Пощенската картичка

7

Август

- Ако има война, аз бих искала да правя нещо важно, а ти? - попита Кали, взряна в снимката на леля си в униформа. - Не да се мацотя с грим, докато се преструвам на някого другиго.

Кали толкова се радваше, че Прими й прави компания през лятото. От първия им ужасяващ ден в „Сейнт Маргарет“ тя бе намерила приятелка в лицето на Примроуз, която стоеше в редицата на новите момичета и изглеждаше също толкова уплашена като нея. Двете станаха неразделни, слушаха какво става край тях и говореха малко. Разпределиха ги в едно общежитие.

Примроуз²⁴ бе много смешно име за момиче с най-яркочервената коса, която Кали някога бе виждала. Тя бухваше от влажния морски въздух и се навиваше на ужасно сплъстени къдрици, които не можеха да се сплитат, затова бе получила разрешение да се подстриже късо - и косата й стоеше като ореол около главата. Имаше най-зелените очи на света и лунички, бе абсолютно безпомощна в спортните игри, но истински магьосник в математиката и другите науки, като притежаваше изумителната способност да запомня всичко без никакво усилие. Тя попиваше знанието като гъба, докато Кали трябваше да си води записки и да зубри и все пак бе на дъното по успех почти по всичко, с изключение на френския и немския.

Сега Прими не я слушаше, потънала в разглеждането на специалния албум на леля Фий -голям албум с червена кожена подвързия, пълен с театрални програми, снимки от представления и пощенски картички от времето й като „весело момиче“.

- Не е ли красива? - усмихна се Прими. - Искам да кажа, не че е стара или нещо такова, но на тези картички прилича на филмова звезда, а тези шапки...

- Мисля, че са нелепи, особено онези с широката периферия. Можеш ли да си представиш да обикаляш по улицата с такава шапка? Толкова са натруфени.

Кали обичаше простичките прави поли и клошираните шапки, които бе видяла по улиците на Лондон, но все още от всички свои дрехи предпочиташе килта и пуловера.

- Харесват ми и снимките й в униформа. - Прими обърна страницата и посочи една снимка, направена в болница. - Служила е във Франция.

- Само в някаква концертна част, изнасяли са представления, не като майка ти в болница на бойното поле - отвърна Кали. „Бети Макалистър е била много по-смела, отишла е чак в гръцките планини да помага на сръбската армия“, мислеше си.

- Мама казва, че да повдигаш духа на войниците, е било също толкова важно, колкото и да помагаш на ранените - каза Прими, която винаги искаше да вижда и да изтъква добрата страна на всичко. Продължи да разгръща страниците. Тя бе твърда в това отношение и не позволяваше на Кали да я принуждава да казва неща, които не иска. Най-накрая на албума имаше купчина неподредени неща, които се разпиляха по масата: пощенски картички и писма. Прими вдигна една. - Кой е мистър Хари Бордман? Така и не е изпратила тази картичка. Все още има пощенска марка на нея...

- Мисля, че е баща й... моят дядо - отвърна Кали. Погледна я по-внимателно, макар че от години не бе проявявала интерес към албума.

- Не знаех, че той е живял в Лийдс. Дали още живее тук?

- Починал е, също като майка ми и баща ми. Никога не съм го виждала.

Семейство Бордман не присъстваше в живота й: нямаше картички за Коледа или подаръци, нито писма. Беше забравила, че това е бащата на Фий.

- Познаваш ли Лийдс? - Любопитството й се бе пробудило.

- Малко. Хънслет е на юг от него, така мисля. Минаваме покрай града с влака. Имаш ли други роднини там?

- Мисля, че имам някакъв чичо.

- Можем да отидем и да го намерим. Не е толкова далече от Харогейт.

- Не съм сигурна. Мисля, че леля ми не се разбира със семейството си. Никога не говори за него - каза Кали.

- Но ако чичо ти живее там, може да имаш и някакви братовчеди.

Кали погледна адреса.

- Предполагам, че няма да навреди, ако отидем да го видим.

Прими отдели картичката от останалите.

- Ще бъде истинско приключение - търсене на отдавна изгубените ти роднини. После можеш да изненадаш леля си с това, което откриеш - като в историите за Анн от фермата „Зелените покриви“.

Прим много харесваше тези истории заради неприятностите, които преживяваше Анн Шърли поради червената си коса.

- Ще видим - отвърна Кали предпазливо, но вдигна някои от старите пощенски картички на леля Фий, за да може да ги разгледа насаме.

Два дни по-късно взеха заедно влака, който пътуваше на север, натоварен с раници и куфари. Кали обичаше да остава при Макалистър. Винаги бе оживено - братя, кучета; телефонът непрестанно звънеше в коридора. Братът на Прим, Хамиш, бе отличен бойскаут, но щеше да ходи в колеж за лекари; беше почти зрял човек, но все още забавен. Доктор Бети имаше клиника за майки и бебета, а доктор Джим имаше кабинет в пристройка към къщата им. Момичетата бяха оставени да се забавляват сами, но вечер всички се събираха в трапезарията и шумът и разговорите там направо оглушаваха Кали след тишината в апартамента на Фий.

Прим бе дала великата идея да отидат с влака до Лийдс и да потърсят чичото на Кали, който тя си спомни, че се казва Тед.

- Донесе картичката с адреса, нали? - попита Прим.

- Не - отвърна за неин потрес Кали. - Но беше на Пийл стрийт.

- Кой номер?

- Не помня.

- Честно, от теб никога няма да стане свестен детектив.

Прим четеше детективския роман на Дороти Л. Сайърс „Силна отрова“ и постоянно бълнуваше за Хариет Вейн.

Скоро пристигнаха в града и взеха автобус по Хънслет роуд. Районът бе пълен с мрачни, покрити със сажди павирани улички. Къщите бяха долепени една до друга, без градини. Сигурно леля Фий бе израсла на това място и Кали бе шокирана. Прими не беше разстроена от бедняшките улици. Тя явно разбираше, че не всички семейства живеят като тях. Кали обаче познаваше само Кенсингтън, „Сейнт Маргарет“ и Далраднор. Усети, че й прилошава.

- Сигурна ли си, че сме на правилното място? - попита тя Прим, която вървеше напред и се взираше в имената на улиците.

- Тук живеят хората, за да са близо до мелниците, мините и изобщо до работата си. Ние сме щастливци, че има толкова зеленина край нас. Със сигурност си виждала постройките в Глазгоу. Или винаги спиш, когато се прибираш в града?

- Не мисля, че трябва да продължаваме. Видях достатъчно.

- Не бъди такава снобка. Ако родителите ти са живели тук, трябва да разбереш. Може да намерим гробовете им.

- Не! - отвърна рязко Кали, която не искаше да мисли за това. Тя си ги бе представяла погребани в някакъв тих църковен двор в провинцията, не в този мърляв град.

- Никога не съм те мислила за страхливка. Нека да почукаме на някоя врата - предизвика я Прими. Потропа на първата врата в края на Пийл стрийт и когато й отвориха, се усмихна широко. - Извинете, търсим мистър Бордман, Тед Бордман.

- О, божке, че защо тогава го търсите тук? - Жена с шал на главата ги изгледа подозрително. - Бордман си заминаха преди петдесет години, но мисля, че един от тях още живее близо до Гладстон стрийт. Малкият, не се сещам за името му

Тя тръшна вратата силно пред тях.

- Видя ли, имаме следа. Гладстон стрийт. Не може да е далече.

Прими бе доволна.

Кали се поколеба.

- Не, нека да се връщаме в Лийдс. Той сигурно е на работа по това време.

- Може и да работи на смени. Няма ли да е страхотно?

Проблемът с Прим бе, че тя не се боеше от нищо. Запъти се право към най-близкото магазинче, купи четвърт кило желирани бонбони за двете и се върна усмихната.

- Гладстон стрийт е точно зад ъгъла.

Кали се почувства неловко и изложена на показ, особено облечена в своя килт, когато мъжете, които стояха и пушеха на ъгъла, ги огледаха внимателно като непознати.

Всички улици си приличаха: редици черни къщи с два прозореца горе и един долу, със сутерен, вкопан в земята. Стъпалата бяха бели като тебешир и мрежестите воланчета на прозорците помръдваха, когато момичетата минаваха по тротоара.

- Този път го направи сама - заповяда Прим, докато потропваше с чукалото на първата къща, за да попитат къде живее мистър Бордман.

Една старица с беззъба усмивка им посочи нагоре по улицата. Вече нямаше връщане назад. Кали се завлече до посочената къща, като се надяваше да няма никого, но след като почука, вратата се отвори. Водеше право към дневната, където една жена с оръфана престилка и тъмна къдрава коса ги зяпна смаяно.

- Не купувам нищо от пътуващи търговци.

- Не... Това е ли е къщата на мистър Бордман... На Тед Бордман?

- Кой пита? - огледа ги жената с подозрение.

- Аз съм Каролайн, дъщерята на Джо - обяви Кали.

- По-добре влезте вътре... Тед, имаш посетител - извика тя.

Един мъж лежеше на сгъваемо легло близо до печката. В стаята миришеше на „Лизол“ и сироп за кашлица, но беше безупречно чисто и подредено. Мъжът повдигна изненадано глава.

- Кой е, Хилда?

- Казва, че е дъщеря на Джо. По-добре седни и викай силно, мис. Той е почти напълно глух.

- И кой й е казал това? - Мъжът се втренчи в нея. Бузите му бяха изпити, очите му -хлътнали, кожата му бе с бледността, характерна за инвалидите.

- Аз съм Каролайн Бордман. Това е приятелката ми Примроуз. Решихме да ви потърсим, тъй като съм дъщеря на Джо и Берил, а нали разбирате... не знам много за семейството си.

Кали млъкна, надявайки се мъжът да я е чул.

- И кой ти разказа тази шибана небивалица?

- Тед, не е подходящо...

- Леля ми Фийби, вашата сестра.

Притеснена, Кали му подаде пощенска картичка на Фий от дните й в театъра. Той я погледна за миг и избухна в смях.

- Това ли ти е казала? Нашата Фийби винаги е била романтичка. Но, по дяволите, този път е надминала себе си! - Той се вгледа по-внимателно в Кали. - Признавам, доста приличаш на нея.

- На майка ми, Берил Пул?

- О, не... Берил се омъжи за Ърни Матюс и нямаха деца, а нашият Джо бе изхвърлен от колелото си на Уейкфилд роуд при едно затъмнение по време на въздушно нападение. И той не беше женен. Да, това е нашата Фийби - замина за Лондон и никога не погледна назад. Не я виня. Тя се грижеше за баща ни, но не дойде за погребението му. Той беше достатъчно добър, за да й даде начален тласък за сцената. За това й прощавам... но да ти наговори тези лъжи... Съжалявам, млада госпожице, която и да си, ако си ми роднина, за пръв път чувам за това и се чудя защо. Мисля, че трябва да зададеш на леля си Фийби някои трудни въпроси. Не ми е работа да казвам нещо повече. Радвам се, че се запознахме. Напоследък човек не знае какво ще довее вятърът на прага му.

- По-спокойно, Тед. Бедното дете е в шок.

Хилда се обърна към Кали и каза мило:

- Съжалявам, не можем да ти помогнем повече.

Кали не знаеше какво да каже след разкритието на Тед Бордман, но Прими я отмени във внезапно настъпилата тишина.

- Благодарим ви за помощта. Явно е станало някакво недоразумение. Съжаляваме, че ви притеснихме в почивния ви ден.

- Почивен ден? - изсумтя Тед. - Дните ми са все такива, откакто затвориха магазина. Никой от тази улица няма работа, не ги ли видяхте да се мотаят по тротоара? Единствено Хилда се грижи за мен и пооправя тук. Не мисля, че Фийби е останала без работа.

- Тя играе във филми и преподава пеене.

- А, да, винаги е имала страхотни дробове и големи мечти. Значи не се е омъжила?

Сега беше ред на Тед да задава въпроси.

- Годеникът й е загинал при Сома. Веднъж ходихме на гроба му във Франция.

- Така си е, много от момчетата наоколо не се върнаха в родните си домове. Съжалявам, че не потвърдих малката ти историйка, но няма да говоря лошо за мъртвите. Джо нямаше деца. Той не беше женкар - единствената жена в живота му бе Берил. Върни се при сестричката ми и й кажи да си провери пак фактите, преди да праща някакви хлапачки на прага ми.

- Не съм имала намерение да ви обидя - дрезгаво каза Кали, опитвайки се да преглътне сълзите си.

- Ей, не те обвинявам. Вината не е твоя, но някой не е бил искрен с теб.

- Благодарим ви, мистър Бордман. - Примроуз отстъпи заднишком към вратата. - Хайде, Кали, време е да си вървим.

- Останете и пийнете малко чай - предложи Хилда. - Чайникът е на котлона. Приятно е да имаш компания.

- Благодарим ви, но трябва да тръгваме. А и явно Кали има доста теми за размисъл.

- И не е единствената - каза Тед. - Само това ще кажа: „Крушата не пада по-далече от дървото.“ Извести ни, когато разбереш каква е истинската ти история - добави той помило. - Винаги си добре дошла тук, която и да си. Приятно е да видиш хубави личица, които да озарят стаята.

Момичетата тръгнаха по улицата в мълчание.

- Всичко е по моя вина. Тласнах те... Съжалявам - извини се Примроуз и се опита да я хване за ръката, но Кали се дръпна.

- Остави ме сама...

Кали мълча известно време, но приятелката й остана до нея и в крайна сметка Каролайн се обърна и я погледна разстроена в очите.

- О, Прими, коя съм аз? Какво имаше предвид той с онова за крушите и дървото?

- Не знам, но мисля, че е най-добре да питаш леля Фий защо ти е наговорила купища лъжи.

През цялата ваканция новата информация тежеше непосилно на сърцето й. Първо развали всичко в скаутския лагер. Постоянно си припомняше срещата с Тед и се опитваше да си спомни какво им бе казал. Продължаваше да вижда изражението на лицето му, да чува как се присмива на думите й и да отрича всичко, което тя знаеше за себе си. Защо й бяха наговорени тези неща? Трябваше да има обяснение и само едно пасваше на историята.

Сигурно е била бездомна и изоставена, осиновена тайно, така че леля Фий да има с кого да се занимава като със свое дете. Кали е била от онези клети сирачета и цялата тази история е била измислена, за да бъде предпазена от срамната истина за рождението си. Това обясняваше защо в къщата им нямаше снимки на родителите й, никакви дребни вещи, оставени като наследство за нея, и защо леля Фий не говореше за собственото си семейство и как бе израснала из задните улички на Лийдс - толкова различно детство от привилегированото образование, което бе осигурила на Кали.

Прими също бе мълчалива, притеснена, че я е принудила да се впуснат в това безплодно дирене. Продължаваше да се суети край нея, искаше да успокои нещата, но вече никой не

можеше да поправи станалото с Кали. Тя наистина се оказа сирачето Ани...

Беше й трудно да не се отдаде на самосъжаление за трагичната си участ, но в крайна сметка планините свършиха своето чудо, реката успокои духа й, а и къмпингуването под звездите, с лагерния огън и пеенето до късно посред нощ, бе забавно.

- Ще се оправиш ли? Писа ли на леля си? - попита Прим, докато сгъваха палатките и се приготвяха да се приберат по домовете си.

- Добре съм, но не съм й казала нищо - поне засега. Не е чак толкова важно - излъга Кали.

- Сигурна ли си? Имаш право да научиш истината.

- Когато се нуждая от съвета ти, ще го поискам - тросна се Кали, после веднага се разкая. -Извинявай... моля те, просто ме остави сама.

Знаеше, че Прим е разстроена, но товарът си бе неин и тя щеше да се справи с проблема, когато му дойде времето. Имаше още един човек, който би могъл да знае нещо, и това бе Марта. Кали си обеща да й пише веднага след като се прибере у дома. Тя не би я излъгала, не би я разочаровала... но после си спомни, че Марта вече е омъжена и има свой собствен живот. Отчаянието отново я завладя.

„Защо не можеш просто да заличиш това, което не искаш да знаеш, след като вече си го научил, както трием грешките си на листа с гума“, чудеше се тя.

Имаше едно място, което не се бе променило, въпреки че тя се чувстваше странна и изгубена. Далраднор бе нейният дом и Кали нямаше търпение да се прибере сред неговите безопасни стени. Там всички проблеми изчезваха. Това вече бе единственото място, на което наистина принадлежеше.

²⁴ Primrose - светложълт цвят (англ. ез.). - б. р.