Оцеола

ГЛАВА XXVIIIИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ

Да, това бе Оцеола54 — Изгряващото слънце, чиято слава бе достигнала и до най-отдалечените кътчета на страната, чието име бе предизвикало такъв интерес сред кадетите от академията и извън академията, по улиците и в модните приемни — навсякъде. Именно той се бе появил така неочаквано сред вождовете.

Няколко думи за този изключителен млад човек.

Той се бе издигнал изведнъж от обикновен боец до младши вожд, почти без привърженици, а след това беше спечелил като по чудо доверието на народа. В момента Оцеола бе надеждата на партията на патриотите, духът, който ги въодушевяваше да се съпротивяват. Влиянието му растеше ежедневно. Едва ли има название, което би му подхождало повече.

Ако неговите сънародници не бяха го назовавали винаги с това име, човек можете да си въобрази, че той нарочно го е избрал. В името му имаше нещо пророческо, тъй като по това време той наистина бе изгряващото слънце за семинолите. Така гледаха те на него.

Забелязах, че пристигането му силно повлия на бойците. Той може би бе присъствал тук целия ден, но до този миг не бе се показал сред вождовете. С появяването му плахите и колебливите станаха по-сигурни. Вождовете-предатели се свиха пред погледа му. Забелязах, че братята Оматла и даже свирепият Луста Хаджо го гледаха смутени.

Освен червенокожите имаше и други, на които подейства неговото неочаквано появяване. От мястото, където стоях, виждах лицето на пълномощника. Забелязах как то изведнъж побледня и как по него премина израз на раздразнение Явно бе, че за него Изгряващото слънце не бе добре дошъл. Думите му, отправени набързо към Клинч, достигнаха до ушите ми. Стоях близо до генерала и не можех да не ги чуя.

„Виж ти беда! — промърмори той ядосано. — Ако не беше той, щяхме да успеем. Надявах се да ги накарам да се съгласят, преди да пристигне. Нарочно му съобщих погрешен час, но и това не помогна! Дяволите да го вземат. Ще разубеди всички. Виж, шепне нещо на Онопа и старият глупак го слуша като дете. Какъвто си е, ще го послуша като голямо дете. Свърши се, генерале! Ще трябва да се бием.“

Когато чух тези едва прошепнати думи, отново обърнах очи към човека, за когото се отнасяха, и го заразглеждах по-внимателно. Той стоеше наведен зад краля и му шепнеше нещо на ухото. Всъщност не шепнеше, а говореше високо на родния си език. Само преводачите можеха да разберат какво казва, а те бяха далеч, за да го чуят. Обаче неговият настойчив тон, твърдостта на държанието му, което все пак издаваше възбуда, застрашителният блясък на очите му, когато поглеждаше към пълномощника, всичко това говореше, че той няма намерение да отстъпи и че съветва своя по-високостоящ сънародник също така смело да окаже съпротива.

Известно време цареше тишина, която се нарушаваше само от шептенето на пълномощника от едната страна и думите, които си разменяха Оцеола и мико-мико от другата. След малко звуковете затихнаха и последва гробна тишина.

Това бе миг на напрегнато очакване. От думите на Онопа зависеха събития, важни за всеки един от събралите се на това място. Война или мир, смърт или живот бяха надвиснали над главите на всички присъстващи. Дори и строените войници бяха протегнали шии и слушаха. А от другата страна децата и жените с бебета на ръце се тълпяха зад кръга от вождове. Техният загрижен вид говореше за тревогата с която чакаха думите на главния вожд.

Пълномощникът стана нетърпелив. Лицето му отново почервеня. Виждах, че е възбуден и ядосан. В същото време той правеше всичко възможно да изглежда спокоен. До този миг той се преструваше, че не е забелязал Оцеола, макар и да бе явно, че Оцеола бе човекът, който занимава мислите му. Той само поглеждаше косо към младия вожд и от време на време се обръщаше, за да продължи разговора си с генерала.

Всичко това трая кратко време. Томпсън не можеше да понася повече неизвестността.

— Кажете на Онопа — обърна се той към преводача, — че съветът очаква отговора му.

Преводачът изпълни заповедта.

— Имам само един отговор, — отвърна мълчаливият крал, без дори да благоволи да стане от мястото си. — Доволен съм от сегашния си дом. Няма да го напусна.

Това заявление бе последвано от бурни овации от страна на патриотите. Може би това бяха най-популярните думи, които някога Онопа бе произнасял. От този миг той притежаваше истинска кралска власт и можеше да ръководи народа си.

Огледах вождовете. Усмивка озари благото лице на Холата Мико. Мрачното лице на Хойтл-Мати сияеше от радост. Алигаторът, Облакът и Арпиуки дадоха по-буен израз на задоволството си. Дори дебелите бърни на Абрам се разтегнаха в тържествуваща усмивка и откриха два реда зъби, бели като слонова кост.

В същото време братята Оматла и техните привърженици бяха навъсени. Мрачните им погледи изразяваха неодобрение. Движенията и държанието им ясно говореха, че те сериозно се тревожеха.

И имаше защо. Вече никой не се съмняваше, че те са предатели. Досега ги бяха подозирали, а сега измяната бе явна.

За тях бе истинско щастие, че форт Кинг е толкова наблизо и че на мястото на съвета бяха строени нашите въоръжени бойци. Може би щеше да се наложи щиковете на нашите войници да ги бранят от гнева на собствените им сънародници.

Пълномощникът бе вън от себе си. Той не можа да запази достойното си държание на официален представител и стигна дотам, че започна гневно да вика, да заплашва и да ругае. Ругатните му се отнасяха до отделни лица — той назоваваше вождовете по име и ги обвиняваше, че са неверни и нечестни. Обвини Онопа, че бил подписал договора в Оклауаха. Когато последният отрече, комисарят му каза, че лъже.55 Дори дивакът не счете за необходимо да отговори на подобно вулгарно обвинение, а го отмина с мълчаливо презрение.

След като изля част от злобата си върху неколцина от вождовете, присъстващи на съвета той се обърна и извика с висок и яростен глас:

— Вие сте виновен за всичко! Вие, Пауел!

Трепнах, като чух това. Погледнах да видя кой носи името, което ми бе така добре познато.

Погледите и жестикулациите на пълномощника ме насочиха. Той стоеше с протегната ръка и заплашително насочен пръст. Очите му бяха отправени към младия вожд — към Оцеола!

Изведнъж ми просветна. Смътни възпоминания се въртяха и преди това в главата ми. Бе ми се сторило, че под червената боя на лицето му виждах черти, които бях виждал някога.

Сега изведнъж го познах. Младият индиански герой беше приятелят от моето детство, човекът, който бе спасил живота на сестра ми, братът на Маюми!