Оцеола

ГЛАВА LXIXВТОРА БИТКА В МОЧУРИЩЕТО

След томи поход в духа на армията се забеляза основна промяна. Вече не се чуваха хвалби. Сега желанието на войниците да потеглят срещу врага не бе така силно. Никой не желаеше втори поход през Ойтлакучи и мочурищата щяха да останат непречистени до пристигането на подкрепления. Доброволците бяха обезкуражени, уморени от кампанията и поизплашени от смелата и неочаквана съпротива. Врагът, когото доскоро презираха и чието поведение бе породило силни чувства на раздразнение и желание за отмъщение, сега си бе спечелил уважение.

Битката при Ойтлакучи бе струвала на американската армия около стотина войници. Смятаха, че загубите на семинолите са много по-големи, но никой не можеше да даде сигурни доказателства. Всичко бе само „предположение“. Никой не бе видял колко неприятели са убити. Обясняваха това с твърдението, че по време на битката индианците отнасяли убитите и ранените от полесражението.

Колко често се появява подобно нелепо твърдение в съобщенията на победоносни и победели генерали. Обикновено това е обяснението, когато се установи, че на бойното поле има твърде малко неприятелски трупове. Самата възможност за прибиране на убитите показва, че или битката не е била тежка, или че другарските чувства са били много силни, по-силни, отколкото е присъщо на човешката природа. С моя боен опит мога да заявя, че не съм виждал нито едно мъртво тяло на другар или неприятел да бъде вдигнато от мястото, гдето е паднало, докато ехтят изстрели.

Без съмнение някои от нашите врагове са паднали в битката при Ойтлакучи, но техните загуби бяха по-малки от загубите на нашата войска. Самият аз имах възможност да наблюдавам и мога да се закълна, че не съм видял дори един убит индианец. Не срещнах и друг човек, който не би се заклел в същото.

Въпреки това историците са отбелязали битката като голяма „победа“. Докладът на главнокомандващия, който все още се пази в архивите, е рядък образец за военната литература. В доклада могат да се намерят имената на почти всички офицери, взели участие в битката, всеки един от тях обрисуван като неповторим герой. Рядък паметник на суета и самохвалство!

Ако говорим истината, трябва да кажем, че червенокожите ни напердашиха добре. Обезсърчението на участниците в този поход се равняваше само на техния безсилен гняв.

Вече не гледаха на Клинч като на изтъкнат боец, макар да го смятаха за добър генерал, „приятел на войниците“, както го наричаха историците. Славата му беше минала, Ако Оцеола имаше зъб на Клинч, той имаше пълно основание да е доволен от това, което бе извършил, и да остави стария ветеран на мира. Макар и жив, генералът бе мъртъв за славата.

Сега се появи нов главнокомандващ и надеждите за победа се съживиха отново. Новият генерал се наричаше Гейнз, още един от „ветераните“, назначен по старшинство. Правителството не беше издало специална заповед за назначението му, тъй като Флорида бе част от неговата военна област и той сам си бе предложил услугите да води войната.

Също като предшественика си, Гейнз очакваше богата жетва от лаври и също като предшественика си той пожъна разочарование. Съдбата му отреди кипарисов венец.

Нашата армия, подсилена с войски от Луизиана и от други щати, бе незабавно поставена в действие и отново се отправи на поход към мочурищата.

Достигнахме бреговете на Амазура, но не успяхме да преминем злощастната река — злощастна и за славата ни, и за нашия живот. Този път индианците я преплаваха.

Червените воини ни нападнаха почти на същото място, гдето бе станала предишната битка, но този път отсам реката. След неколкочасова ожесточена схватка ние се видяхме принудени да скрием гордите си батальони зад островърхите греди на едно укрепление. Там останахме обсадени в продължение на девет дни, без да се осмелим да се покажем извън дървената ограда. Над нас надвисна опасността от гладна смърт. Гладът вече ни измъчваше и ако не бяха конете, които доскоро яздехме и с чието месо с готовност се хранехме, половината от армията на лагера „Изард“ щеше да загине от глад.

Навременното пристигане на значително подкрепление, изпратено на помощ начело с генерал Клинч, който все още командваше бригадата си, ни спаси от гибел. Идвайки направо от форт Кинг, нашият предишен генерал бе успял да се приближи към врага в тил и изненадвайки нашите обсадители, той ни избави от опасното положение.

Денят на нашето спасение бе ознаменуван от забележително събитие — подписването на необикновено примирие.

Рано сутринта, преди да се съмне, чухме висок далечен глас:

— Хей там! Ало.

Гласът идваше откъм неприятеля. Бяхме обградени и не можеше да бъде другояче, но нещо във вика породи надеждата, че бригадата на Клинч е пристигнала. Викът се повтори и пие му отговорихме. Но надеждата за спасение се изпари, когато познахме, че гръмкият глас принадлежи на черния вожд Абрам — бившия преводач на съвета.

— Какво искаш? — бе въпросът, който зададоха по нареждане на главнокомандуващия.

— Преговори — бе краткият отговор.

— С каква цел?

— Искаме да прекратим войната.

Предложението бе толкова приятно, колкото и неочаквано. Какво ли означава? Дали индианците също гладуваха и бяха уморени от враждебните действия. Това бе доста вероятно. Иначе какви други причини можеха да ги карат да желаят да прекъснат войната така внезапно? Те все още не бяха разгромени, а напротив, бяха победили във всички досегашни битки.

Но можеше да има и други причини. Всеки миг очаквахме пристигането на Клинч. Куриери бяха достигнали до лагера да кажат, че бригадата е наблизо. С такова подкрепление щяхме да бъдем достатъчно силни не само да преодолеем обсадата, но и да нападнем индианците и да ги сразим. Може би те също знаеха, че Клинч се приближава, и бързаха да постигнат споразумение преди пристигането му.

Така изтълкува главнокомандващият предложението за „преговори“. Сега той се надяваше, че ще успее да нанесе решителния удар. Страхуваше се само, че неприятелят може да се оттегли, преди Клинч да се добере до полесражението. Примирието щеше да забави индианците и затова без колебание съобщиха на далечния парламентьор, че преговорите са добре дошли.

Уредена бе среща на парламентьори от двете страни, която щеше да се състои на разсъмване — трима индианци и трима от нашия лагер.

Пред укреплението се простираше малка поляна. На неколкостотин ярда по-назад започваше гората. Веднага щом се пукна зората, видяхме трима мъже да се появяват измежду дърветата и да се приближават към откритото място. Бяха индиански вождове, облечени в национални костюми — представители на противника. Познахме и тримата — Абрам, Коа Хаджо и Оцеола.

Те спряха един до друг с лице към ограденото място, извън обсега на мускетите.

Тримата офицери, които можеха да говорят езика на семинолите, бяха изпратени да се срещнат с тях. Аз бях един от офицерите.

Няколко секунди по-късно се намирахме лице с лице с враждебните вождове.