Пощенската картичка

27

Фийби чакаше всеки ден новини за Каролайн и пишеше писма до министерството с молба за информация. Нищо не ставаше, затова тя се свърза с местния депутат. Той беше зает с подготовката за предстоящите избори, но обеща да се погрижи по въпроса. Сънят все по-често й бягаше и тя имаше ужасно главоболие. Дезмънд беше палав, искаше да си играе с местните момчета от селото, които един ден му бяха приятели, а в следващия - врагове. Успехът му в училище се разваляше и Джеси предупреди Фийби, че той се събира с лоша компания. Понякога бавачката вземаше Дезмънд със себе си в семейната ферма само за да го откъсне за малко от Фийби.

Боб Кейн бе изпратен в Далечния изток и Джеси се тревожеше за него. Войната може да бе свършила тук, но дажбите бяха станали още по-ограничени. Тя нямаше търпение да се съберат отново заедно и да започнат новия си живот на топло място, обляно от светлина.

Беше време и за Фийби да си намери нова квартира на юг и да поднови кариерата си - поне това, което бе останало от нея. Тя реши да започне да търси подготвително училище някъде близо до Лондон, за да може да взема Дезмънд за празниците. Мисълта за образованието и бъдещето на детето я бе обсебила и силно я притесняваше. „Твърде съм стара, за да бъда майка“, въздъхна тя. Какво друго можеше да направи, докато Каролайн се прибере? Не беше честно, че се налагаше да взема такива важни решения без нея.

Един следобед през юли военен автомобил навлезе в алеята пред къщата и жена в униформа на Женските помощни военновъздушни войски излезе от него. Представи се като мисис Камерън, връзка между различните официални служби, включително и корпуса на Каролайн. Фийби бе уморена и изтощена, надяваше се, че ще научи нещо за дъщеря си, но и че жената няма да се застои дълго. Дезмънд отново се бе държал лошо в училище и Джеси го бе отвела със себе си, за да не я ядосва.

Фийби покани жената в гостната и Мима сервира на поднос следобеден чай с пресни содени кифлички и сладко от ревен. Никой не можеше да каже, че Далраднор е снижил стандартите си.

- Каква хубава къща - каза мисис Камерън, загледана в маслените пейзажи по стените и в разкриващата се от прозорците гледка към езерото. - Мис Фей, сигурна съм, че нямате търпение да научите нещо за местонахождението на мисис Лойд-Джоунс. Съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго, но все още провеждаме издирване. След края на войната континентът е пълен с войници, бежанци и затворници, които се опитват да се приберат у дома.

- Къде е дъщеря ми? - Фийби вече не желаеше да прикрива тяхната връзка, искаше да бъде ясна причината за загрижеността й.

- Има проблем. Не сме сигурни какво се е случило с нея.

- Какво искате да кажете? Тя е била в службите. Трябва да има записи. Да, предположих, че е била пратена в чужбина. - Фийби погледна дамата, която се усмихна и отпи от чая си.

- Опасявам се, че не е толкова просто. Каролайн имаше специална работа.

- Каква работа? - прекъсна я Фийби.

- Нямам правото да ви кажа, но беше работа от национално значение... - Погледна я внимателно, за да види дали Фийби е разбрала неизказаната информация.

- Къде?

Това, което й намекваха, не беше никак хубаво.

- В Белгия... по време на окупацията.

Фийби поклати глава.

- Знаех, че крие нещо от мен... досетих се. Тя имаше белгийска бавачка и приятел там. Дали е с него?

- Всички адреси, които имате, може да са ни полезни като информация на този етап. Тя изчезна от полезрението ни... Не се тревожете. Само въпрос на време е, преди да се появи жива и здрава.

- Дали е била арестувана?

- Така предполагаме. Проверяваме сведенията и в хода на разследването...

- В хода...! Колко време ще отнеме? Войната свърши преди месеци... - Фийби усети, че гневът й се надига. Това беше нелепо.

- Зависи от много други фактори. - Мисис Камерън се облегна назад. - Трябва да разберете...

- Жива ли е? - попита Фийби, а сърцето й заби бързо.

- За съжаление, не мога да ви дам точен отговор. Не знаем. Съжалявам. Веднага щом научим нещо... Знаем, че е била в затвора в „Сен Жил“ в Брюксел. Видели са я там през 1944 година.

- Но това е преди година... Къде може да е сега? Значи всички тези картички, които получихме... Вие ли... - Фийби искаше да разтърси силно жената, която седеше срещу нея и се възхищаваше на тапетите.

- Това е нормална процедура за целия ни екип.

Тя отговаряше уклончиво и много предпазливо, не издаваше нищо, но Фийби не искаше повече общи приказки.

- Значи през цялото това време сте подхранвали напразните ми надежди? Да не ми казвате, че трябва да се подготвим за най-лошото?

- Не е задължително, но само времето ще ни даде пълна информация. Съжалявам, че ви натоварвам с тази несигурност. Но трябва да бъдем честни на този ранен етап.

- Но със сигурност можете да ми кажете какво, по дяволите, е правила в Белгия?

Мисис Камерън прехапа устни и не отговори.

- По дяволите, тя има малък син! Какво ще му кажа? - извика гневно Фийби.

- Нищо в момента, но винаги има надежда в тези случаи...

- Значи има и други жени като Каролайн? Колко от тях са се върнали?

- Някои са се завърнали невредими от концентрационните лагери в Германия - отвърна с усмивка мисис Камерън.

- А останалите?

- Нямам правомощия да кажа. Не разполагам с достъп до информацията на другите ведомства.

- Разбирам - отсече Фийби. - Единственото ми дете изчезва в мъглата на важни задължения и аз ще бъда последната, която ще научи какво е правила и защо?

- Съжалявам, че сме толкова потайни, мис Фей, но има правила за това какво количество информация можем да споделяме. Казах ви това, което знаем. Ще ви държим в течение, обещавам ви. Каролайн би го искала.

- Говорите така, сякаш е мъртва.

- Не исках да... Извинете ме. Пътуването дотук бе дълго. Исках да ви обясня лично. Винаги има надежда - каза мисис Камерън и се изправи. - Иска ми се да имах по-категорични новини.

- Липсата на новини е добра новина в това домакинство - въздъхна Фийби, почувствала внезапно ужасна слабост, докато се надигаше.

- Да се надяваме, че е така. Ще се обадя, щом имаме повече новини. Толкова се радвам, че се запознахме. Трябва да се гордеете с дъщеря си. Тя е смела, решителна млада дама.

След тази похвала жената си тръгна бързо и остави Фийби до вратата, неспособна да помръдне от шока след думите й. Трепереше от страх.

Тя се олюля и се отпусна на креслото в гостната, очите й се затвориха от отчаяние. „О, Каролайн, къде си? Какво те накара да направиш нещо толкова безразсъдно?“ Облегна се назад, главата й пулсираше, сякаш някой удряше с чукове по мозъка й.

Когато Мима дойде да почисти масата, намери Фийби седнала и загледана през прозореца. Лицето й бе изкривено, езикът - увиснал, тялото й бе отпуснато, не можеше да повдигне ръце.

- Мадам! - извика Мима. - Джеси, слез бързо... аз ще се обадя на доктора. Не мърдайте.

Приклещена в стола, Фийби не можеше да говори, да се усмихва или да се движи, вцепенена от тази внезапна слабост, която я бе завладяла. Какво, за бога, се случва, помисли си тя, докато стаята избледняваше пред погледа й.