Оцеола

ГЛАВА LXXXIXНЕОЧАКВАН ВРАГ

Както на театрална сцена фарсът следва трагичната мелодрама, така тази потресна сцена бе последвана от крайно смешна случка. Тя предизвика буен смях сред хората, който при дадените условия звучеше като смеха на луди. Наистина човек би взел за луди хората, които се веселят, изправени пред такива мрачни изгледи — почти сигурна смърт от ръцете на дивия враг или от глад.

Сега не се страхувахме от индианците. Пламъците, които изгониха нас от гората, бяха прогонили и тях от позициите им. Знаехме, че са далеч от нас. Не можеха да бъдат наблизо.

Сега когато изгорелите клони бяха паднали от боровете и листакът бе изчезнал, погледът ни стигаше дълбоко навътре в гората. Можехме да наблюдаваме какво става във всички посоки най-малко на хиляда ярда разстояние сред червените, тлеещи стебла. По-далеч чувахме съскането на огъня и непрекъснатото прашене на клоните, което показваше, че нови дървета бяха обхванати от пожара, че всеки миг той разширява обсега си.

Шумът отслабна, докато най-накрая започна да прилича на тътнеж от далечни гръмотевици. Бе ни се сторило, че огънят замира, но светлият кръг на хоризонта показваше, че пожарът все още бушува. Не го чувахме така ясно само защото шумът идваше от по-голямо разстояние.

Положително неприятелят ни бе още по-далеч. Червенокожите са отстъпили пред разширяващия се кръг на пожара. Те са имали предвид това, преди още да подпалят гората. По всяка вероятност са се оттеглили в саваната, за да видят какви ще бъдат последиците.

Не беше много лесно да се разбере с каква цел запалиха гората. Може би са очаквали огромните пламъци да ни обгърнат и изгорят или да се задушим под тежките облаци дим. Всъщност такава щеше да бъде съдбата ни, ако наблизо не се намираше езерцето. Другарите ми казаха, че те страшно страдали от дима, че сигурно щели да се задушат, ако не се били хвърлили в езерцето и ако не държали главите си близо до повърхността на водата, която бе няколко фута под нивото на поляната. Аз бях един час в безсъзнание. Моят верен черен приятел ме бе пренесъл безжизнен, както предполагах, до водата и ме поставил при другите.

От шпионите потърсили сметка по-късно, когато димът отчасти се разнесъл. Силно възмутени от държанието на тези чудовища, Хикмън и Уедърфорд не искали да чуят за отлагане. Настоявали незабавно да ги накажат. Хванали нещастниците, измъкнали ги от водата и ги подложили на съд. В този критичен момент моето съзнание се бе върнало.

Веднага щом ужасната присъда бе изпълнена, бившите съдебни заседатели се втурнаха към езерото и се гмурнаха във водата. Топлината бе все още много силна и едва се понасяше.

Имаше само двама, които сякаш не обръщаха внимание на горещината и останаха на брега. Това бяха двамата ловци. Видях ги да се навеждат с ножове в ръце над един тъмен предмет недалеч от нас. Това бе конят, който Хикмън застреля сутринта: разбрах какви са били съображенията на стария ловец, които досега ме озадачаваха. Постъпката показваше характерната за този човек остра съобразителност, дължаща се вероятно на вроден усет. Ловците започнаха да дерат коня, за няколко секунди махнаха част от кожата, колкото им беше нужно. После отрязаха няколко големи парчета месо и ги поставиха настрана. Уедърфорд отскочи до края на горящата гора и се върна със сноп полуизгорели пръчки. От тях те запалиха огън близо до езерото. Двамата клекнаха до него и започнаха да пекат парчетата конско месо, набучени на шишове от клончета. В същото време те разговаряха спокойно и весело, сякаш седяха край огнищата в собствените си колиби.

Имаше и други, не по-малко гладни, които последваха примера им. Горещият въздух правеше по-непоносими пристъпите на глада и след няколко минути десетина мъже се струпаха като лешояди около трупа на коня.

В това време стана случката, която определих като „смешна“.

С изключение на хората, които приготвяха храната си, останалите стояха във водата. Ние лежахме в езерото, наредени един до друг, само главите ни стърчаха над водата и се опираха на брега. Мислехме, че поне сега не би могъл да ни безпокои никакъв натрапник. Вече не се страхувахме от огъня, а дивият неприятел бе далече.

Изведнъж обаче открихме враг там, дето най-малко очаквахме — точно сред нас.

В центъра на езерото, където водата бе най-дълбока, изведнъж на повърхността се появи огромно туловище. В същото време до ушите ни достигна висок рев, сякаш бяха пуснали десетина бика на свобода по поляната.

За миг водата се раздвижи и се разпени. По главите ни започнаха да падат пръски вода.

Нямаше нищо тайнствено в неочакваното появяване на привидението. Ние знаехме чие е страхотното туловище и кой издава ужасния рев.

Това бе алигатор.

Ако не бяха огромните му размери, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но алигаторът бе измежду най-големите — дългото му тяло бе почти колкото диаметъра на езерото, огромните му кокалести челюсти сякаш можеха да погълнат човек на един „залък“. Ревът му само бе достатъчен, за да ужаси и най-смелия.

И наистина всички бяха ужасени. Безумните, уплашени погледи на хората във водата, безразборното гмуркане и пляскане, докато се мъчеха да станат на крака и да излязат от езерото, едновременното втурване към брега и паническият бяг по откритото място — всичко това създаде една крайно смешна гледка.

За по-малко от десет секунди голямото влечуго остана само в езерото. То продължи да реве и да плиска водата яростно.

Не му позволиха дълго време да се радва на успеха си. Ловците и неколцина други грабнаха пушките си, приближиха се до езерото и десетина изстрела сложиха край на съществуването на чудовището.

Хората, които се намираха на брега, се превиваха от смях при вида на уплашените бегълци; а последните, след като се отърсиха от мигновения страх, се присъединиха към тях и горящата гора заехтя от дружния им смях.

Ако в този миг индианците можеха да ни чуят, щяха да си помислят, че сме луди или по-скоро, че нашите гласове са гласовете на техните мъртви другари, възглавявани от самия велик дух Уйкоме, които се радват на гибелта на техните бледолики неприятели.