Оцеола

ГЛАВА LIIIНАСТРОЕНИЕТО НА СЕСТРА МИ

Това положение продължи до вечерта, както и на следния ден. И тримата — приятелят ми, сестра ми и аз, се държахме сдържано-учтиво един към друг. Не бях се доверил на Галахър. Оставих го сам да разгадае тайната. Той бе истински джентълмен и дори не загатна, че му е известно какви мисли поглъщат цялото ми съзнание. Възнамерявах да излея сърцето си пред него и да поискам приятелския му съвет, но чаках да мине малко време и да се обясня най-напред с Вирджиния.

Търсех подходящ случай. Всъщност представиха ми се много случаи — много пъти имах възможност да остана насаме с нея, но винаги решителността ми ме напускаше. Страхувах се да я накарам да се изповяда.

И все пак смятах, че това е мое задължение. Като неин брат — като мъж, който й бе най-близък роднина, моя задача бе да пазя честта й, да пазя семейното име чисто и неопетнено. Не изпълних това си братско задължение цели четири дни — отчасти поради чувството за деликатност, отчасти защото се страхувах от нещата, които можех да науча. Страхувах се от истината. Че сестра ми е поддържала някакви връзки с индианския вожд и че по всяка вероятност все още продължава да поддържа, че тайно са се срещали — всичко това ми бе добре известно. Но докъде бяха стигнали? Доколко моята сестра се бе унижила? Това бяха въпроси, от отговорите на които аз се страхувах.

Знаех, че ще ми каже истината, ако я помоля, но не и ако й заповядам. Бях уверен в това. Познавах гордия й дух, станал още по-горд в последно време. Когато някой искаше да й наложи нещо насила, тя можеше да окаже упорита съпротива, да бъде твърда и неотстъпчива. Вирджиния бе наследила много черти от характера на майка ми и малко от баща ми. Както вече споменах, тя физически приличаше на майка ми, а също и по характер. Сестра ми бе една от онези жени — сега аз наистина можех да я нарека жена — които никога не са познавали ограниченията на строгата дисциплина, които са израснали с убежденията, че на тази земя нямат господар, че никой не стои по-горе от тях. Затова у нея се бе развило чувство за пълна независимост — чувство обикновено за американските жени и познато в другите страни само сред жените от привилегированите класи. Без контрола на родители, настойници или учители тъй като на учителите бе забранено да я възпитават „насила“, сестра ми бе пораснала и сега се чувстваше независима като кралица.

Тя бе независима и в друго отношение — имаше собствено състояние — нещо, което винаги поражда чувство за свобода.

В Американските съединени щати няма закон, според който цялото наследство да преминава в ръцете на най-големия син. Напротив, специален статут забранява това.

Баща ми, чиито ръце не бяха свързани от такъв неестествен закон, бе постъпил, както биха постъпили всички честни хора — бе послушал сърцето си и бе разделил наследството си на равни части между двете си деца. Вирджиния бе толкова независима в материално отношение, колкото и аз.

Разбира се и майка ми не бе забравена, но по-голямата част от имението сега принадлежеше на мене и на сестра ми.

Ето защо тя не бе зависима нито от майка ми, нито от мене. Никаква власт не я свързваше с нас освен сърдечните връзки, които свързват една девойка с близките й.

Разправих всички тези подробности, за да обясня по-добре трудната задача, която си бях поставил, да поискам обяснение от сестра ми.

Колкото и да е чудно, аз и не помислих за моето неестествено положение. Тогава изобщо не ми идваше наум. Аз бях сгоден за сестрата на същия този човек, когото подозирах, че поддържа връзки със сестра ми и имах искрено намерение да я направя моя съпруга.

Не виждах нищо неестествено, нищо срамно във връзката си с нея. Нито пък обществото би намерило нещо нередно. Хората се бяха отнесли с уважение и почит към Ролф, оженен за девойка с кожа, по-тъмна от кожата на Маюми и не толкова образована и красива. Стотици други бяха последвали примера му, без да загубят общественото си положение. Защо и аз да не го направя? Наистина аз не се замислих по този въпрос, понеже никога не ми бе идвало наум, че има нещо нередно в намеренията ми към моята индианска годеница.

Въпросът нямаше да стои така, ако в нейните вени течеше африканска кръв. Тогава щях да се страхувам, че обществото може да ме осъди, тъй като в Америка презират не тъмния цвят на кожата, а кръвта на тъмнокожите. Бял мъж може да се ожени за индианка и тя ще влезе в обществото без да предизвика негодувания и, ако е хубава, може да стане една от неговите „красавици“.

Знаех всичко това, но едновременно бях роб на позорния предразсъдък, че е страшно неестествено кръвта да бъде смесена в обратна посока. Когато жената е бяла, а мъжът червенокож, връзката им тогава е позорна. Приятелите на жената смятаха този брак за нещастие, за падение. А когато случайно жената е високопоставена лейди, о, тогава е още по-страшно.

Макар и да не споделях предубежденията на сънародниците си по отношение на расата и цвета на кожата, аз не бях се отърсил напълно от техните предразсъдъци. Любовта на сестра ми към един индианец за мене бе падение, независимо от неговото положение сред народа му, независимо от това, колко е смел и образован, независимо от това, че можеше да бъде дори самият Оцеола!