Оцеола

ГЛАВА LXXVIIСЛЕДИТЕ СЕ РАЗПРЪСВАТ

Оказа се, че отмъщението не е толкова близко, колкото очаквахме. В продължение на десет мили яздихме толкова бързо, колкото бе възможно на нашите водачи да разчитат следите. А бяхме се надявали да си отмъстим, преди да сме изминали половината от разстоянието.

Индианците или знаеха, че ги преследваме, или с присъщата им съобразителност се движеха бързо напред, подозирайки, че ще ги преследват. След като бяха извършили такива страшни престъпления, естествено бе да предполагат, че ще изпратят преследвачи подире им.

Явно бе, че се движат с нашата скорост. Макар че слънцето печеше, от клонките, които те бяха счупили, още течеше мъзга, калта, преобърната от копитата на конете им, както се изразиха водачите, „не бе хванала още кора“. А отъпканите растения бяха все още влажни от собствения си сок и все още не бяха увехнали.

За жителите на градовете, които са се научили да пътуват от улица в улица, направлявани от надписи, поставени на всеки ъгъл, и номера, поставени на всяка врата, може да изглежда почти невероятно, че дивакът или неукият ловец могат без карта и компас да следват безпогрешно дни наред следите на някой не по-малко хитър неприятел. Всеки лист, всяко клонче, всяко стръкче трева е „знак“ за преследвачите, който те разчитат така ясно, сякаш пътят им е начертан на карта. Докато преследвачите откриват така внимателно „знаците“, бягащите се стараят да не оставят „знаци“ и често прибягват до най-различни средства, за да заличат следите си.

— Точно на половин час пред нас са — отбеляза Хикмън и се изправи, след като бе разгледал следата за двадесети път. — Точно половин час, дяволите да ги вземат! Не знам други индианци да се движат така бързо! Хукнали са като уплашени елени. Сигурно вече дрехите им са мокри от пот и сигурно някои от тях едва се крепят на конете под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

Шегата на водача бе посрещната със смях.

— По-тихо, момчета, по-тихо — каза ловецът и прекъсна смеха им с повелителен жест. — Ще ни чуят, кълна се в Ерусалим. А чуят ли ни, някой от нас ще остане без скалп преди залез слънце. Ако ви е скъп животът, момчета, кротувайте като Божи кравички. Ни дума, или ще ни чуят. Тези псета имат уши и да пукна, ако не са само на половин миля пред нас.

Водачът отново се наведе над следите, разгледа ги набързо и повтори последните си думи още по-настойчиво:

— Не, не са на повече от половин миля. Шт, момчета, кротувайте и ви обещавам да хванем гадинките след по-малко от час. Тихо!

Изпълнихме заповедта му и продължихме да яздим толкова безшумно, колкото е възможно да се пътува на кон.

Стараехме се да яздим по обраслите с трева краища на пътеката, за да не се чува тропотът на копитата. Говорехме шепнешком и колкото може по-малко. Всеки се взираше старателно напред, очаквайки всеки миг да види диваците с бронзови кожи.

Така преминахме още половин миля, без да настигнем враговете. Виждахме само следите им.

Сега обаче пред нас се изпречи нещо друго — сред стволовете на дърветата блесна ясно небе. Всички бяхме достатъчно запознати с гората и веднага разбрахме, че това е просека.

Мнозина от другарите ми се зарадваха. Дълго бяхме яздили сред мрачната гора, често на пътя ни се изпречваха паднали трупи, затънали в тиня, така че, щем не щем, трябваше да се движим бавно. Смятаха, че като излезем от гората, ще се движим по-бързо и по-лесно ще съзрем бегълците.

Някои от по-опитните участници в преследването и особено двамата водачи съвсем не се зарадваха. Хикмън веднага изрази недоволството си.

— Проклета поляна! Това е савана, и то голяма, дявол да го вземе. Ще развали цялата работа.

— Защо? — попитах аз.

— Защото, Джордж, ако преминат саваната, ще оставят от другата страна постове. И сигурно ще го направят, все едно дали знаят, че сме след тях, или не. А после какво ще стане? Може да я пресечем, без да ни видят, толкова, колкото може керван от камили. А после? Разбира се, като ни видят, ще офейкат. Като си помисли човек от колко време пътуваме, виж, вече е на залез, струва ми се, че сме подире им и знаем къде ще отидат и какво ще направят.

— Какво?

— Ще се пръснат и после все едно да търсиш игла в купа сено.

— Какво да направим тогава?

— Най-добре ще бъде всички вие да спрете тук за малко. Аз и Джим Уедърфорд ще се промъкнем до края на гората и ще видим дали са преминали саваната. Ако са я преминали, трябва да я заобиколим и да намерим следата от другата страна. Иначе няма как. Ако се оставим да ни видят на откритото, по-добре да им обърнем гръб и да се приберем у дома.

Всички изпълниха съвета на ловеца на алигатори, потвърдиха, че това е благоразумно и го оставиха да осъществи намеренията си, без да се противят.

Хикмън и другарят му слязоха от конете и като ги оставиха сред дърветата, се прокраднаха към края на гората.

Мина доста време. Другите станаха нетърпеливи. Мнозина смятаха, че само губим време с такива мудни разузнавачи. Индианците щели да се отдалечат още повече. Някои съветваха да продължим незабавно преследването независимо от това дали ще ни видят или не.

Колкото тези съвети да отговаряха и на моето душевно състояние, тъй като аз също изгарях от желание да влезем в битка с индианците, знаех, че те не са разумни. Водачите бяха прави.

Най-после те се върнаха и съобщиха какво са видели. Пред нас наистина се простирала савана и индианците я били пресекли. Те достигнали гората от другата страна и не се виждали ни хора, ни коне. Сигурно едва са изчезнали, когато Хикмън и Уедърфорд са пристигнали до края на гората. Хикмън твърдеше, че видял опашката на един кон да изчезва зад храсталаците. Умелите следотърсачи бяха научили и нещо повече — много важно за нас: вече нямало следи, по които да се ориентираме.

След като навлезли в саваната, индианците се пръснали. Пътеките, по които поели по обраслата с трева равнина, били толкова многобройни, колкото и конете им. Както ловецът се изрази, следите им „се пръснали на петдесет страни“. Водачите установили това, след като лазели дълго време сред високата трева.

Една от следите особено привлякла вниманието им. Тя не била от конски копита, такива следи имало много — а от човешки крака. Краката били боси и повърхностният наблюдател можел да предполага, че там е минал само един човек. Умелите следотърсачи знаеха, че това е само хитрина. Отпечатъците били големи, обезформени и твърде дълбоки, за да са оставени само от един човек. Дългите пети и почти плоски стъпала, големият палец и широките отпечатъци на пръстите били знаци, които ловците лесно разчели. Те познали, че следите са от пленените негри, които са се движели един след друг по нареждане на техните похитители.

Неочакваната хитрина от страна на бягащите индианци причини както яд, така и изненада. За миг всички помислиха, че сме измамени, и сметнаха, че врагът е избягал и че няма да можем да отмъстим. Дори някои започнаха да говорят, че няма смисъл да продължаваме нататък. Неколцина ни посъветваха да се върнем и беше необходимо да раздухваме отново тяхната омраза към дивия неприятел, омраза, която у мнозина бе вдъхната от люлката, за да възкресим тяхното желание за отмъщение.

В този критичен миг Хикмън ободри хората с нови надежди. Радвах се, когато слушах да говори.

— Не можем да ги стигнем тази вечер, момчета — каза той, след като другите бяха говорили надълго и широко. — Не трябва да пресичаме саваната денем, а много е голяма да я заобиколим. Трябва да яздим цели двадесет мили, да я вземат дяволите. Ама няма значение. Да спрем тук, докато мръкне. После ще можем да се промъкнем. И ако аз и Джим Уедърфорд не открием следата от другата страна, алигатор да ме изяде. Знам си аз, че пак са се събрали и сигурно ще намерим гадинките на лагер в някой шубрак. Като видят, че не ги следим, ще се успокоят като мечка в хралупа и точно тогава ще ги пипнем.

Планът бе възприет. Слязохме от уморените коне и зачакахме залеза.

Нищо не е по-тягостно за преследвача, чиято кръв кипи от оправдан гняв, от това, да му попречиш да продължи преследването. Загубването на следата често дава възможност на врага да избяга и макар че после тя може да бъде открита отново, закъснението дава предимство на врага, което всеки миг увеличава нетърпението и подхранва гнева на преследвача. Така беше и сега. Вслушах се в съвета на ловеца, тъй като знаех, че това е най-добрият план при дадените обстоятелства, но все пак едва сдържах нетърпението си. Чувствувах, че нещо ме подтиква да бързам напред и бях готов, ако стане нужда, сам със собствените си ръце да отмъстя на дивите злодеи за кървавите им дела.