Пощенската картичка

51

Кали не можа да повярва колко променена бе къщата, когато се върна от болницата с колата на Вера. Сякаш някой бе махнал с магическа пръчка и бе почистил кухнята. Старата печка светеше, а когато надникна в дневната, видя голяма коледна елха със светлини и огън в камината.

- Кой е направил това? - попита приятелката си с изненада.

- О, не бях само аз, а Мелиса и някои нейни приятели. Дойде миналия уикенд и почисти мястото, а помощниците й освежиха стаята с нова боя.

- Но аз не мога да им се отплатя, а и горивото... - Кали усети, че й прималява от тази проява на доброта.

- Не се притеснявай. Това е само малък жест на благодарност от фонда, за да се справиш през зимата. Ти никога не си вземала и стотинка от даренията за себе си. Време е да го сториш. А и лекарят нареди някой да ти помага. Оставихме те прекалено дълго да се мъчиш сама, така че сега трябва малко да се отдръпнеш от работата...

- Не разбирам как... - Кали бе все още смаяна от освежаването на дома си.

- Мелиса ще ти обясни, когато дойде през уикенда. Искаше й се да ти даде възможност да привикнеш отново с обстановката. Има и някои идеи за набиране на средства. Ще организира специален рецитал с колегите си. Ще пеят в абатството. Какво мислиш за това?

- Къде е тя? След първия път не ме посети повече.

- Има писмо за теб над камината. Убедих я да дойде тук по Коледа. Трябва да покажем на младата австралийка какво представлява истинската английска Коледа.

- Но горният етаж не е подход...

- Просто хвърли един поглед. Всичко е чисто и подредено. Толкова се радвам, че си тук. Някак си не беше естествено къщата да е празна - усмихна се Вера. - Такова облекчение е.

Кали се пресегна към кърпичката си.

- Аз не заслужавам цялото това суетене... и постоянно подсмърчам, в ужасно състояние съм.

- Сълзите са хубаво нещо... те ни помагат да се изцерим. Но повече никакво вдигане на кофи. Имаш и хранителен режим.

- Вие сте толкова добри приятели... аз не ви заслужавам.

Как би могла да се отплати на Вера и на селото за тази подкрепа?

- Какво ще правим с убежището?

- Спри веднага. Отдаде сърцето и душата си на това място през годините, сега е време за разнообразие да получиш нещо, така че млъкни и си пий чая. Трябва да имаш вяра. Всичко ще бъде наред.

Кали бе изтощена от пътуването, а сега и тази изненада с преобразяването на дома й. Отпусна се в стария си уиндзорски стол и огледа помещението. Всичко беше същото, но различно, лъснато, подредено. Бог знае как щеше да намира нещата си сега, но всичко изглеждаше приветливо и свежо, едно ново начало в много отношения. Това обаче не решаваше проблема с фонда. Как щяха да оцелеят още една зима и къде щяха да отидат след това?

Едва тогава забеляза писмото от Мелиса, което я чакаше, и тя се протегна за очилата.

Реших, че може би ще искаш да прочетеш приложените тук неща. Дадоха ми

картичката, след като баща ми почина. Дезмънд Луи настоя да разбера кой я е

изпратил. Предположих, че би искала дая видиш отново...

Кали вдигна старата картичка на село Далраднор, онази, която бе пратила на сина си в Австралия преди толкова много години. Как, за бога, бе оцеляла? Загледа се в пожълтелия образ с изумление, спомените я заляха - колко развълнувана бе, когато прекосяваше света, за да намери сина си. Остави я внимателно встрани и посегна към писмото на Дезмънд.

„Скъпа Мел...“ Кали спираше след всяко изречение, опитваше се да си го представи, да чуе гласа му... „Сякаш надничах през дупка във висока стена към градина, пълна с красиви цветя.“ Думите му я просълзиха. Дали помнеше градината на Далраднор? О, защо, защо никога не се бяха срещнали отново? Притисна писмото му до сърцето си.

Къщата утихна. Кали се радваше, че ще остане насаме с мислите си. Толкова много неща се бяха случили през последните седмици - събития, които преобърнаха живота й с главата надолу

Прочете последните думи на сина си към дъщеря му и усети как я изпълва тъга. Бе изгубил всеки спомен за нея и все пак миризмата на рози му напомняше за нещо или някого. Разплака се, спомнила си пейката в розовата градина, където му бе пяла старата „Песен за небесната лодка“ и той й бе казал „Изпей я отново, мамо“.

И Дезмънд бе страдал от същата слабост към алкохола като нея, беше се опитвал да се пребори с демоните си чрез упоритата работа и успеха, но загубата на любимата му жена, Сандра, го бе дръпнала назад - нещо, което тя отлично разбираше. Колко много си приличаха двамата. Как би искала да го опознае по-добре. Дали бе изпратил дъщеря си, за да я намери, да обикаля на сляпо в чужда държава, с надеждата да се помири с майка си?

Само ако можеше да върне времето назад и да не се записва в армията, само ако бе упорствала да си го върне обратно, само ако... ако... ако.

Кали се втренчи в огъня и поклати глава. „Миналото си е минало, настоящето е настояще. Бъди благодарна за втория шанс да се реваншираш“, въздъхна тя. Може би имаше някакъв по-дълбок смисъл в тяхната прекрасна среща. Нямаше търпение да види отново Мелиса.