Оцеола

ГЛАВА LXXIIIСТРАШНА ГЛЕДКА

Препусках лудо и скоро стигнах до границата на нашата плантация. Без да спра коня, за да си отдъхне, аз продължих да препускам по най-прекия път към дома. Това не бе главният път, а пътеката сред дърветата, която тук-таме бе препречена с пръти. Конят ми бе смело животно и лесно ги прескачаше.

Срещнах един човек, който идваше откъм къщата — един от нашите бели съседи. Той сякаш искаше да ми говори, без съмнение да ми разкаже за нещастието. Не спрях да го слушам. Научил бях достатъчно. Сега исках да видя всичко с очите си.

Познавах всички завои по пътеката. Знаех мястото, откъдето ще видя къщата.

Достигнах това място и погледнах. Милостиви Боже! Не се виждаше никаква къща!

Смутен спрях коня. Напрегнах очи, но напразно — нямаше къща.

Дали не бях сбъркал пътеката, или гледах в погрешна посока? Не! Не! Там се издигаше гигантско дърво-лале, откъдето пътеката излизаше на открито. Оттук започваше саваната. От другата страна бяха нивята с индиго и царевица. Зад тях растеше мрачният храсталак на хомъка. Но зад него нямаше нищо, което можех да разпозная.

Сякаш целият пейзаж бе променен. Ярките бели стени, зелените капаци, радостната гледка на дома, която често съм съзерцавал от същото това място, когато съм се връщал гладен и уморен от лов, вече не се виждаха. Навесите, негърските колиби, кантората, даже оградата бяха изчезнали. Към небето се издигаха гъсти облаци от дим, те засенчваха слънцето, което се виждаше през тях като червен диск. Небето се мръщеше.

От това, което бях научил, аз знаех вече каква гледка ще видя. Тя не ми причини нова болка. Повече от това не можех да страдам. Отново пришпорих коня си и с галоп прекосих полята към мястото на разрухата.

Когато се приближих, забелязах хора, които се движеха сред дима. Те бяха петдесет или сто на брой. В движенията им не личеше възбуждение. Всъщност движеха се само неколцина и то съвсем бавно, което показваше, че не вършат нищо. Останалите стояха на групи, отпуснати — явно наблюдаваха огъня. Те не правеха никакви опити да изгасят пламъците, които се виждаха през дима. Други, повечето от тях на коне, се суетяха насам-нататък. Те се опитваха да хванат някой кон или добиче, които, избягали от изгорелите обори, препускаха из полята, като цвилеха или мучеха.

На човек можеше да му се стори, че точно тези хора са причинили пожара. За миг и през моята глава премина такава мисъл. Пратеникът ми бе казал, че нападението бе станало същата сутрин при изгрев. Това бе последното нещо, което научих от него, преди да препусна насам.

Още бе рано. Едва бе изминал час от изгрев слънце — бяхме пътували през нощта, за да избегнем палещите лъчи. Дали диваците не бяха още тук. Това индианци ли са? Предположението изглеждаше доста вероятно. В неясната светлина и сред пушека хората, които преследваха добитъка, сякаш имаха намерение да го отвлекат.

Но на мене ми казаха, че индианците са си отишли. Как иначе можеха да знаят подробностите — за смъртта на майка ми, за отвличането на бедната ми сестра. Ако диваците са били все още на мястото, как са могли да установят тези факти? Може би са си отишли и са се върнали да съберат плячката и да запалят сградите. Такива мисли минаваха през главата ми сега.

Но аз не спрях. И не помислих дори да задържа коня. Юздите бяха отпуснати. С две ръце бях сграбчил пушката си.

Желанието за мъст ме подлудяваше. Даже и да бях сигурен, че тъмните фигури пред мене са на убийците, бях решил да се втурна сред тях и да загина върху трупа на някой дивак.

Не бях сам. Негърът ме следваше по петите, а наблизо подир него чувах тропота от конете на ловците.

С галоп стигнахме мястото, откъдето се издигаше димът. Разбрах, че съм се излъгал. Това не бяха индианци или врагове, а приятели, които приветстваха приближаването ни не с думи или викове, а с многозначително съчувствено мълчание. Спрях до огъня и слязох от коня. Около мене се събраха мъже. В погледите им се четяха дълбоки чувства. Те мълчаха — никой не продума. Виждаха, че няма какво да ми разказват.

Аз заговорих пръв. С дрезгав шептящ глас попитах: „Къде?“ Разбраха въпроса ми — бяха го очаквали. Един от тях ме хвана за ръка и кротко ме поведе от другата страна на огъня. Нищо не каза, а само посочи към хомъка. Вървях до него, бе да се съпротивявам. Когато се приближих до езерото, видях по-голямата група хора. Те седяха в кръг с лица, обърнати навътре, с очи, сведени към земята. Знаех, че тя е там.

Когато се приближихме, хората повдигнаха глави и изведнъж кръгът се отвори. Човекът, който ме държеше за ръка, ме поведе безмълвно и аз се намерих помежду им. Пред мене бе трупът на майка ми.

До нея лежеше мъртвото тяло на чичо ми, а от другата страна няколко негри — верни роби, които бяха паднали в защита на господаря и господарката си.

Бедната ми майка — застреляна, прободена с нож, скалпирана. Бяха я обезобразили. Макар и да го очаквах, гледката ме потресе.

Бедната ми майка! Тези изцъклени очи никога вече няма да ми се усмихват, тези устни никога вече няма да ми говорят нежни думи или да ме укоряват.

Повече не можех да задържам чувствата си. Задушиха ме ридания. Паднах на земята, обгърнах трупа с ръце и целунах студените безмълвни устни на жената, която ми бе дала живот.