Оцеола

ГЛАВА XXIIIМИСЛИ ПО ПЪТЯ

В академията, а и на други места ми се подиграваха, че взимам страната на индианците. Неведнъж да ми натяквали за кръвта на старата бедна Покахонтас, от която едва ли са останали следи в жилите ми, след като двеста години е била разреждана с кръв от бели хора. Разправяха ми, че не съм бил патриот, тъй като не присъединих гласа си към просташката врява, каквато вдига всяка нация, когато хули противниците си.

Нациите са като отделните хора. За да им угодиш, трябва да бъдеш лош като тях, да изпитваш същите чувства като тях — или поне да показваш, че ги изпитваш — нещо, което върши същата работа, да се преструваш, че обичаш и мразиш също като тях. Накратко, трябва да се откажеш да мислиш самостоятелно, да викаш заедно с мнозинството „Разпни го!“

Така постъпват хората в нашето общество и ги считат за патриоти.

А онзи, който черпи умозаключенията си от извора на истината и който се стреми да спре безсмисления поток на човешките предразсъдъци, никога няма да получи признание през живота си. Може би ще го оценят, когато умре, но не и преди да е отишъл в гроба. Такива хора не трябва да търсят приживе славата, за която е копнеел покорителят на Перу40 — те няма да я добият. Истинският патриот, който търси признание, трябва да го очаква от следващите поколения, дълго след като костите му изгният в земята.

За щастие има и друга награда. Mens conscia recti41 не е безсмислена фраза! Има хора, които високо я ценят, които намират опора и утеха в нея.

Макар и огорчен от изводите, които бях заставен да направя — изводи не само от последната случка, на която бях свидетел, но и от много други, за които бях чувал, аз се поздравявах за поведението си. Нито с думи, нито с дела аз не бях помогнал на несправедливостите. Нямах причини да се самообвинявам. Съвестта ми бе чиста от всякакви зли чувства към нещастния народ, срещу който скоро щях да се изправя като неприятел.

Не разсъждавах дълго по тези общи въпроси. Скоро ме обзеха по-мъчителни мисли, навеяни от възпоминанията за дружбата и любовта. Мислех за разорената вдовица, за нейните деца, за Маюми. Признавам, че мислех главно за Маюми. Но мисълта за нея обхващаше всичко, което й принадлежи. Всички нейни близки ми бяха скъпи, защото тя ми бе най-скъпото.

Изпитвах състрадание, мъка, дори и една много по-горчива болка от мъката — чувство за рухнали надежди. Не се надявах да я видя отново.

Къде ли бяха сега моите скъпи приятели? Къде ли бяха отишли? У мен се надпреварваха опасения, предположения и страхове. Въображението ми рисуваше мрачни картини. Хората, които бяха извършили това престъпление, бяха способни и на други, дори на най-сериозните престъпления, отбелязани в съдебните архиви. Какво е станало с моите приятели от детинство?

Спътникът ми не можеше да хвърли светлина върху съдбата им след деня, в който бе извършена неправдата. Той предполагаше, „че са се преместили на друго място в индианския резерват, тъй като вече никой нищо не е чул за тях“. Но това бяха само предположения.

Мрачните ми мисли се разведриха малко от промяната на околния пейзаж. Бяхме пътували през борови гори. Около пладне навлязохме в огромен „хомък“, който се простираше наляво и надясно от нас. Пътеката, по която вървяхме минаваше точно през него.

Пейзажът се измени изведнъж, сякаш докоснат с магическа пръчка. Измени се почвата под краката ни, както и листакът над главите ни. Около нас вече нямаше борове. Отвсякъде ни заобикаляха гъстите листа на вечнозелени дървета. Някои от листата бяха широки, лъскави и твърди като кожа, например на магнолията, която тук достига истинската си големина. До нея растеше дъбът, червената черница, бурбонският лавър, желязното дърво, халесия и каликарба. Над всички се издигаше палмата с корона като зелка, която гордо развява перестите си листа с полъха на зефира, сякаш поклаща пренебрежително глава, за да поздрави скромните си другари, които растат под нея.

Дълго време пътувахме в дебела сянка, образувана не само от дърветата, но и от паразитните растения, които ги обвиваха — голямата лоза, отрупана с листа, виещите се пълзящи растения „смилакс“ и бръшлян и сребристите кичури на тиландзията скриваха небето от погледа ни. Пътеката се виеше. Трябваше да заобикаляме паднали трупи. Често пътят ни бе препречван от плетеницата на мискетови лозници, чиито възлести стебла се протягаха от дърво до дърво, подобно на дебелите въжета, които поддържат мачтите на кораб.

Пейзажът бе мрачен, но величествен. Той отговаряше на чувствата ни в момента и ме успокояваше повече от простора, който се открива между боровите дървета.

След като пресякохме пояса от тъмни гори, достигнахме до един от онези необикновени вирове, които вече описах — кръгъл басейн, ограден от хълмчета, и кафявочервени скали — изгаснал воден вулкан. Варварският жаргон на саксонските поселници ги нарича „локви“. Това название е съвсем неподходящо — когато в тях има вода, тя винаги е кристално прозрачна и чиста.

Басейнът, при който стигнахме, бе пълен с бистра вода. Конете бяха жадни, а така също и ние. Бе най-горещият час на деня. Горите пред нас изглеждаха по-редки и по-малко сенчести. Времето и мястото бяха подходящи да поспрем. Слязохме от конете и се приготвихме да починем и да се освежим.

Джейк носеше обемиста еднодневка, чиито издути страни заедно с гърлата на шишетата, които се подаваха от нея, говореха за нежните грижи на хората, които бяхме оставили у дома.

Ездата бе изострила апетита ми, а жегата — жаждата ми. Съдържанието на еднодневката скоро задоволи глада ми. Чаша кларет42, примесен с вода от студения бистър извор, утоли жаждата.

Разбира се, пурата бе естественият завършек на тази закуска на открито. След като запалих пурата, легнах по гръб под балдахина на разперените сенчести клони на магнолията.

Наблюдавах синия дим, който се виеше нагоре сред лъскавите листа и разгонваше малките насекоми от убежищата им.

Мислите ми се успокоиха. Чувствата утихнаха в гърдите ми. Силният аромат на кървавочервените шишарки и големите восъчни цветове оказваха своето упоително въздействие. И аз заспах.