Оцеола

ГЛАВА LVДОБРОВОЛЦИТЕ

Сестра ми удържа на думата си. Този ден повече не я видях, нито следващия ден до обяд, когато тя излезе от стаята си, облечена в костюм за езда, заповяда да оседлаят Бялата лисица, възседна понито и потегли нанякъде сама.

Чувствах, че нямам никаква власт над нейния своеволен дух. Напразни биха били усилията ми да я наставлявам — тя нямаше да ме послуша. Вирджиния бе господарка сама на себе си. Тя явно бе решила да постъпва, както намери за добре.

След разговора от предишния ден нямах желание отново да се бъркам в нейните работи. Тя знаеше тайната ми и всеки съвет от моя страна щеше да звучи неубедително и щеше да бъде зле приет. Затова реших да спестя съветите си и да изчакам. Тогава те щяха да бъдат по-внушителни.

В продължение на няколко дни се държахме хладно един към друг. Майка ми се учудваше, но не й дадохме никакви обяснения. Всъщност стори ми се, че и нейните чувства към мене не бяха така нежни както преди. Може би бях несправедлив към нея. Тя ми се сърдеше малко заради дуела с Рингоулд, първото съобщение, за който я бе огорчило. Когато се върнах, тя ме укори — хората смятали, че само аз съм виновен за цялата работа. Защо съм постъпил толкова грубо към Аренс Рингоулд? И то за нищо, за някаква си разпусната индианска красавица. Какво ме засягат хорските приказки за нея? Без съмнение това, което са казали хората, е самата истина. Би трябвало да се държа по-прилично.

Ясно бе, че са осведомили майка ми най-подробно за случката. Но една подробност тя не знаеше — не знаеше коя е „разпуснатата индианска красавица“. Не бяха й казали името на Маюми. Знаейки това, аз спокойно слушах нейните строги забележки.

Все пак чувствах се засегнат от нейните упреци и няколко пъти за малко щях да й разкажа истинските причини, които ме бяха накарали да поискам удовлетворение от Рингоулд. Но се въздържах, защото майка ми нямаше да ми повярва. А що се отнася до Рингоулд, в живота му напоследък бяха станали големи промени. Баща му бе умрял внезапно в пристъп на гняв, когато биел един от робите си. Спукал се някакъв кръвоносен съд и той се сгромолясал, сякаш поразен.

Аренс, единственият му син, сега бе господар на огромното, придобито по нечестни пътища богатство — плантация с около триста роби. Разправяха, че бил станал още по-алчен. Също като баща си и той си бе поставил за цел да притежава власт над всекиго и всичко наоколо — да стане голям финансов деспот. Синът бе достоен наследник на бащата.

Известно време носел ръката си превързана и както разправяли хората, бил доста горд, че участвал в дуел. Онези, които знаеха как е свършил дуелът, смятаха, че няма много основание да се гордее.

Враждата ни не бе изменила отношенията между двете семейства. Научих, че идвал у дома постоянно; всички все още вярвали, че от обожателите на Вирджиния на него гледали най-благосклонно. А след като се сдобил с богатство и власт, моята честолюбива майка започнала да го гледа още по-благосклонно. Научих това с голямо съжаление.

Старият дом изглежда се бе променил. Липсваха предишните топли чувства. Липсваше ми моят благ благороден баща. Майка ми понякога ми изгледаше студена и далечна — сякаш смяташе, че не съм послушен син. Чичо ми, като неин брат, й приличаше във всяко отношение. Даже любимата ми сестра изглежда се бе отчуждила от мене.

Започнах да се чувствам чужденец в собствената си къща и затова малко седях у дома. По-голямата част от деня прекарвах навън с Галахър. Разбира се, моят приятел ми гостува през цялото време, докато бяхме в Суони. Времето ни отиваше отчасти в изпълнение на нашия служебен дълг, отчасти в ходене на лов. А елените и лисиците изобилстваха. Но сега ловът не ме радваше както преди, а и другарят ми, който бе запален ловджия, изглежда не изпитваше удоволствието, което бе очаквал.

Военните ни задължения не ни отнемаха много време и ние обикновено свършвахме работата си преди обяд. Задачата ни не бе да съберем нови доброволци, а да надзираваме събраните вече доброволци и да ги обучим. Те бяха сформирали един отряд, бяха избрали офицерите си и се занимаваха със събирането на нови доброволци. Ние трябваше само да ги инспектираме, обучаваме и ръководим.

Малката черква в центъра на поселището бе превърната в главна квартира на отряда. Там ежегодно водехме обучение.

Повечето от доброволците бяха бедни бели поселници — дребни плантатори, които работят наета земя, и заселници, които живеят край блатата и които успяват да си изкарат прехраната с помощта на секирата, а понякога с помощта на пушката. Между тях се намираше и старият ловец Хикмън. Но това, което ме изненада най-много, бе, че „господата“ Спенс и Уилямс също се бяха записали в доброволческия отряд. Реших да не изпускам из очи тези негодници и да се пазя от тях.

Мнозина от войниците идваха и от по-висшите среди. Общата опасност беше привлякла хора от различни класи.

Офицерите обикновено бяха богати и влиятелни плантатори. Мнозина от тях не заслужаваха да носят еполети. Затова беше виновна системата, при която са били избрани.

Мнозина от тези джентълмени имаха по-високи чинове от Галахър и мене. Полковниците и майорите като че ли не бяха по-малко от простите войници. Въпреки това те изпълняваха нарежданията ни. Няма нищо чудно един лейтенант от бойните редици или други по-младши офицери от редовната армия да командват по време на война някой полковник от народното опълчение или доброволческата армия.

Тук-таме се срещаха чудаци, които може би по-рано са учили в Уест Пойнт, но са пропаднали или пък са участвали някой и друг месец в походите на „стария Хикъри“. Те се смятаха за специалисти във военното изкуство и не бе много приятно човек да работи с тях. Понякога цялата непоколебима твърдост на Галахър бе необходима, за да ги убедим, че той е главнокомандващият в Суони.

Славата на моя приятел като решителен човек и майстор на дуелите, пристигнала преди него, спомогна за изграждането на авторитета му не по-малко от заповедта, която той донесе от главната квартира.

Общо взето, работата с тези джентълмени вървеше гладко. Повечето от тях изглежда желаеха да овладеят военното изкуство и с готовност се подчиняваха на нарежданията ни.

Не липсваше шампанско, коняк или пури. Съседните плантатори бяха гостоприемни и ако приятелят ми и аз бяхме склонни към разгулен живот, едва ли щяхме да намерим по-подходящо място да се отдадем на склонностите си.

Но никой от двамата не се поддаде на тези изкушения. Нашето въздържание без съмнение ни издигна в очите дори и на пияниците, които ни заобикаляха.

Новият ни живот в никой случай не бе неприятен. Ако не бяха главоболията у дома, щях да се чувствам доволен и щастлив.

Но у дома! У дома — там бе това, което ме разяждаше. Чувствах, че повече не беше мой дом.