Оцеола

ГЛАВА XLVIIПЛЕННИКЪТ

Макар и да бе много късно, реших да посетя пленника, преди да си легна. Плановете ми не търпяха отлагане. Освен това твърде вероятно бе да загубя свободата си още на следния ден. Два дуела в един ден, двама ранени противници — и двамата приятели на командира, а аз — човек почти без връзки, след всичко това малко вероятно бе, че ще ме оставят „безнаказано свободен“. Сигурен бях, че ще ме арестуват. Може би щеше да ме съди и военен съд. Имаше голяма вероятност дори да ме разжалват.

Макар и да гледах равнодушно на каузата, която бях призван да защищавам като офицер, все пак не можех спокойно да приема един такъв изход. Вярно е, че нехаех за службата си. Можех да мина и без нея, малцина са безразлични към мнението на околните. Никой не би желал да носи клеймото на позора, независимо от това, дали е виновен, или не. Колкото и да не се грижи за себе си, човек не може с леко сърце да пренебрегне последствията, които ще се отразят на семейството и близките му.

Галахър бе на друго мнение по въпроса.

— Нека те арестуват и разжалват! Прати ги да вървят по дяволите! Що те е грижа, моето момче? Ако бях на твое място, с такава плантация и цял полк негри, щях да плюя на службата и да започна да отглеждам захар и тютюн. Кълна се в свети Патрик, така щях да направя!

Утешителната реч на приятеля ми не ме успокои. Аз съвсем не бях весел, когато потеглих към тъмницата на пленника, за да прибавя още по-основателни доводи за моето „разжалване“.

Заварих младия вожд на Червените пръчки неспокоен и разгневен. От време на време той изричаше страшни заплахи — приличаше на току-що заловен орел, на пантера, попаднала в клопка.

Стаята бе съвсем тъмна. Нямаше прозорец, през който да се промъкне бледото сияние на нощта. А ефрейторът, който ме заведе при него, не носеше нито факел, нито пък свещ. Той се върна в караулното да донесе светлина и ме остави на тъмно.

Чух човешки стъпки. Това бе шумът от крака, обути в мокасини — подобно на тихата стъпка на тигър. Но в същото време се чуваше и острото дрънкане на вериги. Чух дишане, което явно говореше за възбуда, а от време на време и възклицания на свиреп гняв. Чувствувах в тъмнината, че пленникът ходи с бързи, неравни крачки из стаята. Краката му поне бяха свободни.

Бях влязъл безшумно. Стоях до вратата. Знаех, че затворникът е сам, но очаквах да донесат светлина, преди да го заговоря. Стори ми се, че погълнат от мислите си, той не бе забелязал присъствието ми.

Но аз съм се лъгал. Той изведнъж спря. Изглежда се обърна към мене. В следващия миг неговият глас достигна до ушите ми. За моя изненада той произнесе името ми. Сигурно той виждаше и на тъмно.

— И вие ли, Рандолф — каза той с тон, в който личеше упрек, — и вие ли също сте в редовете на нашите врагове? Въоръжен, с униформа, готов да помогнете да ни изгонят от нашите домове.

— Пауел!

— Не Пауел, сър. Името ми е Оцеола.

— За мене вие все още сте Едуард Пауел, приятелят от детство, който спаси живота ми. Това име си спомням само.

Последва мълчание. Думите ми явно го бяха успокоили. Може би го завладяха спомени от миналото. Той отговори:

— Каква е целта на посещението ви? Като приятел ли идвате, или като другите, да ме измъчвате с празни думи? Посетиха ме вече несериозни, глупави дърдорковци, с раздвоени езици, които ме съветваха да постъпя нечестно. Със същата мисия ли сте натоварен?

От тези думи заключих, че Скот — лъжливият приятел, е бил при пленника. Вероятно пълномощникът го е изпратил.

— Идвам по собствена воля, като приятел.

— Вярвам ви, Джордж Рандолф. Като младеж вие притежавахте честна душа. Правите фиданки рядко израстват в криви дървета. Не ще повярвам, че сте се променил, макар и враговете да са ми говорили против вас. Но не! Дайте си ръката, Рандолф. Дайте си ръката и ми простете, че съм се съмнявал във вас.

Протегнах ръка в тъмнината, за да стисна неговата ръка. Но вместо едната аз сграбчих двете ръце на затворника — почувствувах, че и двете са оковани. Това бе здравото ръкостискане на верен приятел. Отвърнах му с не по-малка топлота.

Да, враговете са говорили против мене. Но нямаше нужда да питам кои са те — аз вече ги знаех. Сметнах, че е по-необходимо да уверя пленника в приятелските си чувства. За да осигуря успех на плана за неговото освобождаване, който бях изработил, аз се нуждаех от пълното му доверие. Затова му разказах подробно всичко, което се бе случило край езерото. Всъщност не всичко, а само част от него. Останалото не можех да доверя дори и на роден брат.

Очаквах яростен пристъп на гняв, но бях приятно разочарован. Младият вожд бе навикнал на внезапните обрати на събитията и можеше да се владее. Въпреки че Оцеола остана безмълвен, разбрах, че разказът ми му направи дълбоко впечатление. Не виждах лицето му в тъмнината, но от скърцането на зъбите и от възклицанията личеше, че го вълнуват силни чувства…

— Какъв глупак — извика той накрая. — Какъв сляп глупак съм бил! И при това се съмнявах в този сладкодумен злодей още от самото начало. Благодаря ви, благородни Рандолф. Никога не ще мога да ви се отплатя за този смел израз на вашата дружба. Отсега нататък Оцеола е ваш слуга.

— Ни дума повече, Пауел. Нищо не ми дължите. Аз ви бях длъжен. Но да не губим време. Целта на идването ми е да ви дам съвет как да се освободите от неприятното затворничество. Трябва да бързаме, иначе могат да се усъмнят в намеренията ми.

— Какъв е вашият съвет, Рандолф?

— Трябва да подпишете договора от Оклауаха.