно? Да не си решил да се жениш? Не е възможно. Лицето ти е много сериозно и мрачно. По-скоро приличаш на човек, когото водят на бесило. Ха, ха, ха!

— Но послушай, Вирджиния, сериозно ти говоря.

— Кой ти казва, че говориш несериозно? Вярвам ти, моето момче.

— Слушай, Вирджиния, трябва да говоря нещо много важно с тебе. Исках да повдигна въпроса, още когато пристигнах.

— И защо не го направи? Възможности имаше, колкото щеш. Да не би да съм се крила от тебе?

— Не, но…

— Продължавай, сега имаш възможност. Ако е някаква молба, както ми се струва, като гледам лицето ти, кажи я! Готова съм да я чуя.

— Не, Вирджиния, не е. Въпросът, по който искам да говоря…

— Какъв въпрос? Хайде казвай!

Бях се уморил от усуквания, а бях и малко раздразнен. Реших да сложа край на всичко това. Струваше ми се, че една само дума ще я усмири и ще я направи толкова сериозна, колкото бях аз. Затова отговорът ми бе:

— Оцеола.

Очаквах да трепне, да се изчерви или да побледнее. Но за голямо мое учудване не последва нищо подобно — нито видът й, нито държанието й, показваха някакви особени преживявания.

Без да се бави или колебае, тя ми отговори.

— Какво? Младият вожд на семинолите, с когото си играехме като деца? Пауел? Той ли ще бъде тема на нашия разговор? Едва ли би могъл да избереш нещо по-интересно. Цял ден бих могла да говоря за този смелчага.

Отговорът й ме накара да занемея. Не знаех как да продължа.

— Какво ще ми кажеш за него, Джордж? — продължи сестра ми, като ме погледна сега по-сериозно. — Надявам се, не му се е случило нещо лошо?

— Не, не зная такова нещо, но знам, че се е случило нещо лошо с хората, които са ми по-близки и по-скъпи.

— Не те разбирам, мой тайнствени братко.

— Ще ме разбереш. Ще ти задам въпрос и моля ти се, ако цениш моите чувства и приятелство, кажи ми истината.

— Да чуя въпроса ти, сър, без такива уговорки! Струва ми се, мога да ти кажа истината и без да ме заплашваш.

— Кажи тогава, Вирджиния, кажи ми — Пауел… Оцеола… той ли е твой любим?

В отговор Вирджиния се заля в смях.

— Слушай, Вирджиния, въпросът ми съвсем не е за смях.

— Ах, каква забавна шега! Ха, ха, ха!

— Не искам да се отнасяш несериозно към въпроса ми, Вирджиния. Отговори!

— Нима се отговаря на такъв неуместен въпрос.

— Не е неуместен. Имам основания да те питам.

— Основания? Моля те, кажи ми какви са.

— Не можеш да отречеш, че сте поддържали връзки. Не можеш също да отречеш, че си му определила среща в гората. Внимавай как ще отговориш, защото имам доказателства. На връщане срещнахме вожда. Видяхме го отдалеч, повикахме го, но той избяга — нищо чудно, че постъпи така. Проследихме отпечатъците на коня му. Видяхме и следите от твоето пони. Срещали сте се. Това е съвсем ясно.

— Ха, ха, ха! Какви добри следотърсачи сте били, ти и твоят приятел Галахър. Наблюдателни хора! Цена няма да имате по време на война. Може да ви повишат в чин главни разузнавачи на армията. Ха, ха, ха! Значи такава била тя, голямата тайна. Затова се чумерите по такъв старомоден начин, което толкова ме озадачаваше. Моята чест, а? Това е бил червеят, който ви е човъркал. Кълна се в Диана94, че имам всички основания да бъда благодарна и че Бог ме е благословил, като ме е дарил с такива смели защитници. В Англия над градината на красотата бдял драконът на целомъдрието на жената, но толкоз често този дракон спял, че неопазена останала градината. И така, нямам си „дракон на целомъдрието“ да ме пази, но затова пък си имам двама драгуни — брат ми и приятелят му. Ха, ха, ха!

— Вирджиния, ще ме подлудиш. Това не е отговор. Срещала ли си Оцеола?

— Ще отговоря на въпроса направо. Пред такъв ловък шпионин би било неуместно да отричам. Срещнах го.

— С каква цел? Любовна среща ли беше то?

— Въпросът е неуместен и на него няма да отговоря.

— Вирджиния, умолявам те!

— Не могат ли двама души да се срещнат в гората, без да бъдат обвинени, че се любят? Не е ли възможно да сме се срещнали случайно? Може пък и да имам друга работа с вожда на семинолите. Не знаеш всичките ми тайни, нито пък имам намерение да ти ги откривам.

— Това не е било случайна среща. Предварително е била уговорена. Любовна среща е било! Каква друга работа можеш да имаш с него?

— Съвсем естествено е да си мислиш такова нещо. Съвсем естествено, тъй като ти самият участваш в подобни любовни дуети. Откога, ако смея да попитам, не си се виждал със своята прекрасна чаровница — красавицата Маюми? А, братко?

Подскочих като ужилен. Откъде знае сестра ми? Дали не е само предположение, или случайно е налучкала истината?

Няколко минути не отговорих. Пренебрегнах въпроса й и продължих настойчиво да я разпитвам.

— Вирджиния, искам обяснение, настоявам да ми дадеш обяснение!

— Настояваш! Я виж ти, какъв тон държиш! Едва ли ще ти помогне. Преди малко, когато ме молеше, ми стана жал за тебе и за малко щях да ти разкажа. Но да ме принуждаваш! Когато ме питат така настоятелно, не отговарям и за да ти докажа това, ще си отида и ще се затворя в стаята си. Днес, драги, няма да ме видиш, нито пък утре, ако не дойдеш на себе си. Сбогом, Джордж! Или довиждане, при условие, че се държиш като джентълмен.

Пеейки, тя прекоси поляната, качи се на верандата и изчезна зад вратата.

Разочарован, унижен и огорчен, аз седях като закован на едно място. Не знаех какво да сторя.