Оцеола

ГЛАВА XCIIЖИВИ ПОГРЕБАНИ

Не се изненадах. По виковете „Мулато Мико“ и по гласа му, който все още помнех, бях разбрал, че той е пристигнал. С ужас очаквах появата му. Но сега, колкото и странно да изглежда, аз го гледах с чувство, сродно на радост. Радвах се при вида на тези три черни пера, които се полюшваха над смръщеното чело.

В първия миг не забелязах нито ядовитите му гримаси, нито злобното тържество, което святкаше в очите му. Единствено ме интересуваха щраусовите пера — към тях бяха отправени мислите ми. Те се намираха на главата на мулата-вожд: това разбулваше една цяла тайна — несправедливите съмнения бяха изтръгнати от сърцето ми. Моят спасител, героят, от когото се възхищавах, ми бе останал верен — Оцеола ми бе верен!

В този миг на радост почти бях забравил страшното положение, в което се намирах. Скоро гласът на мулата ме изтръгна от мислите и ми напомни за надвисналата гибел.

— Карахо109! — извика той със злобна радост. — Al fin venganza (Най-после отмъщение!) И двамата, белият и черният, господарят и робът, моят млад тиран и моят съперник! Ха, ха, ха! Мене връзвахте за дърво — продължи той, като избухна в жесток смях, — мене искахте жив да изгорите. Но сега дойде вашият ред. Тука има много дървета. Ще ви покажа по-хубаво нещо. Карамба (дявол да го вземе), да, много по-хубаво! Понякога вързаните пленници бягат, ха, ха, ха! Преди да изгорите, ще ви покажа нещо. Хей там — извика той, като направи знак на един от хората си да се приближи. — Развържи им ръцете! Дигни ги да гледат към лагера! Basta, basta (стига). А сега ти, бял негоднико, ти, черен негоднико, вижте! Какво виждате там?

При тези нареждания неколцина от хората на мулата измъкнаха коловете, за които бяха завързани ръцете ни. Повдигнаха ни да седнем и извъртяха телата ни така, че да гледаме към лагера. Бе посред бял ден — слънцето блестеше ярко в небето. При силната светлина всеки предмет се виждаше съвсем ясно — палатките, конете, пъстрата тълпа хора. Но не тях гледахме — погледите ни бяха приковани върху две човешки фигури — върху сестра ми и Вайола.

Те бяха близко една до друга — така както ги видях по-рано. Вайола седеше с клюмнала глава, а главата на Вирджиния почиваше на скута й. Разрошените им коси висяха в безпорядък. Черните плитки на негърката се смесваха със златните къдри на господарката й. Пазеха ги постовете и изглежда не знаеха, че и ние сме там. Изпратиха човек да им съобщи.

Когато пратеникът отиде при тях, видяхме как и двете трепнаха и отправиха търсещ поглед. В следния миг очите им се спряха върху нас. Сърцераздирателен вик извести, че са ни познали. Те изпищяха едновременно. Чух гласа на Вирджиния да произнася името ми. Аз извиках в отговор. Тя скочи на крака като обезумяла, размаха ръце и се опита да се втурне към мене. Пазачите я хванаха и грубо я повлякоха назад. О, каква мъчителна гледка! Смъртта бих понесъл по-лесно. Не ни позволиха да гледаме повече към тях. Неочаквано ни бутнаха отново по гръб и приковаха китките ни към земята. Лежахме както преди.

Не ни оставиха да се измъчваме само с мислите си. Чудовището продължаваше да стои надвесено над нас, подиграваше ни злобно и подмяташе долни думи за сестра ми и Вайола. О! Какъв непоносим ужас! Разтопено олово да наливаха в ушите ни, пак не бихме се измъчвали толкова много.

Почувствувахме облекчение, когато мулатът престана да ни говори и започна да ръководи приготовленията за нашите мъчения. Знаехме, че съдбоносният край наближава. Самият той го каза, докато даваше нареждания. Бяха ни обещали ужасна смърт, но ние още не знаехме каква ще бъде тя. Скоро узнахме. Видяхме неколцина да се приближават към нас с лопати и търнокопи в ръце. Бяха негри, работници от плантацията, които умеят да си служат с такива сечива.

Те спряха наблизо и започнаха да копаят. Боже мой! Живи ли ще ни погребват?

Това бе първата ми мисъл и в такъв случай смъртта, която ни очакваше, бе ужасна. Но и този път не отгатнах. Бяха решили да понесем друга, още по-ужасна съдба. Мъжете работеха безмълвно и тържествено като гробари. Мулатът ги ръководеше. Той бе в повишено настроение. От време на време ни подвикваше подигравателно и се хвалеше, че умело ще изпълни ролята си на палач.

Жените и диваците бойци се тълпяха наоколо и се смееха на шегите му или пък сами отправяха подигравки, при които всички избухваха в крясъци и демоничен смях. Струваше ни се, че се намираме в ада, сред тълпа от кикотещи се дяволи, които се наслаждават на нашите мъки.

Забелязахме, че неколцина от мъжете бяха семиноли. Те бяха индианци, но с по-тъмен цвят на кожата — почти черни. Принадлежаха на племето ямаси — раса, покорена от семинолите и частично претопена от тях. Но повечето от хората бяха черни негри, самбо и мулати, потомци на испанските марони110 или „бегълци“ от американските плантации. Броят на бегълците бе доста голям. Чух някои от тях да говорят английски. Сигурно сред пъстрата тълпа е имало и от моите роби, макар че никой от тях не се приближи. А аз виждах лицата само на тия, които се надвесваха над нас.

След около половин час копачите свършиха работата си. Извадиха коловете, към които бяхме привързани, и ни замъкнаха при изкопите. Веднага щом ни вдигнаха, аз обърнах очи към лагера, но сестра ми не бе там. Вайола също я нямаше. Бяха ги прибрали в палатките или ги бяха завели зад храстите.

Доволен бях, че ги няма. Щяха да им спестят ужасната сцена макар да не вярвах, че чудовището ги е закарало на друго място, за да не гледат.

Пред нас, изкопани дълбоко в земята, зееха две черни дупки. Не бяха гробове или ако бяха гробове, то нямаха намерение да ни погребват в легнало положение.

Формата им бе необикновена, така както бе необикновена целта, за която ги бяха приготвили.

Скоро щяхме да узнаем предназначението им.

Заведоха ни до края на дупките, сграбчиха ни за раменете и ни блъснаха вътре. Те бяха достатъчно дълбоки и ни стигаха до брадите, когато се изправихме в тях. После нахвърлиха пръст и я утъпкаха около нас. Нахвърлиха още пръст, докато се закриха раменете ни и само главите ни останаха да стърчат над земята.

Положението беше смешно и ние може би щяхме да се смеем, ако не се намирахме в собствените си гробове.

То предизвика бурен смях сред демоничните зрители.

А после? Това ли бе краят на цялата работа? Дали щяха да ни оставят да загинем така, мъчително бавно, от глад и жажда, докато времето сложи край на съществованието ни? О, какви дълги часове на мъка ни очакваха!

Дълги дни на жестоки мъчения щяха да изминат, преди да ни напусне последната искрица живот, дни на ужас и… Но не! Те не бяха свършили с мъченията!

Не! Смъртта, която си бяхме въобразили, че ни е отредена, изглеждаше твърде лека за чудовището-мулат. Изворът на неговата омраза не беше се изчерпал. Той беше приготвил други, още по-непоносими мъчения.

— Карахо! Добре! — извика той, докато се възхищаваше от изобретението си. — По-добре така, отколкото вързани на дърво! Няма опасност от бягство! Карахо, не! Донесете огън!

Донесете огън! Огън значи щеше да бъде последното мъчение. Чухме страхотната дума. От огън щяхме да умрем!

Ужасът ни бе стигнал връхната си точка. Повече не можеше да се ужасим, дори когато видяхме да носят съчки и да ги поставят в кръг около главите ни, дори когато видяхме, че запалиха сухите дърва, дори когато червеният пламък избухна и се разгоря, когато почувствахме жестокия зной по главите си, които скоро щяха да се овъглят като пръчките.

Не, повече не можехме да страдаме. Агонията ни бе непоносима. Ние мечтаехме смъртта да ни спаси. Единственото нещо, което успя да увеличи болките ни, бяха виковете, които се чуваха от другия край на лагера. Даже в тези тежки часове можахме да разпознаем гласовете на сестра ми и Вайола. Безмилостното чудовище ги бе довело, за да бъдат свидетели на нашата екзекуция! Ние не ги видяхме, но дивите им вопли показваха, че присъстват на страхотната сцена. Огънят ставаше все по-силен и по-силен, все по-близко и по-близко лижеха пламъците. Чувах как от допира с огъня косата ми се пърлеше и пращеше.

Зави ми се свят. Дърветата пред мене започнаха да се люлеят, земята да се върти. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне от болка. Чувствата ми ме напуснаха.